Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой Жаклин Михайлов: Син триумф след близо 1500 дни страдания

Жаклин Михайлов: Син триумф след близо 1500 дни страдания

05-03-2017 Жаклин МИХАЙЛОВ

Футболът наистина е велика игра. А историята и традициите винаги са от значение. Винаги, когато играят Левски и ЦСКА, е възможно да се повтори нещо отпреди 30-40, че и повече години. Бях на 13-14, когато Левски едва събра 11 полеви играчи, за да излезе във вечното дерби. И противно на всякаква логика го спечели с 4:1. Почти 40 години по-късно се случи римейк. Пак едва скалъпен отбор, треньорът още не им знае малките имена и о, чудо – знаменита синя победа.
Затова чудо трябва да се отдаде дължимото и на ЦСКА. Те влязоха в мача

да го печелят
поне с 3:0

и излязоха от него с наведени глави. Опитаха се да контролират събитията прекалено професорски, а на този етап им липсва класа да го правят, така че да не предизвикат сътресения. Всъщност събитията на терена бяха поредната ирония на съдбата. Почти пълно съвпадение с картината от есенния мач, който Левски можеше да спечели, но не успя да го стори. Сега в тази роля бяха армейците, с тази разлика, че имаха повече ситуации. Затова мъдрите са казали - никога не подценявай ситуацията. Удариш ли веднъж, направи го пак. Защото не е важно кой е бил по-добър, а накрая остава резултатът на таблото.
Иначе без никакви обструкции дерби се получи, особено що се отнася до напрежение и интригуващи моменти. С приливи и отливи, с добри изпълнения и груби грешки. С доста положения пред едната врата и с много по-малко пред другата, но точно те влязоха в мрежата. За българския футбол този мач безспорно е свеж полъх. Определено излезе от щампата сив, скучен и тягостен. Това бяха обстоятелствата на терена.
От синя страна се случиха няколко неща, които поне на първо емоционално четене заслужават място в историята. Дълго повтаряната мантра, че Левски е силен, когато играе със собствени деца, получи уникално доказателство. Божидар Краев бе човекът, който пръв се свести на терена след 25 минути тотално червено надмощие. Докато разни измислени звезди се криеха и манкираха присъствие, юношата на Левски се сби футболно. Търсеше топката, владееше, отнемаше, подаваше, падаше за фаул. Опъна се на червената машина и им показа, че отсреща има и бойци. Второто синьо момче Николай Кръстев, който съвсем нормално влезе в мача уплашен, с течение на времето се превърна в истински лъв. Такива вратарски подвизи в скоро време не бяха виждани по нашите терени. Левски вече си има вратар и никакъв Йоргачевич няма смисъл да се връща обратно. Няма смисъл и от Божката Митрев, който така или иначе след няколко месеца пак ще мисли за чужбина. В лицето на Николай Кръстев Левски има нов Боби Михайлов и трябва безусловно да го налага. Същата височина, същият рефлекс, същото влияние върху отбора. Това момче трябва да стане несменяем титуляр под синята рамка и феновете трябва да го изискат. Трябва да покажат и търпение към него.
Още едно синьо момче обаче е с най-голяма заслуга за успеха. Генетичният левскар Николай Митов! Какво завръщане само. Убеден съм, както дишам, че без Митов Левски губеше мача. Но този негов неповторим темперамент да подскача около тъча, да въздейства емоционално на подопечните вдигна отбора буквално от гробищата. Елин Топузаков не можеше да го направи. Играчите са същите, колективната игра - с нищо по-различна, но когато опре до дух и сърце, повикайте Митов. И пак ирония на съдбата – 24 април 2013 година, последна победа на Левски срещу ЦСКА. Пак с 2:1 и с кой треньор – Ники Митов! Той донесе и тази изстрадана и толкова важна победа. Защото

синият успех дойде

в най-подходящия момент. Място за отстъпление назад вече нямаше. Една убедителна червена победа, за каквато имаше предпоставки, наистина щеше да е като заупокойна. Футболът е велика игра, както написах в началото. А в играта има победители и победени. В червения лагер ще има съжаление, но нищо фатално няма в загубата на трите точки. На „Армията” са поели в една правилна посока и е напълно нормално да има и нагоре, и надолу. Но класата е налице. В по-голяма част от мача личеше почеркът. Силна игра по фланговете, бързо движение на топката, доста ювелирни отигравания. Много научени и заучени неща има в тяхната игра. Проблем засега е неубедителният център на защитата, където трябва да се нанесат корекции. Всички приказки за качествата на Китанов получиха потвърждение в този мач. Не е вратар за голям отбор. Това стана ясно още през есента. Той обърна мача с абсолютно ненужното влизане в краката на Яблонски. Дори огледалното действие на Йоргачевич от есента бе далеч по обяснимо. Сега грешката си беше фатална, при това необмислена, която показва липса на добро стратегическо мислене и интелект. А Китанов не е от вчера във футбола. Не знам защо през зимата на „Армията“ не потърсиха вратар от полската или чешката школа. Тук вина има и Стамен Белчев, той знае как Ботев си реши проблемите преди 4 години на този пост. Взеха Стаховяк.
Най-добрата новина от този мач е, че попълзновенията на Лудогорец да се представя като единствения добър продукт на футбола у нас са осуетени. Такава публика и такава страст, каквито имаше на „Васил Левски“ в събота следобед, те не могат и да сънуват. Колкото и да приказват как децата ги обичали. Може и някой да ги обича, но никой не се хваща за сърцето заради тях. Тази степен на еуфория, дали в червено или в синьо, те никога няма да притежават. След такова дерби те отиват там, където им е мястото. Сблъсъкът с традициите ги поставя в миманса. А ще има и още два синьо-червени сблъсъка до края на сезона, към които вече очакванията ще са огромни.
По традиция винаги слагам едно две изречения за съдийството. И отново оценката за Никола Попов е много добра. При това този път мачът бе доста труден. Мога да му открия грешки, като при влизането на Каранга за втори жълт картон в края на мача, но това са дребни детайли. Попов си свърши перфектно работата. И допълни празника. Защото при големите мачове победата или загубата са подробности от пейзажа. Важно е усещането, а то е, че станахме свидетели на нещо историческо. Е, ролите се размениха, но такъв е и смисълът на живота.