Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан ??нтер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой Томас Лафчис - Народния президент

Томас Лафчис - Народния президент

23-03-2020 Строители на съвременна Футболна България

Жаклин МИХАЙЛОВ

Sic transit Gloria mundi (Така преминава световната слава - б.ред.) e една фраза, измислена преди векове, но е актуална и до днес, защото точността й не подлежи на никакво съмнение. Животът не е едно непрекъснато изкачване, често в него се случва и стремително пропадане. Мнозина са попадали в капана на латинската сентенция и са разбирали, че в житието и битието има възходи и падения. Има и фактора забрава, чиято патина не може да се изтрие.
Съвременният свят е жесток към известните и популярните. Днес си горе, утре се най-долу, цитирам любима фраза от сериала „Новите съседи“. Но постигнатото и направеното остава. Все някога някой, дали по повод юбилей или, както е в случая с тази поредица на „Тема Спорт“ ,

ще извади
миналото на
повърхността

През 90-те години на миналия век Томас Лафчис бе в Топ 10 на
най-популярните личности в страната. Всяко негово действие се следеше под лупа от медиите. Да излезе ежедневник, без вътре да няма написано нещо за Томето, просто нямаше как да се случи. Той олицетворяваше в пълна степен американската дума селебрити, на български - известна личност.
Томас Лафчис и Левски бяха като скачен съд. Клубът с най-много привърженици тогава в България намери в лицето на етническия грък народен президент. За левскарите той бе Томето и всяка негова постъпка бе одобрявана безусловно от огромната част на синята общност. А критиците му си имаха сериозни проблеми! Да си съдник на самия 193-сантиметров исполин не е лесна работа, казвам го от собствен опит. Да се изправиш срещу Томето, означаваше да застанеш срещу обожанието, на което той се радваше.
8 година и половина – толкова трае най-дългият мандат на президент, собственик или, както го наричаме сега, Бащица в Левски. Рекордът го постигна Лафчис и скоро няма да бъде подобрен. Една от причините днешните Бащици да не се застояват е липсата на неговата страст и желание. Той беше на 100 процента отдаден на каузата. А тази кауза бе на 100 процента негово собствено произведение. Негова лична фикция. Тогава, през 90-те години, такива либерални демократи като мен въобще не виждаха края на хоризонта на авторитарно му управление.
Томас Лафчис стана президент на 32 години. Когато го освободиха от поста бе само на 41. Можете да си представите каква енергия, страст, амбиция и колко силно е егото на човек, получил толкова много власт на толкова ранна възраст. И Лафчис бе влюбен до уши в тази власт. Обичаше своето произведение и се бореше за него като лъв. Едно е сигурно


толкова силен
и властен
ръководител

като него не се е пръквал в българския футбол. И вероятно няма да се появи нов негов дубликат. Никой не може да го повтори, защото той си имаше собствен, неповторим начин да управлява сложен клуб като Левски.
В един дълъг период на управление има и добри, и лоши моменти. При Томас началото бе в шампанско и рози, краят бе доста по-минорен. Но, както се знае, обстоятелствата се променят непрекъснато. Хубавите неща обаче остават. В първата част от епохата на Лафчис в Левски се произведе една от най-силните генерации в цялата история на клуба. Отборът стана хегемон в България, титлите бяха незначителна подробност. Демонстрираният на терена футбол караше трибуните да се пълнят. Сред хубавите неща е фактът, че Левски играеше в родния си дом в центъра на София. На стадион „Левски“ в Борисовата градина, където клубът е създал първоначалната си репутация. Не случайно дори на редови мач имаше по около 15 хиляди зрители.
Сините фенове обичаха Лафчис заради уникалната му победна серия срещу вечния враг ЦСКА. Това, както добре се знае, е член номер 1 в синята конституция. А успеваемостта в онзи период вероятно бе 75-80 процента. От времето на Томас в историята останаха резултати като рекордното 7:1, след това 5:0 във финал за купата. Прибавете два знаменити обрата от 0:2 до 3:2 и 4:2. Въобще много са вълнуващите преживявания за сините фенове, свързани с онзи период. В Европа се изживя една знаменита септемврийска вечер срещу Рейнджърс. Европа обаче беше
и

ахилесовата пета
на Левски

в онези години. На практика отстраняването на Рейнджърс бе единственият светъл лъч за цялото десетилетие. А горчивата гарнитура бяха двете поражения от Олимпия Любляна, загубите от Люцерн и Аалст и въобще доста сериозните географски открития.
Хубавото обаче бе далеч повече. През 1994 година отборът с най-много свои футболисти на световното първенство бе Левски. Кременлиев, Цветанов, Сираков, Боримиров, Златко Янков бяха сред героите на незабравимото американско лято. Като прибавим Боби Михайлов, Пламен Николов, Ники Илиев, Хубчев, Велко Йотов, Димитър Попов, Михтарски, ще се види, че синьото присъствие е било повече от осезателно тогава.
Но, както се казва – много хубаво не е на хубаво. Промените понякога настъпват по-рано от очакваното и дори най-големите бойци се оказват неподготвени за тях. Втората фаза на управлението на Левски при Лафчис спрямо сегашните стандарти на клуба дори може да се приеме за прилична. С напълно подменен личен състав Левски се закачи за позицията вечен асистент. През отбора минаха много играчи, част от които определено нямаха качества за синята фланелка. Но точно тогава се промениха много неща извън терена. И Лафчис поведе похода за чистота на българския футбол. Тази роля също много му прилегна, защото той винаги е имал силни комуникативни способности. И ролята на народен трибун му прилепна като кадифена ръкавица.

Историята ще
оцени Томас Лафчис

вероятно след време. Той заслужи уважение с това, че никога не се е страхувал да си създава врагове. Това е качество само на най-силните духом и телом. Слабите се нуждаят от одобрение и лъстивост. Те искат да бъдат харесвани и обичани на всяка цена. Лафчис бе като танк, който върви към целта и не се интересува каква картина оставя след себе си. Той не избегна съзнателно нито една битка и бе готов да поеме последствията от всяко едно свое решение. Без значение дали е добро или лошо. Такива личности неизбежно оставят отпечатък върху всичко, до което се докосват.
Не съм имал много срещи с Томас Лафчис и това е нормално. Моята роля бе на критик на неговото управление. Провел съм хиляди спорове с обикновени фенове, за които Лафчис бе винаги прав. 95 процента от левскарите смятаха, че всичко, което прави той, е за благото на клуба. Но такава бе представата ми тогава за ролята на медиите - коректив на управлението. По времето на Томас Лафчис имаше много силна синя медийна среда. И подкрепата към него беше безусловна. Това също е комплимент за Народния президент, защото медиите са тези, които хвърлят моста към поклонниците.
Основните ми претенции към Лафчис са три. Първата е защо спря връщането на Божидар Искренов в Левски и се стигна дотам, че най-големият любимец на синята торсида облече екипа на ЦСКА. Втората е защо изгони друг голям любимец – Николай Илиев, от отбора. И третата е защо провокира Наско Сираков да тръгне по посока Ботев Пловдив. Три огромни легенди за Левски не завършиха кариерата си в родния си клуб. Тези три случки вкараха в лексиката на феновете фразата – никой не е по-голям от Левски. През есента на 1999 година на гърба си го изпита и самият Томас Лафчис. Все пак е много тъжно, че този безспорно най-успешен ръководител на синия клуб в последните 20 години сега е далеч. И макар голямата слава да е отминала, е хубаво той да има своето място в алеята на синята слава. Защото я е заслужил. Няма как да остане в забрава, защото е единственият президент и собственик, чието име публиката е скандирала на стадиона. Това обстоятелство изчерпва всички думи. Както се казва, глас Народен, глас Божи за Народния президент.

Поредицата
продължава
в четвъртък