Откъс от книгата „По моя начин“

След Мъри Стоилов начело на националния отбор дойде Лотар Матеус, после Любо Пенев. Следях всеки мач и стисках палци на момчетата. Като гледах как изглежда отборът при Любо, си казах, че съм взел правилното решение, тъй като наистина започнаха да играят по-добре.

Липсваше ми много да играя в националния отбор! Но аз съм такъв – веднъж като дам дума, съм дотам. Не се връщам назад. И нека не бъркаме. Не съм се отказал от националния отбор – подкрепям го и винаги ще го подкрепям. Оттеглих се, защото се оставих една злостна кампания, дирижирана от „свои“ да ме докара до убеждението, че преча. Оттеглих се и оставих по-младите да поемат щафетата с надеждата скоро да видя по-добри от мен момчета, по-добри резултати. Умирам всеки път, като чуя, че съм се отказал от България.

Имаше много моменти, в които ми се искаше да съм на терена. Гледах по телеви­зията и си казвах: „Ех, сега ако аз бях там“. Палех се още. Палех се много. „Тази топка щях да я изиграя така, тази да я подам, тази да я стрелям директно“. Исках да можех да вляза през телевизора и да помогна на момчетата да вкарат решителен гол.

Имаше и опити да бъда разубеден – от Лотар Матеус и Любослав Пенев. Първо ми се обади Матеус: „Имаш ли желание да се върнеш?“ Обясних му, че решението ми е окончателно. Благодарих му, казах му, че стискам палци на отбора и му пожелах успех.

Когато Любо Пенев стана селекционер, бях наистина близо до завръщане. Звънна ми няколко пъти, говорихме. Винаги съм го харесвал. От него имах само супер­впечат­ления. Той беше в щаба на Пламен Марков и още оттогава имахме отлична комуни­кация. Доброто му отношение и към мен, и към Мартин си личеше. Оставали сме заедно и след тренировки, говорили сме си дълго. Харесваха ми разговорите ни за футбол. Когато стана треньор, се чухме и се видяхме. Имахме тайна среща в столичен хотел. Късно през нощта. Говорихме, обсъждахме. Той даже вече беше избрал къде ще играя, на каква позиция, беше си начертал детайлите. Дотолкова го искаше, че ме накара наистина да се почувствам близо до завръщане. След известно време Любо и отборът имаха лагер в Правец. Качих се в колата и тръгнах от София натам. Беше към 10 вечерта. Посрещнаха ме Любо и Ради Здравков. Имах уважението на Любо. Знак на уважение е и всеки опит да ти покажат, че си значим и можеш да бъдеш полезен. Затова бях длъжен да отвърна със същото уважение и да отида лично да се видим. Но аз бях взел решението си преди това. Бях претеглил всички плюсове и минуси, и стигнах до извода, че минусите са повече. Не съм човек тип „отеглям се – връщам се“. Пък и вече в отбора ги нямаше Марто и Стилиян, моите бойни другари. Бяха съвсем други момчета. Да, с някои бях играл, с други не, но щях да се чувствам някак си странно. Не на място. Познавам се достатъчно добре. Бяха заформили добър колектив – бях разпитал за отбора, и щях да съм в тежест. Името ми, присъствието ми и характерът ми щяха да тежат на момчетата. Може би подведох и Любо с това, че се чувахме, виждахме – може би му бях дал надежда, че ще се върна. Затова и му се извиних, ако съм оставил такива впечатления. Исках да съм коректен с него, какъвто винаги е бил и той с мен. Най-малкото дължах отказ очи в очи на силното му желание да ме върне. В крайна сметка отборът играеше много добре при него. Момчетата се развиваха. Прецених, че може да потисна или да спра еволюцията на някое талантливо момче, ако се върна. А аз наистина исках най-доброто за момчетата след мен! И за националния отбор, защото той завинаги е Моят отбор. Егото ми да вкарвам още за страната си и да се чувствам спасител ме изкушаваше: „Бъди малко по-глупав и не разсъждавай толкова как е най-добре!“. Имало е моменти, в които се самоизяждах дали не избързах. Но истинските причини за решението ми ме приземяваха и смачкваха емоциите ми. Много по-големи футболисти от мен са се оттегляли от националния отбор и са се завръщали. Но аз бях дал дума на себе си. Когато кажеш „край“ преценено и отговорно, не се връщаш обратно!

Едно е сигурно – да се оттегля от националния, когато предстоеше върхът на кариерата ми и пик на личните ми възможности, е едно от най-тежките решения, които някога съм вземал! Решение, което беше изцяло срещу мен самия…