Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан ??нтер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой На червената планета има живот

На червената планета има живот

28-06-2020 Георги АТАНАСОВ

Хората така са устроени, че обикновено се задоволяват с най-лесния и достъпен фокус към събитията. Тази оценка намира потвърждение и сега, когато светът отбелязва титлата на Англия, спечелена от Ливърпул след пауза от три десетилетия. В публичното пространство се леят суперлативи и възклицания, мениджърът Юрген Клоп е провъзгласен почти за футболен чудотворец, а Ван Дайк, Салах, Фирмино, Мане, Александър-Арнолд, Алисон… са номинирани за членове на идеалния глобален отбор. И това е справедливо, тъй като тези изключителни личности ни направиха съпричастни на незабравими спектакли през последните два сезона. След Кийгън, Далглиш, Ръш, Сунес, Макдермът, Фаулър, Оуен, Джерард, Фернандо Торес, Луис Суарес, Коутиньо…

Размисли и страсти
по никое време

не за супертима от „Анфилд“ си мислех в полунощ на четвъртък срещу петък, когато титлата на червените бе формално регистрирана след победата на Челси срещу Манчестър Сити. Емоцията бе консумирана в аванс още около Коледа, когато Ливърпул натрупа практически непреодолим аванс. Освен това съдбата така се разпореди, че изстраданият триумф бе лишен от колективния екстаз на онези, които най-много го чакаха – милионите привърженици на така наречените мърсисайдцивъв Великобритания, в Ирландия, по всички континенти. Включително и в България. Някъде прочетох, че заявките за потенциалния все още шампионски парад край устието на река Мърси са надхвърлили 2 милиона?! В началото на 2020-а, още преди да ни спуснат карантината…
В притихналия телевизионен полумракпо никое време си мислех за Червената планета, побрала цялата Земя в себе си. Не за Марс от едноименния фантастичен трилър, създаден от Холивуд преди две десетилетия, а за онази мултиетническа, мултикултурна, мултирелигиозна общност, която се прекланя пред универсалната и глобална икона Ливърпул. Без никакви разделения, предразсъдъци и антагонизми. Просто, ясно и трогателно – хора от всички континенти, раси, етноси, вероизповедания, социални слоеве и политически възгледи се обединяват, когато над стадионите прозвучи химнът с неговите разтърсващи слова: „Вие никога няма да бъдете сами…“.
Близо половин век симпатизирам на Ливърпул, който до сетния ми дъх ще си остане моят втори отбор на сърцето след ЦСКА. Защо, как, откъде тръгва тази любов необяснима? Връщам времето назад, някъде към гимназиалните ми години в средата на 70-те. Тогава по ученическите чинове най-често, наред с „Бийтълс“, „Ролингстоунс“,„Пинк Флойд“ и „ЮраяХийп“, бяха изписани с химикалка имената на Боби Чарлтън и Джордж Бест от Манчестър Юнайтед. Добре, ама

на хоризонта изгряха

Кевин Кийгъни неговите партньори от първото велико червено поколение на „Анфилд“, поставило началото на Легендата, канонизирана от поредицата КЕШ.
По тази писта се нареждаха и фантастичните мигове, поднасяни в малки, но упояващи дози от прочутата телевизионна рубрика „Спортен екран“. Съвременниците не могат да си представят какво означаваха за нас секундите с „тупалките“ на Боби Чарлтън или каскадите от финтове на Джордж Бест и Кевин Кийгън. Да не продължавам с имена като Лоримър, Йорат, Крукс, Джо Джордън, Джайлс, Никълъс…, защото работата ще стане дебела.
В годините на моята младост ние не бяхме преситени от международния футбол, за разлика от съвременните поколения, но БНТ все пак ни ощастливяваше с финалите за КЕШ. Освен това жадно търсехме достъп до Юготелевизията и всекидневника „Белградски спорт“, а за по-активните любители бе достъпен и великолепният съветски седмичник „Футбол-Хокей“, откъдето попивахме всяка буква от прекрасните четива за различните първенства в Европа. Именно оттам тръгна моята любов необяснима към Ливърпул, а не от победата на ЦСКА с 2:0 и головете на Стойчо Младенов срещу „червените“ от „Анфилд“ през пролетта на 1982 г., както подхвърлят някои мъжки „мисирки“ с два грама мозък в главите. Единственият момент, когато не съм подкрепял с цялото си сърце мърсисайдци, бе срещу нашия единствен и незаменим ЦСКА. Впрочем в навечерието на епохалния реванш пред 70 000 на националния стадион на 17 март 1982 г. имах честта да направя интервю смениджъра Боб Пейсли, публикувано във в. „Старт“…

Статистиката не
отчита Xфактора

превърнал ФК Ливърпул в глобален социален феномен. Специално подчертавам, че няма да се спирам на цифри, факти, титли, купи и класации, тъй като „Тема спорт“ от години предоставя прекрасни публикации, осветляващи от всички възможни ракурси футболния процес у нас и по света. За сметка на това ще се опитам да аргументирам защо новият (?!) шампион на Англия е нещо специално.
Ливърпул е единствен и несравним, защото е морален за разлика от другите големи футболни марки. Този клуб никога не се е замесвал в корупционни, политически, корпоративни или други подобни игри. Винаги и навсякъде, вече повече от столетие, червените от голямото пристанище са синоним на честна, джентълменска, рицарска, мъжка битка на терена. Никога, по никакъв повод името на Ливърпул не е било омърсено от сделки, схеми или конфликти на интереси. Даже и под ръководството на несимпатичните американски собственици през последните години, защото общественият фактор на „Анфилд“ е доминиращ и пречистващ.
Между другото - представяте ли си колко цифри са готови да изпишат в празния чек петролните династии от Персийския залив, ако могат да се доберат до Меката на „Анфилд“? Да, ама Ливърпул не е квартална фирма, а световен социокултурен феномен. Вярно, това, което не се купува с пари, струва много пари, но в случая залогът е извън обичайните представи.
Веднага се аргументирам чрез най-точния метод за анализ, измислен от човешката мисъл – сравнението. Да се разходим светкавично сред глобалния футболен елит. Реал на практика е държавен (кралски) клуб, институционализиран като национална кауза от централната власт в Мадрид. В огледален ракурс Барселона е политическа еманация на автономистка, антимадридистка, антифранкисткаКаталуния. БайернМюнхен носи родилните петна на Вермахта със своя железен прагматизъм, а това по никакъв начин не е симпатично 75 години след края на Втората световна война. Италианците? Ювентус е заглавието на футболната мафия, предизвикала юмручни схватки в Парламента на „Корсо“ в Рим, а Интер и Милан са деца на третия финансов център в Европа след Лондон и Франкфурт.
И така неизбежно стигаме до Манчестър Юнайтед. Историческият враг на една ръка разстояние от Ливърпул е доста по-читав в морално отношение в сравнение със споменатите по-горе корпорации, но все пак е грешен. Достатъчно е да си спомним христоматийните рецидиви до гол ала „Фърги-тайм“ и десетките подарени дузпи на монополистите от „Олд Трафорд“, които материализираха по най-добрия начин 30-годишината голгота на „Анфилд“. В този ред на мисли няма защо да товаря читателите с конюнктурни проекти като Челси, Манчестър Сити, ПСЖ или с паднали величия като Бенфика. Съзнателно не споменавам великия Аякс и многострадалния АтлетикоМадрид, които по примера на Ливърпул рано или късно ще дочакат своето Възкресение. Защото са морални…

Много повече
от клуб?

Така пише върху седалките на сектор „В“ на „Ноу Камп“ в Барселона. Каталунският гранд ми е напълно безразличен след Христо Стоичков, но неговото мото сякаш е измислено за Ливърпул. И как иначе, след като един прозаичен, работнически, провинциален, пристанищен град под милион жители, смятан за по-скучен като нощен живот например от Нюкасъл, но малко по-напред в това отношение от сивия Манчестър, се превърна в световна футболна дестинация.
Ливърпул не е нещо повече, а много повече от клуб. В тази парадигма има скрит и открит вътрешен, морален смисъл. Колкото и да е трудно под натиска на корпоративния „мейнстрийм“, хората оценяват доброто, достойното, красивото.
Слава богу, Ливърпул най-сетне го направи. След пет втори места, след изпуснат огромен аванс пред Манчестър Юнайтед преди десетилетие и нещо, след подхлъзването на Джерард срещу Челси, след микроните по ВАР, анулирали гола на Салах миналия сезон срещу Манчестър Сити, след убийствен съдийски произвол и т.н. Направи го, защото все пак има някаква, макар и закъсняла, справедливост. А и без нея Ливърпул винаги ще бъде повече от клуб. Защото е различен, защото носи една особена, чиста, човешка ДНК, непосилна за другите водещи футболни корпорации.