Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой Утре, вестниците, финал

Утре, вестниците, финал

27-04-2018 Желю СТАНКОВ

Делио Роси отдавна чакаше този момент. Публиката също от доста време търсеше повод да възнагради треньора на Левски със специални аплодисменти. Когато Роси излезе от тунела обратно на пистата за телевизионното интервю, публиката на сините му скандира името така, както не го бе правила досега. Това бе един вид бойно кръщение на маестрото пред сините фенове, макар и да говорим за твърде голям период от време. Но пък историята помни не един и двама треньори на Левски, които така и не успяха да запишат това във визитката си. Бойното кръщение не се дава даром, нито пък се печели лесно. Лека му пръст на Бай Петко Хулигана, когото синята част стадион „Васил Левски“ почете както си трябва, това бе първи мач с ЦСКА след кончината му, но той не един и два пъти искаше оставките на тандема Стоилов-Сираков, докато в един момент не им се извини подобаващо и стана техен сподвижник. Публиката на Левски изобщо не е лесна, състои се от хиляди характери, кой от кой по-взискателни като футболна култура и всеки виждащ футбола по своему. Минута след мача с ЦСКА, преди и след телевизионното интервю за Роси - това бе един от най-интересните моменти от началото на италианеца на „Герена“. Той се поклони пред синята публика така, както само един

истински маестро,
истинско голямо име
може да направи.

А след последния съдийски сигнал се израдва така, сякаш не просто камък, а огромна скала е паднала от сърцето му. Делио Роси удари шапката в земята, сякаш го снимат във филм и трябва да направи нещо извънредно. Но избликът, емоцията и движенията му в секундите след края на реванша с ЦСКА показваха истинската неподправена радост на треньора, който до този момент даваше вид на леко апатичен, понякога твърде незаинтересован от резултатите и играта на Левски. Сякаш това не бе познатият досега на българската футболна общественост Делио Роси.
До тези моменти италианският треньор не стигна никак леко. Той имаше, а и все още има доста боричкания, както вътре със самия себе си, така и с разни разминавания (меко казано) вътре в клуба, а също е и жертва на конюнктурата и обстоятелствата, които произвежда българската футболна действителност. Страшно много точки изоставане от Лудогорец и ЦСКА и все още от Берое, неатрактивна и в немалко моменти предпазлива игра, което е нехарактерно за неписаните правила в Левски – всичко това нямаше как да работи в полза на оставането му на „Герена“ и през следващия сезон. Към което трябва да прибавим и особената клубна и трансферна политика на Спас Русев и неговия оперативен екип. И задължително да споменем видимите и невидими отношения на треньора с някои от звездите на отбора. Като завършим с неизбежното уточнение, че много нерви и точки му струваха и изявите на Божидар Митрев тази пролет. Особено на мача онзи ден, в който сините бяха на път да си спретнах страхотен банкет на терена, въпреки численото неравенство. Съперникът можеше да бъде дори докаран до състояние на унижение, ако не бяха подаръците на вратаря на Левски.
Въпреки всичко, Делио Роси

успя да организира
веселбата по трибуните.

От години насам публиката на Левски не бе изпадала в онова състояние, при което хората не знаят къде се намират от кеф и прегръщат всеки, който им попадне в обсега, че накрая дори имаше запалени вестници. Ето толкова му трябва на човек, въпросът е тези моменти да не са веднъж на няколко години. Говорим за тотално излизане от орбитата на спокойствието.
И това не бе само заради тези 90 минути. Силният финален пролетен спринт на Делио Роси няма как да не бъде отчетен. Явно турнирният боец в него никога няма да изчезне, в турнирите за купата видимо той е в свои води. Двата мача с ЦСКА бяха изиграни изцяло по негов сценарий и вкус, като пак вмъкваме за непланираните изяви на вратаря. След двата гола аванс като гост в първия мач, мнозина очакваха реванша да стартира с паркирането на син автобус пред наказателното поле, но Левски почна отворено. Съперникът не очакваше такова офанзивно поведение и общо взето сините рядко изпускаха контрола на събитията, дори когато бяха с човек по-малко. Роси излезе с 4-1-4-1, което би се сторило странно на много негови български колеги, чиито футболисти щяха да ритат топката в реката, да се блъскат, да лежат и някак си да се дотътрят до финал. А Левски на Делио Роси елиминира ЦСКА с футбол, базиран на много зряло поведение на играчите и като отбор, и като индивидуалности. Невидимата част – Нашименто например въпреки крехката физика, прави много в моментите, когато не е с топка, движи се много правилно, старае се да отнема топката чисто, без нарушения и общо взето винаги е там, където съотборниците му очакват да бъде. Обертан, въпреки всички забележки и липса на класа при головия удар, си е плюс дори само като присъствие, движение, контрол над топката и пас. И изобщо Левски във всяка една от 180-те минути беше отборът, който бе уцелил пътя към финала за купата.
А в крайна сметка най-категоричната оценка е само това, което пише накрая на таблото. Ако нещо за Левски се бе обърнало в този полуфинал, нито Роси щеше да заслужи безоблачен престой поне до края европейската кампания през лятото, нито публиката щеше да му дари цялата си подкрепа. И сега същата тази публика, но в по-голяма численост ще затвори процеса на 9-и май когато за първи път от години витрината с купите може да бъде отворена за ново попълнение. Засега е важно, че този отбор с този треньор поразбуди онази част от публиката, която гледаше по телевизията. И всички се кефиха максимално два пъти по 90 минути. И както казваше Николай Митов – утре, вестниците, финал.