Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

18-03-2017 Пет години минаха, откакто умрях на терена

Пет години минаха, откакто умрях на терена

18-03-2017 SPORTINGLIFE.BG

Източник: http://sportinglife.bg/article/6930-Pet-godini-minakha-otkakto-umryakh-na-terena?page=1

Фабрис Муамба днес нямаше как да е жив. Той трябваше да е спомен, митична фигура на млад човек, загинал нелепо на терена, докато прави това, което обожава - играе футбол.
Но вместо да ви разказваме тази история, която потресе и сграбчи за врата футбола в трескаво очакване на позитивен изход и молитви за чудо, ето я от устата на човека, който някак победи неизбежното.
Нощта, в която умрях
"Бе на 17 март 2012-а, аз играех с Болтън срещу Тотнъм на техния стадион "Уайт Харт Лейн" в мач за Купата на ФА. Най-големият мач в кариерата ми. Четвъртфинал.
Имах добра възможност да отбележа гол, но не уцелих.
Връщах се назад към центъра на игрището, а наоколо нямаше никого. Изведнъж ми прилоша, усетих, че краката не ме държат. Паднах. Не ме болеше, нямаше никаква болка. Просто паднах и нататък всичко стана черно.
Това, което "се е случило", се нарича cardiac arrest - внезапно спиране на сърдечната дейност. Казаха ми, че изключителният късмет на този момент е бил, че в тунела на "Уайт Харт Лейн" е имало портативен дефибрилатор, с който веднага са опитали да върнат сърдечната ми дейност.
От онзи ден нататък в Англия клубовете са задължени да имат такъв на стадиона за мач.
Останал съм в безсъзнание 78 минути. Това е повече от час, направо си е един футболен мач, ако те сменят преди края. Стадионът е започнал да скандира името ми - нищо, че играя за гостуващия отбор и съм юноша на Арсенал, големия враг на Тотнъм.
В това време от трибуните изтичал един запалянко, който е редовен посетител на мачовете на Тотнъм. Той е доктор, специалист по такъв тип проблеми със сърцето.
Дошъл е на игрището и е направил първата интервенция да ме върне към живота. После е инструктирал медицинския екип как да бъда транспортиран и какво да се прави.
78 минути... В 18,13 ч лондонско време на 17 март 2012-а, аз трябваше да съм мъртъв. Бях само на 23 години.
Докторът на Тотнъм е инжектирал в мен няколко дози обезболяващи, докато са опитвали да ме свестят в линейката с шоковете на дефибрилатора.
Той още е бил с бутонките и тревата по тях, когато е влязъл с мен в болницата, разказаха ми по-късно.

Човекът, на когото дължа живота си
Андрю Дийнър е гледал мача, както всеки уикенд на този стадион, от своето място на втория етаж на Източната трибуна. Той е видял, че съм паднал без да има контакт и забелязва, че екипът вади дефибрилатор. Тръгва към терена веднага, като по пътя един стюард на стадиона му отваря врата, за да излезе по-бързо от горното ниво до това долу - спестява му поне половин минута от пътя към мен.
Дийнър работи в лондонска болница, където нерядко му се е налагало да прави CPR - операцията с дефибрилатора, която трябва да се приложи. Той ми каза, когато по-късно се срещнахме, че "ако получаваш сърдечен проблем на терена, Тотнъм е точното място", с чувство за хумор, разбира се.
Клубът е организирал всичко на стадиона си отлично, готов е за всякакъв проблем. Линейката излиза на улицата без да се бави, медицинският екип на Питър Фишър, който е там на всеки мач, е изключително добре подготвен.
Но Дийнър е човекът, който е организирал цялата операция, наредил е кой да ми прави сърдечен масаж, кой да използва дефибрилатора, кой да подготви носилката.

Мястото, на което мечтата ми си отиде
Върнах се на "Уайт Харт Лейн" три месеца по-късно. Излязох на терена и стъпих на мястото, където животът ми приключи за 78 минути. Бях мъртъв. И жив едновременно.
Мечтата ми си отиде, никога повече няма да играя футбол. Но оживях, преборих се със смъртта. Хората, които ме спасиха, са направили невероятни неща за живота ми. И казват, че въпреки това, случилото се е чудо.
Дийнър ми каза: "В болницата мислехме, че няма шансове, не изглеждаше никак добре. Повече от час сърцето ти не работеше. Но хората там не се отказаха, продължиха, бориха се. И чудото стана".
На следващата сутрин той дойде при мен и ми каза в ухото: "Как ти е името? Чувам, че си много добър футболист."
Това помня съвсем ясно. Не познавах този човек, едва се бях върнал на този свят и нямах никакви сили. Това обаче няма да го забравя никога.
Аз съм жив. Умрях преди пет години, но днес съм жив.