Атанас Узунов е роден на 10 ноември 1955 година. Той не беше добър съдия, беше един от най-добрите в цялата история на българския футбол. Кум е на Христо Стоичков, а в момента е председател на Общинския съвет в Пловдив. Популярният не само у нас, но и в Европа бивш рефер дава интересно и откровено интервю пред БЛИЦ през 2018 година.

– Да започнем интервюто с актуален  въпрос. В цял свят се дискутира новата система ВАР. Какво е вашето мнение – вие „за“ ли сте или сте „против“?

– По-скоро съм против. Аз искам да запазим автентичността на самата игра – с 11 полеви играчи от двата отбора и със съдиите, които сами да имат последната и тежка дума. Да, технологиите напреднаха и ВАР притежава своите предимства най-вече при много спорните ситуации – засади, голове, нарушения. Но аз не съм от симпатизантите на въпросната система. От една страна играта се спира и накъсва, футболистите се разконцентрират в очакване на решението. А то в крайна сметка пак е на съдията. Последната дума е негова и на комисията в стаята с екраните и видеоповторенията, а не на самата ВАР. Както реферът, така и въпросните хора от комисията може да са пристрастни и да не вземат най-точното решение въпреки ВАР. И отново ще има недоволни отбори…

-Коментарът ви за съдийството у нас през настоящия сезон?
– Влязоха много млади съдии, които имат качества, но психически не са готови. Особено за ръководене на дербита.  В момента разполагаме с едно утвърдено ядро съдии, които си вършат отлично работата, но има и такива арбитри, които допускат доста грешки. Тук е мястото да вмъкна нещо. Искам да поздравя Георги Кабаков, че довечера ще свири мача от Шампионската лига между Валенсия и Манчестър Юнайтед. Това е огромна чест и признание. Георги го познавам от малък. От периода, когато беше футболист на Спартак (Пловдив). Още тогава му казах да остави играта на една страна и да се захване със съдийството, защото той е генетично свързан с него. Дядо му Георги Кабаков също беше рефер навремето и то един от най-добрите у нас. И се радвам, че Жоро се вслуша в съвета ми и тръгна по моите стъпки и по тези на дядо си.

– Вие сте част от Локомотив Пловдив. Защо отборът така се лъкатуши в първенството – ту играе добре, ту зле?
– Причината е следната – някои от основните играчи натрупаха картони и пропуснаха няколко мача, други пък лекуваха контузии. Това се отрази върху формата на тима. Няма други причини и няма нищо вярно в слуховете за треньорска рокада. Акрапович твърдо остава начело на отбора.

-Нека се върнем назад в годините. В какво семейство израснахте, г-н Узунов, и какво беше вашето детство? Живели ли сте в беднотия или в разкош?
– Израснах в нормално работническо семейство. Майка ми и баща ми работеха в цигарената фабрика „Родопи“ в Пловдив. Така че – никакъв разкош не съм видял и усетил. Но и не сме били бедняци в никакъв случай. Живеех на 10 метра от стадион „Марица“ . Баща ми беше спортен човек и се интересуваше от футбол. Водеше ме на много мачове и аз се влюбих в най-популярната игра в света. Детството ми мина на този стадион. Преминах през цялата школа на Марица – деца, юноши и включително  в мъжкия отбор на тима, където се утвърдих като вратар.

-А как решихте да се оттеглите от футбола и да станете съдия?
– О, това е дълга и смразяваща история. Получих тежка контузия. Една от най-тежките в цялата история на българския футбол. От Марица преминах в тима на Тракия (Стамболийски). По време на мач от „Б“ група в Казанлък срещу Розова долина стана голямата беля. Счупиха ми черепа. Беше ужасно. Стори го Иво Тронков, който бе дошъл в състава на „розите“ от Левски.  Претърпях две сложни операции и дълго време се лекувах – близо година и половина. А тогава бях много млад – само на 22 години. Лекарите бяха категорични – спираш с активната спортна дейност. Бях се отчаял, но близките ми казваха: „Радвай се, че оцеля! Това е по-важното“. Тогава ръка ми подаде шефът на Зоналния съвет в Пловдив Торос Папазян, лека му пръст. Загрижен за моето бъдеще, той ми предложи да стана футболен съдия. И през 1979-а, когато бях ненавършил 24 години, изкарах задължителните съдийски курсове. Започнах от нулата – детски, юношески мачове. После „В“ група, „Б“ група, елита и на международната сцена.

-Помните ли дебюта си като рефер в „А“ група?
– Да. Беше през 80-те години. Свирих Славия – Черноморец на стадиона в столичния квартал „Овча купел“. Паднаха доста голове, а и аз показах доста картони.

– Свирили сте и на международната сцена. Там изпъквате в два мача: Барселона – Байерн 1996 година – полуфинален-реванш за Купата на УЕФА, както  и Холандия – Швейцария на европейското първенство същата година в Англия. Какви са спомените ви?
-О, полуфиналът няма да го забравя. Аз и моите помощници получихме много висока оценка от делегата на УЕФА. 110 хиляди на „Камп Ноу“ – незабравим спомен. Емо Костадинов играеше за Байерн, а те победиха с 2:1 и се класираха на финала, където после спечелиха Купата на УЕФА. Ицо Стоичков по това време беше в Парма, а аз разбрах два дни преди това, че съм назначен за главен съдия на мача на Барса. Звънна ми и ме пита къде съм. Той по същото време беше в Торино на разходка със съотборника си Бенариво. Като му казах, че ще свиря на „Камп Ноу“, ми отговори: „Идвам веднага!“. Помислих, че се шегува. Но като почна двубоят, някъде към десетата минута  публиката изригна в овации и започна да скандира името му. Тогава разбрах, че Стоичков наистина е пристигнал в последния момент и вече е в ложите на стадиона.
Що се отнася до мача Холандия – Швейцария, усещането и отговорността да ръководиш мач на такъв голям форум са огромни. И тук успях да се справя… Този двубой беше по-остър и по-твърд в сравнение с Барса – Байерн, но не се стигна до някакви ексцесии на терена.

– Датата 13 май 2000 година. Левски – ЦСКА 1:0, автогол на Легендата и кървав гол на Гонзо? След толкова години бихте ли ни казали дали тогава вие и по-специално помощникът ви Иван Леков сбърка при отменянето на автогола на Бисер Иванов?
– Не. Иван не сбърка, макар че после червена България надигна вой до небесата. Знаете ли, ще ви призная нещо. След въпросното положения аз тръгнах да посочвам центъра и да призная гола. Но миг преди да го направя, погледнах към помощника ми и видях, че е вдигнал флага. Доверих му се и не сгреших.
Всъщност, аз не бях предвиден първоначално да свиря въпросното вечно дерби. Даже дни преди това заминах на екскурзия в Германия. Но ми се обадиха от БФС и ми казаха, че трябва да се върна, защото мачът е ключов и напечен. И аз се прибрах.

– Ръководили сте и други вечни дербита. На едно от тях, на финала за Купата през 1997 година, на терена ви прилоша след пусната димка.
– То не беше нито димка, нито бомбичка, а цяла бомба! Стана ми наистина много зле, защото малко хора знаят, че съм алергичен съм бензин, ацетон и подобни. Но се оправих и продължих мача.

– Хайде сега един неудобен въпрос – имали ли сте предложения за подкуп?
– Подкуп е силно казано. Но често ми се е случвало, признавам, когато от ръководството на даден отбор са ме търсили с молба да помогна на отбора им за даден мач.

– И?
-Дотук! Аз съм чист пред себе си! Това, че е имало случаи, когато след мач съм оставал на вечеря с босовете на отбора-домакин, не ме прави нито подкупен, нито корумпиран. Като свириш мач на другия край на България и вечерта не можеш да се върнеш, нормално е да останеш в града, където си бил. Предполагам, че това го има и днес.

– А коя е най-голямата заплаха, която сте получавали като съдия?
– Ооо, имаше си заплахи. Може би най-голямата е, когато бях шеф на съдиите. Назначихме Георги Нарлев за рефер на мач между Локо (Пловдив) и ЦСКА на „Лаута“. След края на срещата „армейското“ ръководство скочи на Нарлев, феновете също. Но шоуто беше вечерта. Привърженици на ЦСКА окупираха жилището ми в Пловдив, искаха да нахлуват, заплахите бяха огромни. Наложи се да викам полиция, която да ги разкара от улицата.

– Коя е най-голямата обида, която сте чували по ваш адрес от футболист на терена?
– Честно казано, футболистите ми имаха страха. А и когато тръгваха да ме обиждат и ругаят, аз не ми отстъпвах и им отвръщах. Дълги години с бившия ляв бек на Локо (София) Димитър Васев бяхме „любима“ двойка на терена. Постоянно се карахме (смее се). Аз му покажа картон, а той на другия мач пак продължаваше да се хапе с мен. Няма да забравя на един мач пак на Локо (София) какво се случи. Беше на стадиона в „Надежда“. „Червено-черните“ играеха с Литекс. При една никаква ситуация Радостин Кишишев започна да ме псува и да ругае семейството ми. Не се поколебах и мигновено го изгоних с директен червен картон. Останах учуден от поведението му, защото той беше голям футболист.

– Имало ли е случай, когато сте отсъждали дузпа, но впоследствие да сте се убедили, че не сте били прав?
– Нямам такъв случай. Правилникът ти позволява до изпълнението на наказателния удар да отмениш решението си. Но на мен не ми се е налагало. Нито пък после да съм се чувствал гузен след мача или ден по-късно.

– Сега да поговорим за Стоичков. Как се запознахте?
– Когато бях в мъжкия отбор на Марица, Ицо се появи един ден на стадиона да гони топките зад моята врата. После взе да идва и на тренировките ни. Ама всеки ден идваше. И аз му викам: „Ей, малък, защо си тук постоянно? Защо не ходиш на училище?“. А той с един такъв закачлив поглед отговаряше: „Учителката ни е болна и не учим днес“. Така ми стана любимец. После му помогнах да заиграе отбора на завод „Юри Гагарин“. Видях, че има огромен потенциал и една слънчева сутрин го заведох в Харманли при Сава Савов, лека му пръст. Там Ицо стана любимец на Сава, утвърди се, а по-нататък знаете какъв е пътят му – победи, титли, купи, успехи не само у нас, но и в Европа и в света.

– Вие сте му кум, но май не сте разкривали пред медиите досега какво му подарихте на сватбата?
– Честно казано, не помня. Аз бях студент в София и живеехме в неговия апартамент в „Младост“ заедно с Петьо Зехтински.  Спяхме на надуваеми дюшеци, защото нямаше къде. После се пренесохме в студентските общежития. Майка му Пенка идваше, за да обзаведе апартамента. Аз ѝ помагах. Един ден Ицо отиде да си купува тапети ли, печка ли, не помня, и се запозна с Марияна. Влюбиха се, тръгнаха заедно. Бяха прекрасна двойка. През октомври или ноември 1987 година една нощ се звъни на вратата. Отварям – Ицо и Марияна. Тогава той ми каза: „Помниш ли, че още, докато играех в Харманли, ти обещах, че един ден, като тръгна да се женя, ще те поканя за кум. Е, през февруари догодина с Марияна ще се женим!“.  И наистина му станах кум.

– Колко горе-долу са мачовете, в които вие сте били съдия, а Ицо е бил на терена? И какви спомени пазите от тези двубои?
– Няколко. И в долните групи съм му бил съдия, и в „А“ група. Не крия, че съм му показвал картони, какво като бяхме приятели! Той на терена вреше и кипеше и се отнасяше към мен като към останалите съдии. Помня на „Армията“ с ЦСКА разбиха Черно море. Обаче отменихме гол на Емо Костадинов. Ицо пощуря взе да спори с мен, с помощника ми. Но след мача се прегърнахме по братски.

– Последен въпрос. Роден сте на 10 ноември. Помните ли рождения си ден през 1989 година, когато падна режимът на Тодор Живков?
– Бях вкъщи със семейството ми. Живеехме при мама и татко на центъра на Пловдив. Сядаме на се черпим, пускаме телевизора и чуваме новината. Не можехме да повярваме, че се случило. Виках си: „Гледай каква историческа новина точно на рождения ми ден“. И наистина датата 10 ноември стана историческа за България.