От -20 градуса на Белмекен отидохме на +40, не ни даваха да пием вода, разказва един от голмайсторите срещу ФРГ

Аспарух Никодимов е една от водещите фигури в състава на националния ни отбор на Световното първенство през 1970 година. Той бележи и откриващото попадение при загубата с 2:5 от бъдещия бронзов медалист – ФРГ. Паро разказа пред „Тема Спорт“ спомените си за шампионата и сподели разочарованието си от сгрешената подготовка, която коства ранното отпадане на трикольорите.

Г-н Никодимов, в квалификациите за турнира България е в група с Холандия, Полша и Люксембург, като само първият получава право да участва на световното първенство. Силният ни отбор обаче постига това. Очаквахте ли, че ще успеете да се преборите с холандците?

– Основата на холандския състав бяха няколко играчи от Аякс. Именно те изведоха отбора до три поредни КЕШ-а между 1971-ва и 1973-та. Знаете, че на четвъртата година отново ние с ЦСКА ги отстранихме. Освен това на следващия мондиал през 1974-та холандците стигнаха до финала, където загубиха от ФРГ. Бяха много силен състав, но вижте и в нашия тим какви имена имаше. Заслужено станахме първи и се класирахме за шампионата в Мексико. Все още съжалявам, че там не ни бе позволено да покажем пълния си потенциал…

Насочвате разговора към, меко казано, странната подготовка преди първенството…

– Бяхме 40 дни на подготовка в Белмекен. Според хората от високите етажи така щяхме да бъдем готови за голямата надморска височина в Мексико. Не бяха преценили обаче разликата в сезоните.

Беше сняг до кръста

и -20 градуса… Всеки ден слизахме да тренираме във Велинград, защото там нямаше сняг. Обаче пътят бе с толкова завои, че на почти всички ни беше лошо, а трябваше да провеждаме занимание. После пак по същия път нагоре. Направо ни разбиха.

Пристигнахме в Мексико 15 или 20 дни преди първенството. Така се събраха почти 2 месеца подготовка. Футболистите, които участвахме на Олимпиадата през 1968 в Мексико, бяхме разказали на Стефан Божков за опита си отпреди 2 години. Тогава заминахме веднага след края на първенството в България и бяхме в много добра форма. Докато при толкова дълга подготовка, дори и да играеш контроли, не е същото. Нарушава се целият ритъм, изграден преди това през сезона. Почти нищо обаче не зависеше от треньорския щаб.

Как премина подготовката в Мексико, срещнахте ли проблеми и там?

– Първият шок бе разликата в температурата. От -20 отидохме на +40 градуса. Освен това ни затвориха в един лагер и не ни даваха да излизаме

бяхме като затворници

С нас обикаляше някакъв професор, той дирижираше всичко. Беше решил, че не трябва да пием вода. Имахме по 2 бутилки на ден – една на обяд и една вечер. Свалих 4-5 килограма. В края на първенството бях станал 70 килограма. А аз все пак съм висок човек – 182 сантиметра. Марашлиев дори бе стигнал до 60 и няколко килограма, а той също не е нисък. Половината отбор се обезводни. Даже си спомням, че слагахме някакви съдове навън, където да се събере роса, за да си намокрим малко устата. Вечер скришом пиехме вода от мивката, а тя не беше студена и не ставаше за пиене. От хладилниците в стаята си чупехме лед, който слагахме във водата, за да я разхладим. Обстановката бе ужасна. Не ни се позволяваше да имаме свободно време, нито да влезем да се разхладим в басейн. Чувствахме се все едно сме в концлагер.

Вярно ли е, че дори след като сте пристигнали в Мексико са ви карали да дишате балони с разреден въздух?

– Такива тренировки започнахме да провеждаме още в Белмекен. В групи от по 5-6 човека тичахме с такива маски на лицето. Смърдеше ужасно на гума, а ни караха да бягаме така по няколко минути. И наистина и в Мексико трябваше да го правим, за което наистина нямам обяснение. Но е вярна поговорката, че каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи.

В медиите циркулират информации, че именно изобилието от много качествени български футболисти по това време и фактът, че само част от вас са могли да заминат за Мексико, са създали напрежение между играчите. Има ли нещо вярно в това?

– Не, не. Играчите какво могат да направят? Имаше напрежение, но то беше по друга линия. Уж треньорите взимаха решенията, но често се намираше някой отгоре, който да се намеси в работата им. В действителност имаше промени и някои играчи останаха в България, а други заминаха. За съжаление, се случваше това, което партията разпореди.

Съгласен ли сте с мнението, че група с ФРГ, Перу и Мароко е изглеждала преодолима?

– Естествено. Ние наистина разполагахме със страхотен отбор.

Грехота е, че

не успяхме

да продължим

напред в такава група.

Очакванията към вас са големи, а предполагам и вашите амбиции. Усещахте ли в дните преди шампионата, че нещо не е както трябва след подготовката, и коментирахте ли го в съблекалнята?

– Малко по-късно осъзнахме това, което се беше случило предишните месеци. Тогава не сме били специалисти по подготовка. Бяхме много уверени преди началото на първенството. За съжаление, още в първия мач с Перу се сблъскахме в реалността. Чувството бе ужасно, буквално не можеш да дишаш и се затрудняваш, докато тичаш. Изглеждахме добре до 15-20-ата минута и след това заминавахме.

Все пак един положителен за вас спомен от това първенство е, че отбелязвате откриващото попадение в двубоя срещу Германия. Какви са спомените ви за ситуацията и срещата?

– Да, вкарах, но така само ги нервирахме. Наистина много силно започвахме в първите 15-20 минути от мачовете, но после ни обръщаха. Във всеки от двубоите откривахме резултата. Германците бяха най-силният отбор в групата и беше нормално те да се възползват максимално от нашето слабо представяне след тотално сбърканата подготовка.

Спомняте ли си с кого бяхте в една стоя по време на шампионата?

– По лагерите на националния отбор бях в стая с Димитър Марашлиев и Стоян Йорданов. Винаги бях с единия или с другия. Горе-долу по клубове се ориентирахме.

В такъв случай имаше ли някакво разделение в съблекалнята спрямо клубната ви принадлежност?

– Всички бяхме приятели. Мачовете между ЦСКА и Левски например са си през сезона, но когато отивахме в националния отбор всички бяхме в прекрасни отношения. Заедно с много от останалите играчи бяхме участвали заедно и на олимпиадата две години по-рано, когато спечелихме сребърните медали. Толкова време сме прекарали заедно, че в един момент чувстваш останалите в съблекалнята като свои роднини. С някои все още сме много близки приятели.

България тръгва за Мексико с надежди за първа победа на световни финали. Двубоят с Мароко изглежда като перфектна възможност за това…

– Така е. Бяхме много по-качествен отбор от техния. Но и на тях поведохме и дотам. Никога в кариерата си не съм се чувствал по подобен начин. Имал съм няколко по-тежки контузии, но после след 5-6 тренировки успявах да изкарам поне 60-70 минути на високо ниво. Там никой от нас не успяваше да издържи дори до почивката.

Какво беше настроението сред вас, прибирайки се към България?

– Всички бяхме много ядосани, защото знаехме на какво сме способни, когато сме в добро физическо състояние. Разочарованието идва до голяма степен от това, че ти знаеш, че някой друг е виновен за твоя провал. Прибирането също беше ужасно. На митницата ни накараха да се съблечем голи, за да ни претърсят. Пребъркаха и багажите ни. Пълно унижение. Мачкат те отвсякъде, а после искат да представяш България и да играеш със самочувствие. За съжаление, тръгнахме с големи надежди за първенството в Мексико, а то се превърна в трагедия.