Веднъж, когато се прибирах от дискотека, баща ми ме попита: Футболист ли ще ставаш или танцьор и това ме разтърси, разкрива звездата

Звездата на българския футбол Димитър Бербатов бе гост в подкаста „При Тото“. Голмайстор номер едно на националния отбор отговори на въпроси за това как е покорил върха, но и разказа интересни истории от миналото. Ето какво каза той:

Димитър, много пъти си казвал, че от малък си мечтаел да играеш в тези най-големи отбори, в които впоследствие бе. Как обаче се роди тази мечта във време, когато бе много трудно да излезеш зад граница, защото тогава и Евросъюз все още нямаше?

– Вкъщи в хола имахме телевизор и около него витрини със стъклени чаши и вази, които впоследствие много страдаха, защото имахме една много голяма ваза. Още тогава аз си подритвам топката в нас или играех на “коски”. Това беше игра с малки топчета, които трябва да се целят и когато спечелех, хващах голямата ваза и я вдигах като купа. Ходех с нея, обикалях и си визуализирах, че ставам шампион някъде. Впоследствие започнах да събирам от дъвки картички с футболисти. На тези картички бяха най-известните – Ван Бастен, Шиърър, Платини… Алан Шиърър ми бе фаворит. Тогава лека-полека го откривах. Започвах да го следя под някаква форма. Не мога да се сетя как ставаше, защото телевизията беше много трудна, но се правеха някакви пиратски истории, за да се хванат някакви канали. Не съм сигурен дали и на запис не съм го гледал. По този начин, докато бях в Благоевград аз започнах да откривам нови светове и съзнанието ми заработваше на ново ниво. Редом с българските идоли, които имах се появи нов идол. И когато имаш по-голяма амбиция започваш да си представяш какво ще се случи, ако изляза извън България и играя заедно с Алан Шиърър и заедно с него вдигаме купата. От там тръгнаха тези неща, които впоследствие се моделираха и прераснаха в една мечта, която започнах да следвам. Това е моята история, която едва ли е по-различна от историята на много момчета от моята генерация, които са тръгнали по моя път, но поради различно стечение на обстоятелствата не са го извървели по този начин. Животът може да е много суров понякога – битовизми, семейни драми, неправилни избори и така нататък, а може би и липса на достатъчно амбиция.

Това е феноменалното – амбицията. Сигурно на много момчета амбицията им е Манчестър юнайтед, но се задоволяват, когато влязат в мъжете на някой отбор и там амбицията умира…

– Тук трябва да си внимателен, защото балансът е много деликатен и трябва да оцениш правилно ситуацията. Например влизаш в мъжете на ЦСКА, Левски, Локо или на който и да е отбор и ти стигаш до някакъв твой връх. И ако не си внимателен този връх може да те заслепи и все едно ти казва: “Ето стигна ме. Това е”. Ти не го усещаш, но приключваш. Казваш си: “Успях” и се задоволяваш с постигнатото.

Ти как продължи напред към следващите върхове?

– В един момент, ако можеш се събуждаш или преживяваш катарзис, проблем или се случва нещо, при което решаваш, че има нещо повече от мъжкия отбор на Ботев или ЦСКА и че светът е малко по-голям. Има такива знаци, в които аз много вярвам и те те водят, но просто трябва да можеш да ги четеш. Когато стигнах мъжкия отбор на ЦСКА също си спомних за вазата у нас и си казах, че е дошъл моментът да вдигам купи. В един момент леко ми се затъпи чувството, че трябва да изляза извън България и образът на Алан Шиърър се замъгли. Започнах да играя, чувствах се интегриран, медиите ми обръщаха внимание и си казвах” Уау, това е животът. Достатъчно”. Жигулата, която карах още от Благоевград си беше с мен. В родния ми град всички вече ме познаваха. Пътувах си. Какво можех да искам повече? Това притъпи чувството за глад за успехи и че мога да постигна още повече.

Как прескочи точно това?

– Аз вече споменах, че събуждането става, когато преживяваш катарзис. При мен това бе злополучният мач с Левски, когато не успях да вкарам гол. Тогава всички се стовариха върху мен. Случиха се още 2-3 мача, в които не играх добре и както трябва. Аз бях едва на 19 години и току-що прохождах. Преживявайки всичко това, то отключи и върна старите мечти. Върна споменът за това, което съм искал – да покоря света. И си казах, че щом тук не ме оценяват ще покажа, че не са прави и ще отида на друго ниво. Не знам как ще прозвучи, но нещата имат тази способност да се подреждат. Когато имаш тази амбиция и разбираш, че идва моментът нещата да се наредят. Аз го усетих, след като дойдоха и ми казаха, че са ме гледали и с националния отбор и искат да ме вземат. Тогава разбрах, че трябва да направя крачката и да прескоча навън. Тогава бях малък и се страхувах. След това винаги, когато преминавах в нов отбор изпитвах някакво напрежение. Подценявах се, но впоследствие го надживях и това с годините. Но реално катарзисът, който ме събуди бе в ЦСКА и тогава си казах: “Изпълни си детската мечта и стигни до Алан Шиърър”. Така излязох в чужбина и се научих да бъда мъж.

Не казваш нищо за “апартамента на линията”…

– (смее се) Апартамента на релсите.

Това бе апартамент, който от ЦСКА даваха на всички, които идваха от провинцията и се шегуваха, че всеки, който е бил в него след това задължително излиза в чужбина и му се получават нещата. Ти си бил в него, а преди това са били…

– (смее се) Чакай сега ще ти кажа. Той беше в квартал Изток и до него минаваха едни релси и затова така го кръстихме. Това беше оборотна квартира, която имаше хол, една спалня, а за кухня дори не си спомням. Първо в него бяха Марто Петров, Стилян, Чомаков и още някой… Аз отидох последен. Имам предвид, че Марто вече бе заминал, но се появяваше от време на време. Всички бяхме заедно и аз бях най-малкият. Живеехме там, но 4-5 човека с две спални. Спяхме, където намерехме – на дивана, по спалните. Събуждахме се прегърнати. Това заздрави приятелските отношения. И ако си късметлия ги запазваш във времето, както стана при нас. Историите ни започнаха още от тогава. И наистина се шегувахме, но това бе самата истина, че всички, които бяхме там заминахме нанякъде и всеки успя по неговия си начин.

Ти неведнъж си разказвал как още в Благоевград си имал предложения за лоши избори – цигари, дискотеки… Но ти си ги отхвърлил и си продължил да преследваш мечтата си. В тази квартира имаше ли такива предложения?

– Да ви кажа честно Марто, Стилян, Чомаков си излизаха по дискотеки. Искаха да ме подхлъзнат и мен, но аз моето мислене от Благоевград си го бях взел с мен и им казвах да си ходят, че аз няма да излизам. Не знам дали е било заради мечтата и целта ми или заради притеснителността ми рядко ходех. Марто съшо не ходеше толкова, защото беше войник и беше голям професионалист. Той може да е компенсирал във Враца, но в София не ходеше толкова. Аз веднъж си позволих да отида, а тогава не знам поради каква причина и баща ми бе дошъл при нас и спеше в квартирата. Аз си тръгнах по-рано от дискотеката. Може би към 2. И се прибирам, а малката подробност е, че след два дни имаме мач. И влизам аз, отварям вратата, а срещу мен баща ми и гледа строго. Не мога да пресъздам този поглед, но изтръпнах. А той ми зададе въпроса: “Какво сега? Футболист ли ще ставаш или танцьор?”. Не си спомням дали казах нещо. Може би през акъла ми е минало: “Едно време ми казваше, вече няма да ми казваш какво да правя”, но си легнах и докато още ми гърмеше главата от музика се замислих, че сигурно е прав. Тогава се замислих и дали не съм го разочаровал. В един момент заспах, но най-добрата реакция бе, че след два дни по време на мача вкарах два гола. Сега си мисля, че баща ми е бил в правилния момент там, за да ме погледне, да ми каже две думи и да ме накара да се замисля и да продължа да се движа по правилния път. Защото всеки млад човек иска да излиза, да се забавлява, да сваля гаджета, но не бива да изпуска поставената цел от погледа си. Това винаги ме е водело в живота. Имал съм и след това такива моменти, но целта ми винаги е била пред мен.