Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан ??нтер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой Полупразният стадион бе най-голямото дъно

Полупразният стадион бе най-голямото дъно

16-10-2019 Желю СТАНКОВ

Много пъти съм се чудил на испанските журналисти, как точно намираха думи, как ги свързваха в изречения и как вадеха заглавия по време на футболната диктатура на Барселона по времето на Гуардиола. Никак не е било лесно всяка седмица, след всеки мач на Барса, да вадиш белия лист, да плюнчиш молива и да се чудиш как да поднесеш да читателите си по различен начин четиво, с което да обясниш едно и също. Преди десетина години Меси, Шави, Иниеста и компания не даваха на нито един отбор в Европа да се срещне с топката, тики-така бе лекция всяка седмица.
Ето така се чувства сега българският журналист. Чуди се как да сподели впечатленията си от спортно-техническо естество след поредното дъно на националния отбор по футбол. Отиваш на мач с ясното съзнание, че тимът на България ще бъде пребит жестоко и след мача въртиш и сучеш как точно да започнеш да пишеш, какво да припомниш, на какво да акцентираш. Така е било в Испания преди десетина години. Колегите сигурно са отивали на мач на Барселона с написани статии и после са променяли името на съперника, броя на головете и минутите. Сега и ние така, отиваме на мач на националния отбор, пазим си нулата срещу името на България и само променяме броя на головете срещу името на съперника. Другите дали ще вкарат, не е толкова важно, нашата нула си е нула. Национули. И това заглавие вадихме с големи букви преди няколко години. Обаче нищо не се променя.
Испанските журналисти сигурно с неудоволствие и досада са посещавали пресконференциите след мачовете на Барса, защото какво да им каже Гуардиола, различно от „Ами доволен съм, играхме си нашето тики-така и победихме”. На българските журналисти сега не им се ходи при селекционера, защото какво да им каже Краси Балъков, различно от „Ами нямаме класа, не играхме нищо, паднахме, това е положението”. В случая паднахме от Англия.
Добър ден, уважаеми читатели. България загуби с 0:6 от Англия. Това е като преди 10 години в „Мундо Депортиво” – уважаеми читатели, Барселона победи Валенсия, Меси пак им скри топката.
Само че каталунските журналисти се чудят как да изразят възхищението си, че Барса не е от тази планета. А ние сега се чудим как да изразим яда си, негодуванието си, отвращението си, че националния отбор на България изобщо не е от тази футболна галактика.
Да, в момента най-доброто от българския футбол, селектирано от Красимир Балъков и носещо екипа на България, няма нищо общо с тази игра. Нагласи, схеми, постройки, провеждане на мач… Не, няма смисъл и допирни точки. Та българите изпитваха трудности при спиране на топката, водене, дрибъл, подаване… И играха с някаква странна схема 7-2-1.
Е добре, ако ви е писнало от общи описания, ето малко детайли. През първото полувреме при силен удар на Ивелин Попов от около 25 метра и спасяване на английския вратар българската публика избухна в аплодисменти, все едно сме били Швеция, най-малко. А дъното не е игровата безпомощност, най-дълбокото дъно бе полупразният национален стадион. Българската публика отдавна не е същата, претопена е и футболната култура, публиката вече е научена да не се интересува, да не изисква, да не е съпричастна. И вече изпада в неописуем делириум при далечен шут на Ивелин Попов. Полупразният стадион срещу Англия е неуважение към футбола, това е отписване от правилата, неспазване на традициите на тази игра по цял свят. Навсякъде, където гостува националният тим на тези, които са измислили футбола, е празник, голямо събитие, гастрол на световна сила и няма празна седалка. Тук всичко е снишено до избухвания на малкото публика за два шута и три финта.
Още един детайл, малко вече навлизащ в територията на парадоксалното и комичното. Когато мачът отдавна вече бе решен (англичаните след втория гол си играеха като на тренировка), Десподов тръгна да прави пробива на живота си и започна добре, отнякъде Краев му се препречи, сигурно му е казал – Кире, къде отиваш, искам аз да се набия на хората в очите и да играя в по-голям отбор. И му взе топката от краката и обичайно за средностатистически български футболист я изплю на метри от вратата на противника. Как ли са се подхилквали английските журналисти на този епизод от мача?!
И ето ги шоколадовите пръчици върху черешката на тортата. Някъде след 61-ата минута се проведе ювелирната акция на английския тим. Това, което видяхме, бе събирателен образ, сякаш онези решиха за няколко минути да ни покажат, че това, което се практикува по терените на Англия, и това, което гледаме всеки уикенд в България, са два различни спорта. Хората на Гарет Саутгейт вероятно искаха да кажат – я сега вижте колко сте далеч от истината. Онези хванаха топката и започнаха да си я подават – цъка-цъка в центъра, прехвърлиха цъка-цъка на единия фланг, после на другия, после в средата пред наказателното ни поле, през цялото време нашите гледат, последователните пасове на англичаните станаха над 30, постепенно с цъка-цъка си върнаха топката до вратаря, после пак наново напред и към десния им фланг и някъде след 50-ия пас последва центриране, защото явно им омръзна да си играят на пиян морков, и наш футболист игра с глава. След кратко, около 10-секундно прекъсване, англичаните пак взеха да си я подават и с цъка-цъка още 30-ина паса. Добре де, наистина, как е възможно 4-5 минути да не пипнем топката?!
След тази подигравка, честно казано, очаквах нашият капитан да изведе отбора от терена. И на пистата да каже пред микрофона – ами не е за нас тази игра. Със сигурност това щеше да произведе най-възторжените аплодисменти на двете публики – и нашата, и английската. И щеше да падне голям смях. Така де, да видим и ние малко радост от футбола.