Лудогорец ЦСКА Левски Локомотив Пловдив Литекс Черно море Славия Берое Верея Локомотив София Хасково Ботев Пловдив Челси Манчестър Юнайтед Ливърпул Реал Мадрид Атлетико Мадрид Барсeлона Милан Интер Ювентус Рома

Контакти

в днешния брой  Червеното знаме на цесекарството

Червеното знаме на цесекарството

12-04-2017 Любомир СЕРАФИМОВ

Всъщност това е една история, започнала още преди да се роди главният персонаж на нашия разказ. И е една от онези, при които противоборството тласка напред прогреса, в случая на българския футбол. Стойчо Младенов, който днес празнува своята 60-а годишнина, подобно на Христо Стоичков след един прословут двубой с Левски, по нечия идиотска приумица въобще можеше днес да не е сред футболните ни легенди. И от това щяха да загубят всички.
Един провокативен въпрос - можеше ли днес Стойчо да бъде син кумир? Жоро Соколов в ЦСКА и Георги Денев в Левски. Самата мисъл за това караше преди много години правоверните привърженици на двата гранда да потръпват. Но крачката до това „кощунство” бе само една, а Гиби Искренов в по-нови времена дори прескочи „браздата”. По-паметливите стари фенове на прекрасната игра си спомнят как през 1979 г. 22-годишният тогава нападател, току-що станал голмайстор на А група с Берое, се превърна в поредния епизод от битката за надмощие между сини и червени. Първоначално след „бягството” на младата звезда от отеснелия за таланта му град на липите изглеждаше, че сините печелят – според мълвата (социалистическата действителност ревниво пазеше своите тайни) тогавашният треньор на Левски Иван Вуцов, който виждаше в негово лице идеалния водач на синята атака, дори го криеше от конкуренцията в своята вила в околностите на София.
Преминаването му в ЦСКА сякаш бе извадено от шпионски трилър за времето на Студената война. Двете суперсили в българския футбол

стигнаха до остра
конфронтация

по оста „Младенов”, от която пострада самият той. Във фабулата на историята дори бяха замесени черни волги със сини ръководители, причакващи младата звезда след мач на младежките национали в Перник и един прозорец в съблекалня, чиято метална мрежа нашият герой в повествованието изкъртил, за да „пристане” на червените. И сини, и армейците се надцакваха със соцблагините, които можеха да предложат – апартаменти за него и близките му, пагони, коли без ред, софийско жителство. Същевременно 22-годишният младеж не се уплаши да плати цената за своя избор и бе принуден да понесе последствията на своето решение да предпочете червения полюс. Изхвърлиха го от футбола завинаги, преди година по-късно да бъде амнистиран тихомълком преди мач на ЦСКА с полския Шомберки в турнира на шампионите през есента на 1980 г. В следващите 6 сезона никой не можеше вече да си представи ЦСКА (а и националния ни тим) без Стойчо. Нещо повече – историята на футбола ни не би била същата без двата му гола, с които детронира еврошампиона Ливърпул през март 1982 г. Тогава го

увековечиха със
страховитото
прозвище
Екзекутора

Само това да беше направил, щеше да има гарантирано място вовеки в съкровищницата на червения клуб.
Пътят му с ЦСКА към върховете обаче не бе осеян с килим от рози. След злополучния финал за купата с Левски, след който комунистическата партия разпердушини двата гранда и ги превърна в клубове с бутафорните имена Средец и Витоша, Младенов също преживя своя катарзис да бъде лидер на един деморализиран, разбит по нечия партийна команда тим с множество младоци в него. И пое кръста да осигури приемствеността за нова блестяща армейска генерация, подаде ръка в съблекалнята и на терена на новобранеца Христо Стоичков в тежките дни на неизбежната адаптация на бъдещата „Златна топка”. В най-трудната година на съмнения от основаването на червените Стойчо поведе ЦСКА към историческа първа победа с 3:1 на „Герена” през декември 1985 г. Мощните му флангови атаки разкъсваха синята отбрана, а двата му гола я довършиха.
Митологията обаче продължи да се пише с времето. В началото на 1996 г., след едно десетилетие в Португалия като футболист и начинаещ треньор, се върна на „Българска армия” почти неузнаваем, пуснал голяма брада, за да стане помощник на Гочето Василев и да попие от уменията на най-авторитетния специалист у нас в онези години. Двамата в тандем изведоха червения клуб от кризата на идентичността, породена от мощната синя вълна, заляла както политическия живот, така и футбола ни. Кой е ЦСКА, си задаваха мъчителния въпрос червените привърженици – рожба на конюнктурата или непреходно явление? Стойчо не се терзаеше от подобни дилеми и здраво работеше за каузата.
Той обаче не можеше да свири втора цигулка и потърси по-ярка реализация на собственото си „аз”. Направи няколко крачки встрани от генералната линия в живота си, за да се завърне след време в Борисовата градина помъдрял от натрупания опит като национален селекционер на младежите, а после и на А отбора. В него наложи поредното силно червено поколение – Димитър Бербатов, Мартин Петров и Стилян Петров, но опитът за летене в световните квалификации за първенството в Япония и Южна Корея завърши с болезнено фиаско с 0:6 в Прага. „Напереният Стойчо е свършен” – потриваха доволно ръце зложелателите му, които после в упоение повтаряха подигравателните прякори, които му лепваха. И го подценяваха, докато той просто се подготвяше за поредния етап във футболната си кариера.
И тук Съдбата отново се намеси под формата на предложение към „битата карта” от смятания за най-богат българин по онова време Васил Божков да поеме червените. Младенов

бе готов
за новото
предизвикателство

Есенният поход на ЦСКА от 2002 г. с 13 шампионатни победи от 13 възможни изненада мнозина, но не и онези, които познаваха неговата нестихваща амбиция да се доказва. Пречеха му всячески, но той бранеше каузата си с всички средства. Вече не скачаше пред прозорци, а удряше по масата. „Въпреки всичко ЦСКА ще стане шампион”, изкрещя на пресконференция след неочаквана засечка по пътя към титлата, дошла след съдийска подигравка – 1:1 с Рилски спортист в Самоков, и доказа, че не говори празни приказки. Продължи да бъде трън в очите на синята част на България, която при всеки негов неуспех не пропускаше възможността да му го върне. Често дори изглеждаше като самотен Дон Кихот в битката със сините вятърни мелници, но никой не го видя умърлушен и примирен, още по-малко победен.
Другият полюс в българския футбол трудно преглътна 16-те точки разлика пред вечния съперник, с които ЦСКА стана шампион през 2008 г. Контраударът бе поразяващ и разби отбор, селектиран от Стойчо, който бе готов за европробив. А титлата се оказа последната (засега) в клубната витрина...
Историята на Стойчо и любовта му в червено обаче не свърши дотук и нататък бе продължена с друг рекорд без аналог във вечното дерби – за две години, от октомври 2012 г. до октомври 2014 г.,

записа 7 поредни
победи над Левски

Радостта му пред Сектор Г, на който подари дори знаме, бе искрена и неподправена. И никой не се и съмняваше кой е архитектът на чудесата. Сега празнува своя юбилей далеч от тези, чиито очи са се пълнели със сълзи след знаменитите му голове, и от онези, чиито очи е глождел с безкомпромисните си позиции – чак в Казахстан.
Съдбата може и да е низ от случайности, а животът - това, което се случва встрани от хилядите „ако”. Ако Стойчо навремето бе подписал с Левски... Ако бе станал червеният Гиби... Ако Божков не му бе предложил треньорския пост в ЦСКА... Ако не бе разбит онзи тим, селектиран от него през 2008 г... Ако не беше работил в Борисовата градина във времена на безскрупулни въжеиграчи и случайни за футбола хора... Ако не бе прокуден на други два континента... Всеки човек обаче е отговорен за своя Избор, направен сред предизвикателствата на своето време. А той избра да развее червеното знаме на цесекарството...

ТОВА Е СТОЙЧО МЛАДЕНОВ
* Роден на 12 април 1957 г. в с Плоски, Благоевградско.
* Играе в Димитровград (1974-1976), Берое (1976-1979), ЦСКА (1980-1986), Беленензес Порт. (1986-1989), Витория Сетубал Порт. (1989-1991),
* Играещ треньор на Ещорил Порт. (1991-1993).
* Треньор на Олянензе Порт. (1993-1995), ЦСКА (1996-1997) – помощник-треньор, Беленензес Порт. (есента на 1997), ЦСКА (юли 2002-октомври 2003), Литекс (август 2004 – декември 2004), Кастория Гърция (пролет 2005), ЦСКА (март 2007–юни 2008), Ал Ахли Джеда Сауд. Арабия (2008-2009), Ал Етифак Сауд. Арабия (2009-2010), ЕНППИ Кайро Египет (2010-2011), ЦСКА (март 2012-януари 2013, юли 2013 - март 2015), Ал Етихад Александрия Египет (юли 2015 - ноември 2015), Атирау Каз. (юни 2016 - ноември 2016), Кайсар Къзълорда Каз. (от ноември 2016 г. насам). Селекционер на младежкия нац. отбор (1998-1999). Селекционер на А нац. отбор (2000-2001).
* Успехи като футболист
Четирикратен шампион на България с ЦСКА – 1979/80, 1980/81, 1981/82 и 1982/83 г. Носител на Купата на България през 1983 и 1985 г. Полуфиналист за КЕШ с ЦСКА през 1981/82 г. В евротурнирите има 25 мача и 5 гола (23 мача с 4 гола за ЦСКА в КЕШ и 2 мача с 1 гол за Берое в КНК). Носител на купата на Португалия с Беленензес Порт. – 1988/89 г. Голмайстор номер едно на А група с Берое – 1977/78 г. с 21 попадения. Футболист № 1 на България през 1983 г.
* С 59 мача и 15 гола за А националния тим на България. Участник на финалите на световното първенство в Мексико през 1986 г.
* Успехи като треньор
Двукратен шампион на България с ЦСКА – 2002/03 г. и 2007/08 г.