Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

Делио Роси: Кавани и Пасторе са най-добрите, които съм тренирал

Делио Роси: Кавани и Пасторе са най-добрите, които съм тренирал

11-02-2018 Валтер ВЕЛТРОНИ CORRIERE DELLO SPORT

Треньорът винаги е сам, а играчите в днешно време действат като отделни фирми, казва наставникът на Левски

Италианското издание "Кориере дело Спорт" направи дълго интервю с треньора на Левски Делио Роси (58 г.), в което той разказва за целия си живот, проследявайки различните етапи от кариерата си - от първите стъпки във футбола до това да ръководи някои от най-големите отбори в Серия А. Разговорът се води от бившия кмет на Рим Валтер Велтрони. "Тема Спорт" публикува отговорите на Роси с известни съкращения.

Делио Роси не е за телевизии, социални мрежи и баналности, които неизбежно съпътстват безкрайната седмица на треньора. Той е страстен и дори искрен до бруталност. Преди всичко разбира футбола и го е доказвал много пъти. Калчото е неговият живот, но животът му не е калчо, а нещо много повече. Като например семейството, за което се грижи и защитава. Любопитен е в гледането на нещата от света, но не само неговият "свят", който може би се променя по начин, по който на него не му харесва.

Синьор Роси, кое е първото нещо, което казвате на играчите в началото на работата ви?
- Първото нещо, което казвам, е, че се поставям на тяхно разположение, стига те да не са на мое разположение, а на разположение на отбора! Не забравям никога, че калчото е един групов спорт. Печелиш и губиш заедно, е не отделно. Казвам това, защото играчите в момента, почти всички от тях, са станали отделни фирми. И много пъти този индивидуален интерес минава в противоречие с колективния. Взимам един тривиален пример. Имам нападател, който вкарва 10 гола, но завършваме седми в класирането. На следващата година бележи само три гола, но ние вече сме трети в класирането. Аз съм щастлив, но въпросният играч не е щастлив. Като отбор си постигнал целта си, но нападателят не е доволен, че е вкарал само 3 гола. Така силата и престижът му в отбора намаляват. Един треньор трябва да се справя с тези проблеми, защото президентът не иска да се потапя.
Твърдите, че има самота на треньора?
- Винаги, винаги треньорът е сам! Дори когато печели награда, той пак е сам, защото трябва да знае, че тогава ще дойдат неизбежно и други моменти, които са най-трудните. В тях няма да има никой наблизо. Аз чувствам футбола като тест, ако речете, и предизвикателство. Спечелен трофей не обезщетява една загуба. Ако падна, приемам дори грешките, които вероятно не са мои, защото осъзнавам, че е трябвало да бъда по-добър. От друга страна, победата я приемам за даденост, защото е плод на труда, който полагам.
Нека да изясним веднъж завинаги историята, когато нападнахте и се сбихте с Адем Ляич във Фиорентина.
- Това е

затворена история

за мен. Мисля, че всичко е ясно, не искам да се връщам. Не искам и този епизод да се помни повече от спечелената от мен Купа на Италия с Лацио.
Веднъж казахте, че най-добрият играч, когото сте тренирали в живота си, е Мирко Вучинич (в Лече). Потвърждавате ли това няколко години по-късно?
- Може би съм казал Вучинич, защото по това време още не бях тренирал Хавиер Пасторе и Единсон Кавани в Палермо...
Сега кого бихте посочили?

Вучинич имаше класата на големите играчи

които обединяват в себе си техника и скорост. Но най-талантливият, с когото съм работил, определено е Хавиер Пасторе (Палермо, сега ПСЖ). Той е чиста доза само талант. Той е геният, който вади заека от цилиндъра. Иначе като нападател най-силен определено е Кавани (Палермо, сега ПСЖ). Той има невероятна физическа сила. Но определено онази способност, която имаше Вучинич да съчетава скорост и техника, не съм я виждал в много други играчи.
А кой бе най-умният ви играч?
- Това е халфът на Лацио Фабио Ливерани (един от първите чернокожи национали на Италия). Той е най-умен. Данните винаги доказваха, че е с най-много отнети топки. Още тогава си личеше, че ще стане треньор, защото беше такъв на терена. Може да не е най-техничният, но това не му пречи да бъде моралният лидер. Разликата е, че техническият лидер мисли в повечето случаи само за себе си, а моралният ръководител е водач и признат от другите. Това бе Ливерани! Ако намериш такъв, можеш да му дадеш дъщеря си за жена.
Преди да поемете Левски, дълго време бяхте без отбор. Какво ви липсваше?
- Теренът. Когато обаче говоря за терена, не ми липсваше пейката, а по-скоро ежедневието, миризмата на тревата, да ходиш дори на тъмно да правиш селекцията на играчите, да учиш едно момче каква да е позицията на краката, как да ги слага и как да се мести... Липсваше ми това - да усетя парфюма на игрището, но пък не ми липсваше неделята. Защото това е денят, в който треньорът се натоварва най-малко. Всеки мисли, че това е най-важният ден, но всъщност, ако си работил добре през цялата седмица, това е само фотография на това, което си направил.
Да се върнем към детската страст към футбола. Как започна тя?
- В мен страстта към спорта като цяло започна повече от всичко друго. Не само за футбола, защото живеех на морско място и първите ми страсти бяха

плуване, риболов, каране на лодка

Това бе моят свят. След това имаше тенис, маратони в училище. Но имах брат, който играеше футбол, така че в духа на съревнованието започнах и аз да го правя.
Къде точно стартирахте?
- На село. В Торе Педрера - близо до Римини. Играх в отбора на моите връстници. Имаше младежки сектор.
На колко години бяхте?
- Дванайсет-тринайсет. Но всъщност винаги играех футбол, защото това бе най-простото забавление. Играеше се в училище или дори в църковния двор. Тогава нямаше интернет, нямаше телевизия. Така че да ритаме топката с приятели беше правилният начин да се чувстваме заедно като деца.
По онова време кой беше идолът ви като играч?
- Не,

нямах идоли

Харесваше ми да се движа, да тичам, да стрелям във вратата. Нямах любимци. Всъщност, ако трябва да бъда честен, дори не гледах мачове по телевизията.
Тоест харесваше ви да играете, но не бяхте футболен тифозо?
- Не, първият мач, който гледах, бе на световното през 1970-а. Най-далечната среща в паметта ми е Бразилия срещу Италия (4:1 за селесао на "Ацтека").
Финалът?
- Да, това е финалът, а също и полуфиналът - онзи с Германия. Спомням си го също, защото беше лято, а ние бяхме на морето. По нашата брегова линия, както е известно, винаги е било пълно с германски туристи. Не съм забравил, че те се събраха в баровете и бяха сигурни, че ще ни победят. Ето защо можете да си представите, че заради дразненето след

победния гол на Ривера

за 4:3 избухна мегагалактическа борба. Аз още се виждам на 10 години как обикалях по брега с италианското знаме в ръка в края на първото полувреме на финала. Точно бяхме изравнили на бразилците.
Как стана така да играете по-сериозно?
- Брат ми играеше в школата на Римини. Те бяха тогава в Серия Б или Серия С, не си спомням. Той е с 5 години по-голям от мен, а аз по това време вече играех в отбора на селото. В края на годината Римини привлече четирима от моите съотборници, но аз не бях сред тях. Тогава брат ми се обърна към шефовете: "Взехте четирима, но защо не и Делио". Те му отговориха, че нямат интерес към мен. Брат ми обаче продължи да настоява и така

отидох в школата на Римини

В края на следващата година другите четирима се върнаха обратно, останах само аз. Беше изключително удовлетворение.
На какъв пост играехте?
- Защитник, бек.
Но после станахте халф, нали?
- Не точно. Това го измисли Зденек Земан, когато играех във Фоджа. Той залагаше на двама бекове, които бяха фактически крила. И Земан искаше да има полузащитник да ги покрива. Така че бях бек в средата на терена. Не съм бил класически халф.
Значи върхът в кариерата ви е във Фоджа?
- Най-напред в Римини изминах целия път, след което имах проблеми с ръководителя на младежкия сектор, който ми каза, след като навърших осемнадесет години: "Ние мислим, че можеш да играеш най-много във втора категория, намерихме ти един отбор". Отговорих, че във втора категория ще отида сам, няма нужда те да определят къде. Обърнах внимание на преценката, че

не съм роден за футболист

и след Примаверата обявих: "Ще вляза в университет, ще започна да уча и ще играя само за забавление". Така в Римини ме ликвидираха. След това имаше няколко летни турнира, но винаги се обаждаха само на брат ми да ходи. На втория път той рече: "Ако искате да дойда, трябва да викнете и Делио". Спомням си, че влязох само второто полувреме, но се справих добре и ми се обади един отбор от четвърта серия - Форлимпополи. После отидох до Католика, накрая и във Фоджа. Но това е друга история.
Какви бяха отношенията ви със Зденек Земан?
- Той бе моят треньор във Фоджа. Дойде в Серия С, но реши да си тръгне, когато ни изхвърлиха в С2. Спомням си, че бяхме на лагер, когато ни съобщиха, че сме пратени в по-ниска дивизия. Точно тогава реших да започна с треньорството, защото ние се самоуправлявахме и аз бях един от двамата, които ръководеха този междинен период. После обаче ни върнаха обратно в горната дивизия с 6 точки наказание и Земан се върна начело. Той ми беше наставник за осем месеца. Уволниха го, защото имаше проблеми с президента. Накрая пак се засякохме с него, когато работих вече в школата на Фоджа, а той отново бе начело на първия отбор. Вече говорим за периода му в Серия А.
Какво ви харесваше в работата на треньора?
- Вижте, междувременно се записах в университета,

дипломирах се с физическо възпитание

Винаги съм харесвал спорта като цяло. Имах страст към атлетическата подготовка. Бях много любопитен, водех си записки от всички тренировки, даже още пазя бележките от Земан. Имах тази страст, макар че не говорех за нея. Забеляза я спортният директор на Фоджа, който изведнъж ми каза: "Защо не спреш да играеш и не станеш треньор?" Бях само на 27 години. Но по това време вече бях баща на две деца и трябваше да мисля как да ги изхранвам. Освен това имах травма на коляното и започнах да тренирам аматьори. Спечелихме шампионата, след това отидох в школата на Фоджа. Изминах целия път и след осем месеца ме прехвърлиха в Примаверата. Там започна истинската ми кариера на треньор.
Кое е нещото, което помните с най-голямо удоволствие от вашата 30-годишна кариера?
- Е, има две. Едното от тях е първата ми година с аматьорите. Бях в някаква безпомощност, защото изобщо не знаех дали да продължа във футбола. Имах задължения към семейството и трябваше да давам на нашите нещо да ядат. Междувременно станах учител по физическо, но винаги отговарях с "не", когато ме канеха на работа. Жена ми се ядоса: "Извинявай, искаш да спреш да играеш футбол, но не ходиш в училище, тогава какво правим?" Истината е, че желаех да бъда треньор, но никой не ми даваше възможност да започна. Един ден дойде обаждане от мой приятел, който бе спортен директор наблизо. Казах на съпругата ми, че имам предложение за официален пост. Не беше съвсем "официален", но поне щях да работя като треньор. Започвах в три следобед до единайсет часа през нощта, защото онези, които ходеха на училище, идваха първи, после в пет пристигаха работниците от завода, а в девет едно момче, което работеше като зидар с баща си. Спомням си, че

тренирахме в тъмнината

аз и той, а пет пъти в седмицата оставах непрекъснато от три до късно вечерта. След седем пък имаше дупка от време, в която трябваше да чакам, защото нямаше никой. Още повече през зимата бе студено, нямаше нагреватели, а прозорците бяха счупени.
И това е първият приятен спомен... Ами вторият?
- Това е дебютният ми шампионат начело на професионалисти. Трябваше да остана само 2 месеца в Салернитана, защото междувременно клубът бе обявен за продан и се нуждаеха от човек, който само да управлява този преход. Бяхме доста скромна група, но въпреки това спечелихме титлата в шампионата! Може би това си останаха съставите, към които съм най-привързан. Салернитана от Серия С и аматьорите от Торемаджоре, с които все още се чувам.