Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой Добре дошли в Григорландия

Добре дошли в Григорландия

21-11-2017 Жаклин МИХАЙЛОВ

Преди 7 години написах в „Тема Спорт”, че Григор Димитров ще стигне до световния връх. Признавам, че се надявах това да се случи до края на 2012 година. Очакванията ми обаче бяха първо да триумфира в Лондон, на най-респектиращото място – Уимбълдън. Е, градът е Лондон, но мястото е далеч от зелените кортове. Но върхът безспорно е достигнат. Няма как да бъде подценявана

победата
в епилога
на сезона

Вижте само кой е вдигал трофея в последните десет години – пет пъти Ноле, три пъти Роджър, веднъж Анди Мъри и единственият случайно попаднал в компанията на най-великите - руснакът Коля Давиденко през 2009 година. Само вметвам, точно през 2009 година бяха първите големи знаци, че Григор ще стигне до върха. И пак като малко уточнение, на същия турнир Давиденко регистрира победи над Надал и Федерер последователно. На Григор не му се наложи да побеждава нито едно величие. И все пак титлата си е титла. Успехът е неоспорим. Отметката в календара е направена. 19 ноември 2017 година застана близо до знаменитата дата 17 ноември 1993 година. Ден на национална гордост за един малък, завинаги комплексиран народ.
Естествено, че успехът на Григор Димитров, роден в Хасково, България, е персонален, но в такива случаи съответната нация винаги е в правото си да присвои радостта и триумфа. И в това няма нищо лошо, нека българите да се радват, защото един от тях е постигнал националната мечта. Станал е световна знаменитост, или както сега е модерно да се казва, селебъртис. Григор Димитров отдавна е селебъртис във всяко едно отношение. Той е абсолютният аналог на Райън Гослинг в тениса. Млад, красив, харизматичен, успешен и най-важното - харесван от всички. Спорът доколко е българин е безпредметен и безпочвен. Половината от ложата му са българи, другата половина не са. Това е отговорът - българин и космополитен гражданин на света. Всеки може да си интерпретира както поиска кое повече му помага в спорта – етническата принадлежност или приобщаването към цивилизования свят. Според мен е повече от ясно, но заслужава ли си дискусията!? Така или иначе този, който се дразни от американския акцент, няма как да бъде никога толерантен. И няма да проумее, че в 90 на сто от времето си Григор разговаря на английски.
Съществува спирала на спортния успех, която рано или късно поставя въпроса за националната му принадлежност. При оперните певци, артистите и в другите области на изкуството такъв проблем не съществува просто защото това са елитарни дисциплини. Спортът обаче е по-простовата форма на изживяване и затова неминуемо отвежда към краен популизъм. Точно заради това и самият Григор неволно се превръща в дразнител предимно за интелектуалните кръгове у нас. Нормално и естествено на по-възвишените да не им харесва чак такова прехласване по дадения субект.
Там е заровено и кучето, че големият успех винаги

е съпровождан от
краен популизъм

Така беше и преди 23 години, когато футболът бе залят от вълна популизъм. Когато куцо и сакато питаше по време на мач „какво става“, „какво свири съдията“, „нашите защо не вкарват гол“. И следваше „Българи юнаци“. Да, ама всеки спорт си има правила и изисква някаква култура. За близо 90 процента от българските зрители тенисът е нещо като федербал, който всеки е упражнявал на плажа или в парка. Но всъщност това е най-популярният индивидуален спорт на нашата епоха. И сигурно не е толкова лесно да седнеш пред екрана и да разбереш какво се случва на корта. Представям си, ако някой българин спечели световното по снукър, как ще се възприеме този за мен най-сложен спорт от обикновения патриот…
Леко се придвижих и към

важните
спортни
измерения

на огромния успех. Точно споменатите разбирачи по материята знаят много добре, че тази титла е плод и на щастливо стечение на обстоятелствата. Никой не е очаквал да бъде сформирана точно такава осмица на АТП финалите. Нямаше ги Джокович, Мъри, Вавринка, Нишикори, Раонич. Надал пристигна контузен и излезе рано от турнира. За капак Гофен махна от пътя на Григор Роджър. Димитров победи в пет мача, като в три от тях, срещу Тийм, Сок и втория с Гофен, влезе в трисетови драми. В групата срещу Гофен и Кареньо Буста бе повече от убедителен. Като добри, но не блестящи могат да бъдат окачествени двубоите му с Тийм и Сок. Финалът определено беше най-слабото му представяне на турнира. Но беше важно да спечели и той го направи. Но зрителите без български знамена очакваха далеч по-добро зрелище на финала. И го очакваха не от Гофен, а от него. Белгиецът направи далеч повече от очакванията предвид статута му на аутсайдер в мача.
През целия сезон Димитров непрекъснато показваше желание за голяма промяна в стила си. Понякога имаше успех, много често скоропостижно напускаше турнирите. Разликата обаче е налице - там, където захапа шанса, го държеше като питбул. Случи се в Синсинати и в Лондон. И затова годината е повече от успешна и третото място в ранглистата е дори по-голямо постижение от самата победа в Лондон. Успехите са хубавата страна, някъде по трасето обаче леко се загуби чарът в играта на Григор. Митът за наследника на Федерер съвсем се изпари в третия сет на финала срещу Гофен.

Димитров вече е
различен тенисист

от Роджър. Фактите го показват, последните 20 точки във финала той ги постигна с откровено дефанзивен тенис. С непрекъснато връщане на топката и чакане противникът да сгреши. Това повече прилича на Джокович! И вероятно естетите са леко натъжени от метаморфозата.
Във всяко състезание добрият резултат обезсмисля коментарите за играта. Димитров е звездата, за която говори целият свят, но сегашният му възход нямаше да е възможен без появата на Дани Валверду. Това венецуелче, макар и само да гледа отстрани какво прави неговият питомец, е създателят на тактическата постройка. И е накарал Димитров сляпо и безропотно да изпълнява до най-малкия детайл тактиката за мача. Валверду е човекът, който всячески през сезона пречеше да се върне старият атрактивен, фееричен, но и губещ Григор. Ако има баща на победата, то това безспорно е Валверду.
Какво ни очаква в бъдещето? Едно е сигурно, след 19 ноември поданиците на Григорландия се увеличиха в пъти. През следващите около 10 години ги чакат много славни моменти, победи в Мелбърн, Уимбълдън, Ню Йорк... Възможност за първо място в световната ранглиста, но прогнозата ми е, че това няма да бъде в дълъг период, както го направиха Федерер, Надал и Джокович. Победите ще донесат още много щастие на всички, които се нуждаят от тази дефицитна в битието на българина „стока“.
Накрая едно голямо благодаря от България на майката, която е родила такъв син. Гордостта на една майка винаги е най-важната, останалото са последствия.