Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан ??нтер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой Големият унищожител 10 ноември

Големият унищожител 10 ноември

10-11-2019 Жаклин МИХАЙЛОВ

Днес е велика дата в съвременната история на България. Стават 30 години от първия свободен и демократичен 10 ноември. Денят, преди който поданиците на комунизма заспаха като затворници в панелките, а след това се събудиха свободни граждани. Винаги ще го помня с огромна признателност, защото този ден изпълни всичките ми дотогавашни мечти. И не съм от онези, които

сантиментално гледат

на "положителните" неща на развития и недоразвития социализъм. Но светлите спомени са нещо нормално, защото повечето хубави неща в човешкия живот се случват през младостта. Десети ноември е сакрална дата на една голяма промяна. Радикална промяна във всички сфери на живота. Десети ноември промени завинаги футбола и спорта в България. За огромно съжаление не към по-добро, а към много по-лошо. Съветският по структура и мислене спорт се оказа най-трудната за реформиране област. Дори и днес, 30 години по-късно, се чуват гласове за връщане на командно-административното управление на българския футбол и спорт. С други думи, той изцяло да премине под контрола на държавата, която отново щедро да го финансира с милиони левове. Както всъщност беше до 1989 година. Ако някой си мисли, че четвъртото място в Сеул и четвъртото място в САЩ са паднали от небето, значи е пълен наивник. Те струваха огромни пари на България, защото футболът и спортът бяха държавна политика.
Сега редом до "бандитската" приватизация и мутренския преход се поставя и унищожението на българския футбол и спорт. Той също се издига в жертва на демокрацията. А нещата не стоят точно така.
Връщам се 27-28 години назад, когато като млад журналист в сградата на БФС на "Кърниградска" правех интервю с последния казионен председател на БФС Димитър Ларгов. Един от малкото начетени и умни хора, управлявали някога българския футбол. Та на въпросите ми как ще я караме отсега нататък Ларгов упорито повтаряше, че пари от държавата вече няма да има. Футболът щял да се пригоди бързо и ефективно към

правилата на пазарната икономика

и ще се самоиздържа. И ще стане много по-силен, защото ще отпаднат всички изкуствени ограничения. Ларгов не говореше празни приказки тогава. През ноември 1989 година в един съботен ден с футболни мачове на стадионите отиваха стотици хиляди души. В А, Б, В и областните групи. Хората обичаха да ходят на мачове за развлечение. Билетите не бяха скъпи, но пък и не е било и съвсем без пари. Факт е, че държавата дотираше футбола и може би вместо 10 лева билетът струваше само два. Но при онова ниво на футбол хората може би щяха да понесат един плавен преход към пазарни цени. Уви, тръгна се по съвсем различен път. Футболният фен така и не бе поставен в центъра на вселената, както е в истинската пазарна икономика. Той постепенно бе игнориран, а след това той пък игнорира футбола. И днес от около половин милион зрители останаха 50 хиляди.
Мнозина искат да се върне държавната политика във футбола и спорта. Има хора от спорта, които като латерни го повтарят непрекъснато. Обаче вече няма никаква логика да се случи. Социалистическата държава субсидираше мощно спорта поради идеологически причини. Специално футболът бе оставен като единствен отдушник на населението. Само на стадиона можеше да се ругае, да се скандира, въобще човек да се държи по-освободено. Сега народът тотално е потънал в "слободия" по всяко време на деня и нощта.
На 10 ноември 1989 година българският футбол не бе сред суперсилите в света и Европа, но беше на добро, средно ниво. Условно казано, 10-15-о място в Европа. Много държави бяха зад нас. Приказките от сорта "Тия ги биехме, където ги хванем" са напълно верни. Българският национален отбор и клубовете ни влизаха като фаворити срещу повечето съперници. В немалко олимпийски спортове имахме статут на водеща страна.
За мен важното и същественото е какво не се случи, за да не излезе прогнозата на Димитър Ларгов вярна. И важното е да се каже, че

демокрацията въобще не бе виновна

Тя си е много добра почва за развитие на спорта, но без уродливостите на идеологията. Защото и онзи ден прочетох в едно интервю как сме били равни с всички - забележете, дори в медицината и възстановяването. Да, така беше благодарение на едни големи кафяви хапчета, които приличаха на тлъста хлебарка. Лабораториите на ГДР ги произвеждаха и стигаха до нашите спортисти по братска линия. Не твърдя, че западняците са били чисти като сълза, сигурно и там са имали своите лаборатории. Но пак стигаме до правото на избор.
Ние в България убихме футбола бавно и мъчително. Главно с некадърност и меркантилност. За всичките тези години не се появи нито един смел човек, който да пожелае и осъществи истинска реформа. Всичко се водеше от лични интереси. Целият ресурс бе изпомпан за личното, а не за общественото благо. И тук тези, които пеят дитирамби за социализма, са напълно прави. И по време на демокрацията във футбола се наляха стотици милиони, но след тях не остана нищо. Всъщност остана - изгорена земя. Оказа се, че е много по-ефективно футболът да се ръководи командно-административно по съветския метод. Имало е система, имало е кадри, имало е контрол, имало е резултати. Всичко това премина в един хаос при новите обстоятелства. Клубовете уж станаха частни, футболът професионален, а вместо да изкачваме висоти, ние се спуснахме в най-дълбоките низини. И не е виновен 10 ноември и подарената ни свобода. Виновни сме ние, които не се възползвахме от възможностите.
Футболът е една невероятна игра. Поне за мен футболът е най-справедливото и честно нещо. Футболът, по някакъв абсолютно принципен начин, въздава само на тези, които са честни с него. А на тези, които искат да се възползват за лични облаги, отнема. И им дава непрекъснато уроци понякога във вид на разгромни поражения.
И накрая мрачният и безпросветен извод. Сегашният път води към нищото. Връщам се към разговора с мъдрия Димитър Ларгов. Не стана това, което той си мислеше тогава. Футболът ни не се пригоди към новите икономически условия. Разни парвенюта изляха част от спечеленото или заграбеното във футболни клубове. Но тези пари потънаха като в каца без дъно. Сега живеем в особени времена и отново в кацата се налива, но посредством някакво прикрито държавно участие с назначени собственици. Ефектът обаче е под нулев. Момчета, които никой не иска да гледа на стадиона или по телевизията, получават 4-5 пъти повече пари от учителите или лекарите, без да имат никакъв принос за обществото. Не стигам въобще до болната тема чужденци. Това пък е вече върхът на безумието. Народът се дразни, ругае не на стадионите, където не стъпва, а по форумите и социалните мрежи. И 30 години по-късно е време да се премине към действия. В този му вид българският футбол представлява някакъв уродлив хибрид. Поне моето скромно мнение е, че не трябва да се връщаме към 1989, а към 1919. Към чистия и безкористен аматьоризъм. Да се играе заради самата игра.