Един от водещите футболисти на ЦСКА през есента Бруно Жордао преди дни даде обширно интервю в подкаста „4 Cantos do Mundo“. Вестник „Тема Спорт“ вече публикува в броевете си в неделя и понеделник разкази на португалския халф за престоя му в ЦСКА. В следващите редове обаче ви представяме емоционална изповед на футболиста за тежките моменти в цялата му кариера, която започва изключително обещаващо със скъпи трансфери от Брага в Лацио и след това в Уулвърхемптън.

ПРЕВОД: „ТЕМА СПОРТ“

ЗА ЛАЦИО
Онова момче, което замина за Лацио на 18 години, мечтаеше да завладее света. Напуснах като един от талантите на Португалия, един от перспективните футболисти на моето поколение. Окей, Педро Нето замина с по-голямо внимание към него, беше дебютирал за Брага, беше вкарал гол. Но въпреки това и аз тръгнах със статут на португалски талант. И после нещата просто не се развиха така, както исках, както очаквах. Мисля, че не получих възможностите, които заслужавах, но в същото време вярвам, че тогава не бях достатъчно подготвен за толкова голяма крачка. Може би, ако бях останал още една година в Брага, това въобще нямаше да е лошо за мен, защото треньор тогава беше Абел Ферейра, а той ми беше треньор и в Б отбора и ме харесваше. Може би щеше да е добре, може би не – не знам. Но, както често казват, понякога влакът минава само веднъж и или се качваш, или после не знаеш какво е щяло да стане. И това беше положението с Лацио. Не можех да кажа „не“.
Тогава майка ми замина с мен, тъй като вече беше пенсионерка. Тя беше с мен през първите шест месеца. Не знам дали ще гледа това или не, но тя никога не е знаела – имаше период в Италия, когато преживях първия шок в живота си. Бях играл цялата си юношеска кариера и това беше първият ми шок, че не стартирам във всеки мач, практически не играя всяка минута. Не очаквах това. Разбира се, това беше различна реалност, голяма стъпка. Но усещах, че не получавах възможностите, които заслужавах, и имаше период, в който се сринах. После имах онези дребни контузии, които не бяха истински травми, но неща, които ме тормозеха, и пропусках седмица, после още една. Това започна да ми влияе. Имаше може би два месеца, в които плачех всеки ден. А по това време майка ми живееше с мен, но тя никога не разбра, че плача. Казвах ѝ, че отивам да спя, че съм уморен, отивах в стаята си. Отиваш си в ъгълчето, връщаш се и изглежда, че всичко е наред. Имах нужда от това време сам със себе си.
За две години изиграх – не, не греша – шест, седем мача. Шест, седем мача, които не са пълни. Може би общо съм изиграл 90 минути, дори не знам, може би малко повече. Това е много малко за млад играч, който иска да расте, да се доказва, а това е възрастта, в която се развиваш и само тренировките не стигат. Научих много, тренирах с футболисти, които днес са с изключително качество. Милинкович-Савич, Лукас Лейва, Луис Алберто, Кайседо, Имобиле, Туку Кореа, Бастос Санга, който сега е в Ботафого в Бразилия – футболисти с голямо качество. Научих много от тях, учех се всеки ден.
Но, ето, в мачовете ми липсваше шансът да приложа на практика това, което научих в тренировките. Защото на тренировка не усещах разликата с другите да е голяма. Да, разбира се, те бяха с огромно качество, но се чувствах добре сред тях. Дори самият щаб тогава – не толкова главният треньор, колкото помощниците – понякога, за да ме мотивират, може би са ме подвеждали, може би са ми давали фалшива надежда. Но аз усещах искреност, поне от един от тях. Харесваше ме, казваше ми, че се представям добре на тренировки, че съм един от най-добрите – физически, технически, всичко. Проблемът е, че после липсваше онзи шанс, който мисля, че донякъде заслужавах. Но, добре, това са фази, това са решения на треньора, винаги съм ги уважавал и ще продължа да ги уважавам, дори понякога да не съм съгласен. Така е, част от играта е. Не можеш да угодиш на всички. Един треньор никога няма да може да направи 22 играчи щастливи. Но мисля, че оттам започна всичко.
ЗА УУЛВЪРХЕМПТЪН

После направих скок към Уулвърхемптън почти без да съм играл в Лацио. Истината е, че все още бях на високо ниво, но още в първата година: дебют, гол, контузия след 40 минути, сериозна травма – скъсани връзки, и тогава всъщност започнаха контузиите. После имах една неприятна ситуация – онзи момент, когато ми казаха, че ще съм аут за два месеца. Играх мач за Карабао Къп, продължихме напред, след месец имахме нов двубой. Тогава треньорът Нуно Ешпирито Санто искаше да играя. Пита ме: „Ще играеш ли? Как се чувстваш?“. Казах: „Тренер, искам да играя, разбира се. Ще говоря с медицинския екип, да чуя тяхното мнение. Те ми казаха два месеца, мачът е след месец, така че ако ще играя, мога да почивам само три седмици, защото четвъртата трябва да тренирам“. Говорих с тях, казаха: „Ако искаш, ще го направим.“
Играх под лекарства и всичко. Излязохме на мача, загубихме с 1:2 от Астън Вила като гости. И си помислих: „Окей, играх, сега ще продължа да тренирам, няма да спирам“. Първа тренировка след това. Правим упражнение 10 срещу 0, съвсем спокойно. Отивам да стрелям след центриране и при завъртането, левият крак, бедрото ми просто отказа, загубих сила. Вдигнах ръка веднага, напуснах тренировката. И тази контузия, която трябваше да ме държи извън терена два месеца, се проточи до януари – тоест, четири месеца. Там всъщност започна всичко. До края на сезона изиграх само още два мача.
ЗА НАЕМИТЕ

После започнаха наемите. Отидох във Фамаликао, започнах добре, контузих се през януари, по време на Ковид – голям хаос. Клубът не искаше да пътувам, защото трябваше да вляза в карантина. Останах в Португалия, опитвах се да се възстановя, защото ЯМР показа малка надежда, че няма да се наложи операция. Казаха ми: „Остани там, направи всичко възможно да избегнеш операцията.“ Започнах пак да тичам, да играя, да стрелям, направих всичко, но не се чувствах на 100%. Върнах се по-рано. Лекарят ми каза: „Ако искаш да си 100%, трябва операция.“ Казах: „Тогава да я направим.“ Загубих пет месеца, но ако трябва – сега е моментът.
Операцията мина, но заради много фиброза, която се натрупа, възстановяването от три-четири месеца стана шест. Бях аут до декември – почти една година извън терена! Имаше и период, в който влизах в базата в 8 сутринта и излизах в 6 следобед. След 3–4 месеца казах на лекаря: „Докторе, имам нужда от няколко дни почивка, иначе ще ми избухне главата. Просто трябва да си почина малко, да изчистя съзнанието.“ Даде ми план за тези дни – упражнения във фитнеса, басейна – но имах нужда да изчезна. Даде ми пет дни, мисля. Излязох, върнах се презареден, още четири месеца усилена работа и готово.
Върнах се добре. За щастие оттогава не съм имал проблеми със задната част на бедрото. После имах проблем с глезена, но с бедрото – нищо повече. Всичко мина добре. После дойде наемът в Швейцария (б.р. – в Грасхопърс) – там нямах никакви проблеми, започнах да играя отново. Но бях извън терена толкова дълго, че ти трябва време да си върнеш ритъма, увереността. Отне време.
После започнах да намирам себе си, пратиха ме под наем в Санта Клара – бум, нова контузия, операция, още една крачка назад, още четири месеца аут. Върнах се през януари, завърших сезона добре. Но оставаше последната ми година в Уулвърхемптън. Исках да се раздам, но – честно казано – казаха ми, че няма да имам игрово време. Пратиха ме при U23, за да играя редовно. Тренирах с първия отбор, но играех при младите. Прекарах шест месеца, в които играех постоянно. Беше добре на физическо ниво, защото тренирах, но не бях щастлив, разбира се. Не мога да кажа, че бях. Но поне играех. Това беше плюс. Но с цялото уважение – играех срещу деца, а това не беше това, от което имах нужда.
ЗА ПОЛША И ЦСКА

И после, когато се появи възможността за Полша (б.р. – Радомяк Радом) през януари, не можех да кажа „не“. Трябваше да си тръгна, да започна да играя отново. И Полша наистина ме изненада. Не очаквах лигата да има такова качество. Феновете са невероятни, страхотни стадиони. Първите шест месеца бяха под нивото, защото, както казах, си връщах увереността. Вторият сезон изиграх целия, получи се. А началото на този сезон в Радомяк беше много добро, първите 3–4 мача бяха силни, и дойде предложението от ЦСКА. Това е клуб, който се бори за титли, за Европа – това ме привлече, въпреки че първенството на теория е на по-ниско ниво. И не само на теория. Но е голям клуб, с история, най-много титли в България – купи, шампионати, всичко. Голям клуб, в процес на възраждане, строи нов стадион. Феновете обичат клуба. От клуба се грижат се за футболистите, опитват се да ни дадат всичко, от което се нуждаем, за да сме на 100%. Това беше важно. И фактът, че показаха искрен интерес към мен, ме накара да се почувствам оценен. Както ти казах – когато играчът се чувства желан, това е половината от успеха. И така се почувствах. Затова направих тази крачка и не съжалявам. Много съм щастлив тук. Нещата вървят добре. Те са доволни от представянето ми, аз съм доволен. Знам, че мога да дам още и това искам да направя.