Българската футболна азбука започва с А, като Аспарухов, но в никакъв случай нямаше да придобие завършен вид без Я, като Якимов. Нарекоха го Поета с футболни обувки, а вместо „да рецитира стихове” пред пълни зали и стадиони, той доброволно избра да стане цар на тишината и не потърси късна слава. Понякога неизречените думи тежат повече от всички словоблудства на планетата. Димитър Якимов избра мълчанието, но то отеква по-силно от шумния панаир на словесната суета.
Веднъж се обърнах към него по време на тържество на любимия му ЦСКА: „Мита, знаеш ли коя е най-голямата ми журналистическа мечта?”, „Коя”, заинтересува се той. „Да направя интервю с Димитър Якимов”. „Ще си останеш само с мечтата”, позасмя се величието. Предварително знаех, че начинанието е кауза пердута – близо 4 десетилетия той не дава публични изявления по никакъв повод. Това бе неговият житейски избор. Неговата защитна броня за кофите с помия, които се изливаха над главата на един от най-ярките ни футболни таланти и със сигурност

най-добрия
дрибльор,

когото са виждали българските фенове.
На световното първенство в Англия през 1966 г. на мач с шампионите на планетата в един момент направи смешен дори Пеле, с финт засенчи и Гаринча. Не му липсваше самочувствие – игра като равен с равен и срещу Мацола и Ривера, Еузебио и Боби Чарлтън, а бразилецът Диди, вече като треньор, даваше мило и драго, за да го привлече в турския Фенербахче. Бе обаче роден твърде рано за новите времена и си остана зад Завесата. После сам избра миманса зад завесата, а не светлините на камерите.
Защо? Следващите редове са опит за отговор. Със сигурност завистта е национален спорт у нас, не футболът. В годините на най-голямата му слава му измислиха пренебрежителен прякор – Дъвката. „Капацитети” обясняваха, че правел бавна играта на отбора с „бродериите” си на терена. Опитваха се дори да му спретват нещо като строеви преглед – ходел размъкнат по терена, защото носел по-голям номер фланелка и гащета, а обувките му били кърпени многократно. Вярно е, че изкара цялата си кариера само с три чифта, но те сякаш се бяха сраснали с краката му и чрез тях топката послушно изпълняваше всяко негово желание. И когато всички други аргументи свършваха, по неподражаем соцначин го обвиняваха, че води „упадъчен начин на живот” и залитал по хазарта. И видите ли, два пъти се бил развеждал. Разправяха и цветиста история за повода за преждевременното му „пенсиониране” от терена. Компанията му се скарала в елитно заведение с друга тумба – на сина на партиен велможа от онова време и номенклатурчиците били малко понабити. Докъде свършваше истината и откъде почваше чистата фантазия днес никой не може да отсее с точност.
Момчето от столичния квартал „Коньовица”, който днес закръгля годините си на 80, бе

майсторът на
решителното
голово
подаване

Да, ама във футбола славата остава за голмайсторите, се мъчеха да омаловажат заслугите му злослословещите зад гърба му. Това обаче не му попречи да вкара повече попадения от Георги Аспарухов и толкова за червените, колкото и Петър Жеков. И още един парадокс – и досега е най-резултатният футболист на ЦСКА в евротурнирите с 11-те си гола.
Не беше партиен член и по тази причина не можеше да бъде величан като Гунди от конюнктурните „слънчогледи” в столичните редакции, които само търсеха повод да му отмъщават за презрителното му мълчание към тях. Което не пречеше на двамата с Аспарухов да бъдат първи приятели. Те имаха различни футболни характеристики (Якимов никога не се научи да отиграва топката с глава и предпочиташе да използва тази част от тялото си за мислене няколко хода напред на игрището), но ги обединяваше неистовата жажда за феърплей във футбола. Стоически понасяха ритниците на посредствените грубияни и рядко отвръщаха на провокациите. Веднъж, по време на напечено вечно дерби, дори смъмри свой съотборник, че играел нечисто срещу Аспарухов. Спортсмен до дъното на душата си, той ненавиждаше неправдите и открито въставаше срещу тях.
Българският футбол през 60-те и началото на 70-те години на миналия век бе немислим без неговото

забележително
присъствие

Всъщност звездата му изгря още в края на 50-те, когато, ненавършил още 18 години, допринесе за първия голям успех на родния футбол – европейската титла за юноши. Направи го по фирмения си начин – с неподражаем дрибъл в незабравим мач с връстниците си от Германия, водени от великия Хелмут Шьон. Премина няколко съперници като колчета за слалом, литна и вратаря с неуловим финт и влезе с топката във вратата.
През 1961 г. вкара първия „златен” гол в историята на футбола ни, класирал ни за първи път на световни финали – в съдбоносен бараж срещу французите, които в онзи момент бяха трети в света. След него дойдоха подвизите на Гунди във Флоренция, на Емо на „Парк де Пренс” и на Ицо през лудото американско лято на 1994-та. Не си спомням някой друг на 20 години да е правил нещо толкова значимо, макар и досега някои удобно да го премълчават. Силен негов шут отдалеч леко се отклони в крака на защитник и попадна във вратата. Французите също ”забравиха” за него в алманасите си и обявиха попадението му за автогол на Льорон. През 1965 г., в друг бараж – срещу Белгия, хвърли един от своите неподражаеми пасове в дълбочина към Аспарухов и България отново се класира за световни финали. Третото ни участие – в Мексико през 1970 г., също дойде с решителния му принос в квалификациите, особено при 2:0 над Нидерландия.
Якимов стана

трансмисията
между две славни
генерации

на червения клуб – ЦДНА на Иван Колев, Стефан Божков, Манол Манолов, Гацо Панайотов и ЦСКА на Димитър Пенев, Петър Жеков, Аспарух Никодимов и Георги Денев. Изстрада тежката смяна на поколенията, свлекла армейците чак до 11-ото място в класирането, но допринесе за възкръсването на легендата с с 4 гола в европохода до полуфинал на КЕШ срещу другия му любим клуб – Интер през 1967 г. Междувременно вкара два гола във вратата на Барса в коледен турнир и стана 7 пъти шампион на България, преди да си отиде от играта с горчилка. Дайте път на младите, бе поредният стахановски почин в социалистическия ни футбол и изведнъж Митата, намиращ се в разцвета на силите си, се оказа ненужен. Само няколко месеца по-късно, през есента на 1973 г., на ЦСКА предстояха великите мачове с колоса Аякс, които детронираха някогашните законодатели на тоталния футбол. Без Якимов, той вече бе твърде „стар” на своите 32 години. А ЦСКА май изпусна невероятна възможност с него да стигне до овакантения европейски връх…
Обещаваха му подобаващ бенефис – стана точно толкова, колкото и го направиха Футболист на годината. На 41 години отново сложи екипа в официален мач – в кипърското първенство за Ермис Арадипу, който тренираше. И поне за кратко сбъдна съня си, че отново излиза за терена. С характера си на лидер и ярка индивидуалност бе подходящ за наставник на червените, но никога не получи тази възможност, вместо това му даваха всякакви „утешителни” канцеларски и селекционерски постове. Не пророни нито дума на недоволство, не изрече тежки обвинения към никого. Не влезе в безконечни обяснения. Стаи обидата в себе си и остави делата му сами да говорят за него. Пое кръста си с рицарско достойнство. За всичко това щях да го попитам в онова несъстояло се интервю…

ТОВА Е ДИМИТЪР ЯКИМОВ
Халф, впоследствие треньор и селекционер.
Роден на 12 август 1941 г. в София.
Играе в ЦСКА от 1960 до 1973 г. 287 мача и 141 гола в Първа лига за ЦСКА. 26 мача и 10 гола за Септември Сф (1959-1960). 7 пъти шампион с ЦСКА (1961, 1962, 1966, 1969, 1971-1973). Трикратен носител на нац. купа (1961, 1965, 1969). Голмайстор на първенството през 1970/71 г. – 26 гола. 32 мача и 11 гола (клубен рекорд) за ЦСКА в евротурнирите. Полуфиналист за КЕШ (1967).
Треньор в школата на ЦСКА. Пом.-треньор на ЦСКА (1976-1977). Селекционер в ЦСКА.