Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Арда Кърджали Черно море Славия Берое ФК ЦСКА 1948 Сф Ботев Враца Монтана Ботев Пловдив Етър Царско село Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

21-02-2021 Полусобственост

Полусобственост

21-02-2021 Жаклин МИХАЙЛОВ

Българската държава в последните десетина години целенасочено се върна в спорта. Ясно е като бял ден и защо го прави, заиграването със спортната карта води до многобройни ползи и дивиденти за управляващата партия. Първо, спортните тунеядци, които се нароиха в огромни количества, са сигурен изборен електорат. И второ, макар и несигурно, далеч по-голямата армия от фенове на спорта и основно на футбола също могат да решат да пуснат правилната бюлетина, водени от мисълта за грижите на партията към любимия им клуб. На повече места в света това се нарича чист популизъм, но в постсъветските републики, където

носталгията по
спортния възход

е даденост, загрижеността към спорта винаги се приема с отворени обятия. Най-мащабният пример е Унгария, където се наливат милиарди в спорта. При това го правят не само в сегашните си географски ареали, но и в териториите, които са загубени от тях след разпада на Австро-Унгарската империя. Примерът на Унгария е много любопитен и ще го използвам и по-нататък в текста.
Изясних, че спортът, и най-вече футболът, е една чудесна територия за масов популизъм. И той се прилага у нас в последно време в масови размери. Зад хубавата фасада за децата, за здравето, за националната гордост, за добродетелите, за изграждане манталитет на победители. Най-вече за бъдещето на нацията. Само си задавам въпроса какво ще стане, ако сегашната управляваща партия вземе, че падне от власт и следващите решат, че основният приоритет на България е примерно да догони европейските стандарти на живот. Както между впрочем решиха да направят румънците.
Видимото и най-вече невидимото участие на държавата обаче си има и своите недостатъци. Което говори, че нещо не се прави като хората. Оставям настрана спорта и дори приемам, че там вече има сериозни кълнове на успехи. След половин година България ще се събуди с новината, че имаме олимпийски медалист в плуването. А това огромно спортно постижение естествено ще си го припише спортното министерство. И с основание, защото в Токио ще изпратим трима български плувци на световно равнище. Да се подразбира като американско ниво, защото в този спорт САЩ са барометър. И тези три прекрасни наши момчета са толкова добри, колкото американците. И това ще е лично постижение на министър Красен Кралев.
Защо обаче масираната държавна политика в много спортове дава резултат, а във футбола е точно обратното. Българският спорт със сигурност се съживява и резултатите ще бъдат още по-видими на Олимпиадата в Париж през 2024 година. Но във футбола добри резултати не се задават и в близкото, и в далечното бъдеще. Всичко това при положение че дори станахме кандидати за домакинство на европейско и световно първенство по футбол. Всичко това при положение че за футбола се прави поне 10 пъти повече, отколкото за останалия спорт, взети заедно и поединично. И радетелите на държавната политика във футбола трябва

да си направят
по-детайлно
анализите

Защото бумерангът ще се обърне против тях рано или късно. Хем по всевъзможни начини се издържа българският футбол, хем резултатите от това са плачевни. И тук стигам до заглавието – Полусобственост. Ако за спорта колкото повече пари означава толкова повече успехи, то във футбола въобще не се получава така. Е, ако се стигне до катарския вариант, може и нещо да се случи, но не ми се вярва да се преминат някои граници. Все пак България е в ЕС и цялата ни документация във вид на закони е изравнена с европейското право. Но на Балканите винаги се намират вратички и най-очевадният пример е държавният клуб Берое Стара Загора. Явно обаче в Европа въобще не им дреме за този уникален прецедент.
И към реалната ситуация с футбола у нас. Всичко може да бъде окачествено само с една дума – абсурд. Цялата ни система е абсурдна и е някакъв футболен Параграф 22. Тръгваме от зората на демокрацията. Някъде през 1991 година футболът беше приватизиран изцяло. Държавата, която го хранеше дотогава, го остави на произвола на съдбата. Казаха му – оправяй се и ставай като в цивилизования свят. Демек българският футбол пое по пътя на английския, немския, португалския, или поне на австрийския. Пое,

ама доникъде
не стигна

Едната причина е некадърността. Много случайни хора и парвенюта станаха строители на съвременна футболна България. Много криминални типове станаха строители на съвременна футболна България. Но и много проблеми създаде самата държава на футбола. Като например онова постановление на министър Барчовски, заставило всичките футболни клубове да станат акционерни дружества. Фирми с 10 или 50 хиляди капитал, които трябваше да се превърнат в Реал и Барселона. Фирми, които не получиха стадионите и базите до ден днешен и единственият им нематериален актив са футболистите. На приказки беше много лесно да се каже, че стадионите ще са пълни до козирката и спонсорите ще се избиват да рекламират, обаче не се оказа точно така. Оказа се, че да имаш футболен клуб, е като да наливаш в каца без дъно.
И стигам до наше време с екзистенциалните проблеми на единия гранд Левски и внезапно възникналата пустинна буря в ЦСКА. Ами основната причина за всичките им беди е, че собствениците разбират впоследствие, че са полу, а не изцяло. Споменах за Орбан и се връщам обратно към унгарския модел. Знае се, че ЦСКА възнамерява да строи стадион, а само преди дни бе обявена концесия за „Георги Аспарухов“. Някои твърдят, че това е истинска загриженост на държавата за двете най-големи спортни марки. И кой знае защо самите собственици благодарят и са доволни. Което е много странно, особено за Левски, които бяха загробени с десетки милиони за сектор А. Дамоклевият меч над клуба всъщност настъпи след построяването на този сектор без козирка.

Абсолютно
пазарно
недомислен

Нито Левски, нито ЦСКА могат да си позволят инвестиции от 30 милиона лева и нагоре за нов стадион. Тези приказки, че ще го направи външен инвеститор, са пълна илюзия. Единствената причина това да се случи пак ще е някаква врътка с държавата. И там е заровено кучето. Нашите хора, за разлика от Орбан, опитват да се прикрият. А той построи 4 нови стадиона и ги даде безвъзмездно на най-големите унгарски клубове. Освен това реконструира до неузнаваемост поне още една дузина стадиони. Срещу всички стадиони в Унгария в Уикипедия пише или държавата, или правителството, или общината. И Унгария е на европейско първенство. Не са вързали и цъфнали, но някакъв резултат е наличен. Това е положението и това работи.
Ако ще се продължи със сегашната активна спортна политика, новите стадиони в България трябва да никнат като гъби. И както е било преди 10 ноември, да бъдат собственост на държавата или общините. Клубовете отиват на 2 седмици веднъж и играят на тях мачовете си. Не плащат нито ток, нито парно, нито вода, нито данъци, защото не са техни. Редно е да не плащат и наем за провеждане на мачовете. В цяла Италия е така. Вариантът клуб със собствен стадион в България е невъзможен. А и в този случай имаме напълно ясна държавна политика, а не като сега с полусобственици. У нас собственик можеш да бъдеш само на клубове, които наричаме проекти. Знае се кои са такива, но незнайно защо те както се създават, така скоропостижно и изчезват. На автентичните с дълга история някак не се получава, следват обвързаности на собствениците с държавни поръчки, кметски субсидии, „доброволни“ помощи от спонсори… Прибавят се и винаги нереалистичните претенции на феновете. Въобще много тегава работа, която ще накара всеки собственик накрая да каже „писна ми”.
И ако този вариант не става, се връщаме честно и почтено към онова, за което всички футболни хора тайно мечтаят. ЦСКА на Министерство на отбраната, Левски на МВР, другите към различни ведомства и общини. И след пропилени 30 години трябва да си признаем, че друго не можем да правим и се връщаме към светлото комунистическо минало. Партията и държавата ще осигуряват футболната радост на плебса. Да, ама такива неща често завършват със загуба на всякакви индивидуални права и се наричат авторитарни и тоталитарни практики.