ОТКЪС ОТ КНИГАТА „ПО МОЯ НАЧИН“

***

Катуци беше прекрасен човек. В началото явно е имал по-различно мнение за мен, но съм му показал друго, а той е имал доблестта веднага да си признае първоначалната грешна преценка. Пък и събитията около мен през лятото на 2000 г. бяха толкова динамични, че и на него сигурно му се е завил свят.
Но още беше юли. И аз пак хванах самолета. Върнах се във Франция за заключителните дни от лагера на ЦСКА. Естествено, почерпих съотборниците – купих шампанско и бонбони, поводът си заслужаваше. Предстоеше последният мач от подготовката – срещу „Бастия“. Енрико Катуци изобщо не планираше да ме пуска в игра – нито бях водил пълноценна подготовка, нито самият той имаше шанс да ме гледа много-много. По-късно бившият съдия Детелин Баялцалиев, който беше преводач на Катуци и на практика негова дясна ръка, разказва, че на база първо впечатление Енрико изобщо не ме харесал. Имал си любимец за централен нападател – Асен Букарев, харесало му, че тича, отваря пространства, бори се. В моите качества не беше имал време да се увери. Сигурно в главата му се е въртяла и друга причина – аз ще съм още няколко месеца в отбора, след което си заминавам. Правил си е планове да не разчита много на мен. В контролата с „Бастия“ ни водеха 3:1 през първото полувреме. В началото на второто полувреме някой от отбора се контузи, а само аз не бях влязъл в игра. Нямаше как, на Катуци му се наложи да ме пусне. А аз бях в настроение. Може да не бях тренирал нормално, но това си беше моят отбор, а аз бях още по-вдъхновен от последното събитие. Не можеха да ме хванат по терена! Направих някои много хубави изпълнения, изработих дузпа, вкарах и гол. Завършихме 3:3. А разказът на Баялцалиев след това говори достатъчно – Катуци се хванал за главата от изявите ми и изрекъл онези думи: „Какво щях да направя, щях да убия най-големия талант, който съм виждал!“.
Като се прибрахме, играхме мач и с „Вардар“, бихме 2:0, а аз пак вкарах. Катуци вече се беше уверил лично в качествата ми. Всъщност аз много уважавах Енрико, беше честен човек и добър треньор.
Преди да си дойда в България, имах поредно кратко пътуване – за първи път отидох в Леверкузен като футболист на „Байер“. Съотборниците ми от ЦСКА се прибраха директно в София, а аз заминах от Франция за Германия. От новия ми отбор искаха да ми направят застраховка срещу евентуална контузия, докато междувременно играя в България. Оформиха документите. Бяха приготвили и фланелката ми – №12. Дори не бях мислил за номера. Но се чувствах страхотно – вече имах своя екип, с който щях да започна кариерата си в „Байер“. Звучеше ми нереално! Прочетох сравнения с идола ми Марко ван Бастен – легендарната деветка, която в началото твори шедьоври с №12 върху оранжевата фланелка на Холандия.
Имах и още едно пътуване до Леверкузен, преди официално да заживея там. Беше ноември, смениха Кристоф Даум. За треньор на „Байер“ беше назначен Берти Фогтс. Фогтс искаше да се види с всички играчи, дори и с тези, подписали предварителен договор. Тръгнах с Емо Данчев. Срещата беше в ресторанта на „Бай Арена“, от който се виждаше стадионът. Там, където футболистите се събирахме след всеки мач. Всички играчи бяха там. Представих се, ръкувах се с момчетата. Тогава се запознах с Берти Фогтс. Той имаше доста срещи, явно се запознаваше с обстановката. Когато дойде моят ред, се качихме в един от офисите – ние и той. Фогтс каза стандартни думи – че е новият треньор и ще разчита на мен. Поговорихме малко и си тръгнахме.
Помотахме се из ресторанта. В далечината видях фигура, която не можех да сбъркам – легендарния Руди Фьолер. Ебаси, това наистина ли ми се случва? Големият нападател на Германия, световният шампион Руди Фьолер се намираше на няколко крачки от мен. Той беше селекционер на националния отбор, но в същото време и спортен директор на „Байер“. Гледах през Емо, който стоеше срещу мен. Погледът ми непрестанно беше зад гърба му, очите ми бяха изцъклени. В един момент започнах да го виждам все по-отблизо – Фьолер се приближаваше към нас. Той и Емо вече бяха контактували. Щях да се пръсна от вълнение. А най-неочаквано секунди по-късно чух от самия Руди: „Емил, това ли е бъдещата звезда Бербатов?“. Попитах Емо дали може да взема автограф от Фьолер, не знаех дали е уместно. Данчев се усмихна: „Ама разбира се“. Но нямаше върху какво и Емо изнамери малко бяло листче. Руди се усмихна и сложи подписа си. С него имахме хубави отношения впоследствие. Той е човекът, който беше казал пред медиите в Германия: „Димитър може да прави с крак неща, които повечето хора не могат да правят дори с ръце“. И когато бях в „Леверкузен“, и когато после играех в „Тотнъм“ и „Юнайтед“, и той е идвал в Англия – винаги сме се разбирали много добре и продължихме да поддържаме добри контакти.

„Той вече не е наш.“

До заминаването ми за Леверкузен ме чакаха още страсти в ЦСКА – и хубави, и някои доста лоши. Започна се с лошото.
В първия кръг от първенството приемахме „Ловеч“ на „Армията“. Имах няколко възможности, но каквото и да правех, топката не отиваше във вратата. Публиката започна да ме освирква.
Всъщност още преди мача имаше брожение, създаваха се настроения сред някои фенове. Връщаха се към онзи мач с „Левски“, който загубихме 0:1. А най-лошото беше това, което дочувах: че тези настроения се инспирират от хора от ръководството. Защо? Та аз бях ваш футболист! На 19 години! Винаги се раздавах за ЦСКА на 100%, винаги! Зародишът на броженията беше в стил „Той вече е продаден, гради си отбора, пускай Букарев напред“. На феновете се втълпяваше, че едва ли не повече нямам стимул да се раздавам. А аз толкова исках да помогна на отбора да е в добра позиция в борбата за титлата! Мнението на Катуци вече го знаете – започвах титуляр от първия мач и това е. За съжаление, завършихме 0:0 с „Ловеч“. И предварителните внушения ескалираха у все повече хора. Започна се с освирквания и подвиквания, за да се стигне до грозни псувни и обиди. След мача някои от феновете бяха обградили изхода от съблекалнята. Майка ми, която беше на трибуните за мача, беше дошла до съблекалнята. Застана срещу тях и ме защитаваше. Тогава осъзнах, че съм взел правилното решение да напусна. Съдбата ми посочваше бъдеще извън България.
И точно сред онези хора покрай мача с „Ловеч“ имаше такива, които после са идвали при мен да ме поздравяват лицемерно само защото вече съм бил стигнал високо. Но няма как да забравя подобно отношение – към майка ми и към мен, към момче, което единствено искаше да играе за любимия си отбор.

5 гола в един мач –
първи път, но не и последен

Няколко дни по-късно заминахме за Молдова. Имахме мач от предварителния кръг за Купата на УЕФА срещу „Конструкторул“. В 7-ата минута открих резултата. Това беше първият ми гол в евротурнирите. След минути дойде ред и на втория. Имаше доста наши фенове в Молдова. След двата гола отидох да викам към тях, Кременлиев ме успокояваше. Не че това бяха същите хора от София, но исках феновете да чуят вика ми, да им покажа, че сме един отбор и аз искам най-доброто за него!
После ни вкараха за 1:2, а през второто полувреме мачът стана шантав – доста ме понаритаха, за груб фаул срещу мен изгониха един молдовец, а по-късно и втори. Не знам как се случи, но малко преди края ни изравниха. В 90-ата минута ме спънаха за дузпа, а Мирчев вкара. Бихме 3:2.
В реванша на „Армията“ бихме 8:0. Да вкараш 5 гола в Европа на 19 години си е постижение. Да вкарам 5 гола ми се случи за първи път. Но не и за последен. Не са много хората в големия футбол, вкарвали по 5 гола в официален мач веднъж, а какво да говорим за два пъти! Още до почивката бях с хеттрик, направих го за 7-8 минути. През второто полувреме продължих серията си в мача до пет поредни гола. Стилиян и Тошко Янчев вкараха от дузпи. Ами ако аз биех дузпите? Но 7 гола в два евромача не беше никак зле, особено с тази петица в София, с която станах играчът с най-много голове в една среща от евротурнирите в историята на ЦСКА.

„Край, трансферът ми пропадна!“

В първенството направих нелоша серия. След онова 0:0 с „Ловеч“ бихме „Локо“ (София) 3:0, вкарах първите два гола. После в Бургас вкарах още в първата минута и бихме „Нефтохимик“ 3:1, но след това ни присъдиха служебна победа – президентът им не беше пуснал екипа на телевизията да снима мача. При 3:0 над „Ботев“ (Пловдив) открих пак в първите минути. За 4:1 над „Черно море“ във Варна се отчетох само с две асистенции. После пак два гола – бихме „Велбъжд“ 2:0. В дербито с „Левски“ завършихме 1:1. Вкарах за 2:0 над „Славия“, а след това и 2 гола за 4:0 над „Черноморец“. За да дойде последният ми мач за ЦСКА, непредвидено…
Искаше ми се да играя и в последните два кръга от есенния полусезон, но периодът ми в ЦСКА приключи в Пазарджик. Играехме с „Хебър“. Топката летеше към мен. За да я спра, посегнах с вдигнат крак, но настрани. И чух как нещо изпращя. Коляното ми започна да се подува. Смениха ме. А аз изпаднах в паника. „Край, трансферът ми пропадна!“ Всякакви лоши сценарии започнаха да ми се въртят в главата. Отидох при д-р Мишо Илиев, той веднага ме прати на скенер. Оказа се, че имам скъсване на задния рог на менискуса. Отокът вече беше спаднал. Трябваше да замина за Леверкузен през януари, а контузията ми стана на 11 ноември. Докторът ме успокои: „Контузията ти не е толкова сериозна. Ще им обясниш, ще кажеш какво се е случило, това са нормали неща. Контузии се случват постоянно“. По-късно се чудех на себе си – какво толкова лошо е щяло да се случи, като им кажа? Та аз съм подписал договор, според който продължавам да си играя, докато ида при тях. Напълно възможно е човек да се контузи, просто щях да се излекувам, преди да ида в Германия. Но в сценария, написан от детското ми „аз“, на мига след съобщаването, че съм се контузил, от „Леверкузен“ щяха да скъсат договора ми.
Така приключиха последните ми месеци в ЦСКА. А в статистиката останаха онези 7 гола в евротурнирите и 9 гола в мачовете ми от първенството. ЦСКА завърши полусезона с 10 победи и 3 равенства.
Аз потеглях към гара поредна по пътя – „Байер“ (Леверкузен).