Откъс от книгата „По моя начин“

Изпращането

Преди да замина, исках да се сбогувам с отбора на ЦСКА. Да изиграя един последен мач. Имаше контрола срещу македонския „Слога“ и мислех, че ще ми се даде шанс да се сбогувам с отбора и феновете с игра. Но не ми разрешиха да участвам в мача. Защо? Имах желание да играя дори в турнира на малки вратички, който се провеждаше в Зимния дворец в София, но също не ми разрешиха. Сякаш ми казваха: „Благодаря ти, сега се махай бързо“. Данчев видя, че това не ми се отразява добре, и реши да организира изпращане в моя чест. Типично като за Емо – искаше да ми създаде положителни емоции. Беше 28 декември 2000 г. Отидохме в салона на столичен хотел на жълтите павета. Разбира се, аз бях против това изпращане, не беше това начинът. Но Емо упорстваше: „Знам, но ще седнеш, ще разпишеш картички на фенове, така се прави“. Дойдоха доста хора, почувствах се наистина по-добре. Бях седнал на една маса и разписвах. Батето дойде да ме изпрати – това беше много готино. Даде ми подарък, златна монета. Не съм очаквал той да дойде. Но легендарният президент на Българския футболен съюз и Българския олимпийски комитет Иван Славков се появи и ме изненада приятно. По-късно, когато се събирахме на лагери за националния отбор, все ми го припомняше: „Помниш ли как те изпратих за „Леверкузен“? Ти затова успя“.
Никой от ръководството и треньорския щаб на ЦСКА не дойде на изпращането ми!

Глава 3
IMPOSSIBLE IS NOTHING

Вечерта преди излитането за Германия се чудех с какво да тръгна. В крайна сметка потеглих с малък куфар, защото много мразя да влача куфари по летищата. Взех едно мъничко – не можех да побера нищо в него. Бях решил, че каквото ми трябва, ще си го купя оттам. Пък и вещите не ми бяха най-важното. Чувствах се леко напрегнат и притеснен. Тръгвах си от България съвсем млад и зелен и отивах в нова държава, с нов език, нови хора. Сам! Но бях решен на всичко, за да успея. Футболът продължаваше да бъде моят живот.

Отровата за спортисти

В началото живеех на хотел, залепен на гърба на стадиона. Функционално ми беше много добре, защото тренирахме на игрище до него. Беше ми много близко, не губех време в път. Единственият проблем беше, че за стадиона имаше залепен и ресторант от популярна верига за бързо хранене.
Идвах от страна, където за здравословни хранителни навици още не се говореше, а онези бургери си ми бяха слабост още от София. В първия момент се зарадвах – игрището, хотелът и храната ми бяха на едно място. Имаше момент, в който бургерите от онази верига ми бяха закуска, обед и вечеря. След доста време Елена, разглеждайки стари снимки, констатира: „Виж какво закръглено момченце си бил“. Посмяхме се, а аз категорично отрекох да съм бил такъв. Но наистина прекалявах с Junk food.

***

В хотела в Леверкузен ми дадоха апартамент и ми беше комфортно. Обичам хотелите. Винаги са ми били уютни. Чистят ти, готвят ти. Има и хора – понякога можеш да завържеш някой разговор, да направиш контакт. Така беше и в хотела в Леверкузен. Барманът беше сърбин. Идеално като за мен! Постоянно си лафехме след мачове, след тренировки. Беше като сцена от филмите, където човек влиза в заведение, сяда на бара и започва да си говори с бармана. Онзи му развива философии за живота, дава му съвети. Е, моят човек все едно беше излязъл от филм. От филм на Кустурица. Беше с мустаци, завъртени нагоре. И с очилца. Казваше се Спиро. Германец от Сърбия – живееше в Германия от много години. Като се хващахме на приказка с него – дъра-дъра, дъра-дъра… Ау, нямаше край. Той ми беше отдушник. Разбира се, даваше и „съвети“. Да вземаш съвети от барман за футбол – трудна работа, но пък за лафче си беше перфектен, забавлявах се да го слушам.