Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой Момчето, което си остана момче

Момчето, което си остана момче

20-05-2015 Желю СТАНКОВ

Както има разлика от футбол до футбол, така има и разлика от честване до честване. Раздялата на Стивън Джерард с „Анфийлд“ не може да не е разчуствала всеки, който по един или друг начин отдава емоциите си на спорта. Не може тази игра да е в кръвта ти и подобни моменти да не те правят щастлив за това, че като малък веднъж завинаги си обикнал тази магия.
В същото време малко те е яд, че такива моменти няма как да ги преживееш в България. Припомнете си кога за последен път сте пуснал футболна сълза!
Да, ясно е, че в България не умеем първо да си създаваме герои, след това да ги уважаваме, а накрая и да ги изпратим. Също така е ясно, че така наречените футболни ръководители нямат достатъчни натрупвания, за да усетят кога е момента за раздяла със специалните футболисти и начина по който да стане тя. А най-ясно е, че всичко това е част от футболната култура.
Тук за да си сигурен, че ще има публика, за да ти се получи празника трябва да платиш на оборотна сръбска певица. Иначе можеш да изпаднеш в конфузна ситуация, при която те питат дали са ти направили впечатление празните седалки, колкото и малко да са те.
Последният мач на Стивън Джерард на „Анфийлд“ със сигурност щеше да събере не 45 хиляди, а поне 3 пъти по 45 хиляди зрители, ако имаше толкова седалки по трибуните. Над 700 пъти той бе на терена с червения екип и всеки път слушаше „You'll never walk alone“ като в началото едва ли е предполагал, че до 35-ата си годишнина ще играе за един и същи отбор. Той нито един път не стана шампион и по ирония на съдбата Ливърпул загуби в последния му мач на „Анфийлд“, но именно заради такива като него футболът не е само точки, титли и цифри.
На това му се казва най-доброто и прочувствено излизане от възможно най-парадния вход. Стиви Джи е един от симпатичните губещи – негово подхлъзване на практика лиши Ливърпул от титла в момент, в който мърсисайдци бяха най-близо до трофея в Премиършип. Той е и от групата неудачници, които на всеки две години зареждаха Англия с надежда за титла от първенство на континента или на света. Това е едно от очарованията на тази игра - пленяването на аудиторията невинаги е свързано с положителни емоции.
Джерард нито един път не подведе хората, които му вярваха от първия до последния мач относно това, че винаги е и ще бъде един от тях. С една и съща прическа, без нито един квадратен сантиметър татуировка, той остана встрани от съвременните тенденции, според които скандалът и провокацията продават един продукт. Той остана един от тях и напусна големия спорт тогава, когато трябваше да напусне.
Един футболните герои на нашето съвремие остави голям принос. Той е идол на десетки хиляди деца по света, той е пример за подражение, той е символ на преданост и скромност. Той не бе гениален футболист, но е нещо, което е повече от това да правиш каквото си искаш с топката. Той е Стивън Джордж Джерард – момчето, което никога не порасна и си остана момче. И не заради това, че футболът е мъжка игра – понякога е много по-добре да си останеш момче и да бъдеш запомнен точно така. Космополитни клубове като Ливърпул раждат истинските герои, които не е задължително да са колекционери на трофеи, но пък биват помнени и уважавани повече от всички.

Коментари

напиши коментар
  • Точно така е Стивън Джерард е голям
    Георги Чилибонов @ 26-06-2015 00:57
  • ВЕЛИКАН!
    фен @ 21-05-2015 04:36

Напиши коментар