ОТКЪС ОТ КНИГАТА „ПО МОЯ НАЧИН“ 

Разцъфвах дяволски добре, но имах и болна тема. Тя беше болна за всички в България и всички момчета в националния отбор – в квалификациите за Евро 2008 допуснахме само една загуба в 12 мача и спечелихме 25 точки, но не ни стигнаха да се класираме. Започнахме квалификациите за шампионата в Австрия и Швейцария с онова 2:2 в Румъния, когато ядосах новите си шефове в „Тотнъм“, че съм настоял да играя за България на инжекции с „футболна болест“. Заради усложнената контузия изпуснах мача, в който бихме Словения 3:0. После изиграхме силен мач с Холандия – Марто вкара, българските фенове се радваха, но Ван Перси ни изравни за 1:1. През октомври 2006 г., след трудната ни победа с 1:0 в европейската квалификация с Люксембург, Стилиян се отказа от националния отбор. Вечерта след мача отидохме на дискотека – моята мисия там беше всячески да опитам Стилиян да си промени мнението. Но той беше непреклонен. Не съм питал изобщо за повече подробности около мотивите. Реших, че ако иска нещо, ще ми го каже сам. Просто исках да го нака­рам да продължи да играе за националния. Всяка шега обръщах към темата. Подкупвах го с пури, с марково уиски, обяснявах му колко ще ми липсва на терена, обяснявах му се в любов.

След тази неуспешна мисия, преди контролата със Словакия, Ицо ни събра и каза, че капитан на отбора ще бъда аз, а втори капитан ще е Здравко Здравков. Стана ми малко кофти как ще го приеме Здравко – той беше с повече опит, от повече години в националния. Но така и не се престраших да го попитам какво мисли по този въпрос. А може би трябваше. Вероятно и чувството на гордост да си капитан на България замъглява съзнанието и в онзи момент не съобразих, че наистина трябва да поговоря със Здравко.

Като точки стартът ни в евроквалификациите не беше лош. Имахме нужда от Стилиян и се зарадвах много, когато реши да се върне. Като се събрахме, му казах: „Бат’ Стел, най-нормалното нещо е да ти дам лентата“. Но той не поиска: „Ти си капитанът в момента, ти трябва да водиш отбора“. За него това не беше водещо, както всъщност не беше и за мен – отношенията ни бяха на съвсем друго ниво, а и най-важно беше представянето на националния отбор. Дори в онзи момент извън терена обаче, бат’ Стел се прояви като капитан – даваше ми съвети какво трябва да правя аз в тази роля на терена. Винаги съм твърдял, че Стилиян е роден капитан. Аз бях по-тих, по-прибран, не опитвам да убеждавам с думи, а повече с крака. После в „Манчестър Юнайтед“, като гледах Гигс, той беше същият като мен – дори когато носеше лентата, не говореше изобщо. Но беше капитан с примера си на терена.

Шокиращо направихме 0:0 вкъщи с Албания. Христо Стоичков напусна.

През юни 2007 г. имахме два мача с Беларус. Треньор за тях стана Мъри Стоилов, който постигаше сериозни успехи с „Левски“. Дотогава не го познавах. Бяхме играли един срещу друг, засякохме се и при дебютното ми участие в церемонията „Футболист на годината“, но нямахме преки впечатления един от друг. Впоследствие се убедих, че е сред най-кадърните български треньори. Но нашите взаимоотношения започнаха с лек скандал. Правехме тренировка в Беларус преди квалификацията – леко занимание, квадрати и игричка. А аз не обичам да губя дори на малки вратички. Пък и самочувствието ми вече беше поизлетяло нагоре – бях станал „Играч на сезона“ в „Тотнъм“, вкарвах в Англия, бях голмайстор на националния отбор. Мъри играеше от другия отбор. Хем треньор, хем играч, хем съдия. Вкарахме гол, но не ни го зачете. Развиках се: „Не е честно. Така не е правилно“. И излязох, напуснах тренировката. Прибрахме се в хотела, Димитър Пенев беше с нас. След вечеря тръгнах към стаята. Пената ме засече и започна да ми говори:

– Какво мислиш за случката? Да, има такива моменти, когато ще си издразнен, но реакцията ти не беше правилна.

– Може и да не е била правилна, но не обичам несправедливости и не мога да си трая. Не обичам да губя, още повече така. Афектирах се.

– Иди и обясни, че си бил афектиран, но че съжаляваш. Трябва да идеш да се извиниш.

Пената е сред хората в живота ми, които уважавам най-много. В онзи момент веднага бе надушил, че нещо ще е в ущърб и за мен, но и за националния отбор, на който е дал толкова много. Аз обаче все още бях толкова ядосан, че си продължих по пътя и се прибрах в стаята. Телефонът ми иззвъня. Викаха ме в ресторанта на хотела. Там бяха седнали Мъри, помощниците му – Цанко Цветанов и Емил Велев, и президентът на БФС Боби Михайлов. Разговора започна Боби: „Мислиш ли, че това, което направи, е правилно. Все пак реакцията ти е срещу треньора?“. Вече се бях поуспокоил. Извиних се на Мъри. Естествено, че поведението ми не беше правилно. Още повече че бях капитан на отбора. Признах си грешката, обещах, че няма да я повторя, ще се стремя да контролирам емоциите си. Мъри отговори, че трябва да се предприеме някаква мярка, затова ще прецени дали ще ме пусне в утрешния мач и дали изобщо ще попадна в групата. Каза, че ще ме уведоми на следващия ден. Съгласих се: „Разбира се, няма проблеми, както прецениш“. Но Стоилов в крайна сметка реши да ми гласува доверие, а аз му се отплатих. И то как! В Минск вкарах и двата гола за 2:0. Единият е сред най-красивите ми голове за националния отбор. Хвърлиха ми топката от тъч в половината на Беларус, близо до центъра! Мъкнех на гърба си един, от едната страна идваше втори, докато напредвах към тяхната врата, се появи трети, пробваха да ме повалят, мятаха се на шпагат, не падах. Минах покрай четвърти и като шибнах топката с външен в далечния ъгъл – красота. И вторият не беше лош. Лусио Вагнер и Стилиян направиха хубава атака по левия фланг, Стилиян ми я върна с едно в наказателното поле и от движение я заших в ъгъла. След 4 дни бихме Беларус и в София – 2:1. С тези два мача се изчерпа ангажиментът, поет от Станимир Стоилов. Въпреки случката в Минск, се разделихме като приятели. Мъри се разви изключително като треньор. След това, когато се върна начело на национал­ния отбор, бях много щастлив, че вижданията му за играта се припокриваха до голяма степен с моите. Преди да обявя пред всички отказването си от националния отбор, той беше човекът, който дойде сутринта в офиса на фондацията ми и направи последен опит да ме откаже. Не е първият случай, когато хора започват отношенията си с лек скандал, а завършват с добро приятелство. Такъв е и случаят с мен и Мъри. За онази случка в Минск чак ми става смешно как реагирах. Не бях прав, но намерих сили да се извиня както с думи, така и с действията си на терена! За Мъри – само уважение, при това голямо!

До края на евроквалификациите начело на България застъпи легендарният Димитър Пенев. Дойде единствената ни загуба. Холандия, водена от Марко ван Бастен, ни би с голове на Ван Нистелрой и Уесли Снайдер, но ние имахме своите положения. Моят бъдещ приятел Ван дер Сар ми извади две много опасни топки. Първо стрелях акробатично от въздуха, а той избута влизащата в долния ъгъл топка в корнер, а след това ми попречи да вкарам голям гол – след центриране овладях с десния крак с гръб към вратата, завъртях се на 180 градуса, стрелях от въздуха с левия и виждах как топката лети под гредата. Но както аз отиграх с лекота, така като детска игра Едвин просто бутна топката с ръка над гредата. Наближаваше времето, в което щях да гледам с кеф редица подобни негови прояви в „Манчестър Юнайтед“, но сякаш трябваше да изживея и онази вечер в Амстердам, за да знам предварително какво им е на съперниците му.

Мачът с Люксембург в София го взехме много по-лесно – за минута и половина им вкарах два гола, после ме спънаха и за дузпа, а Марто направи 3:0. Следваше може би най-отвратителният ни мач, който ни отдалечи от Евро 2008. Албания ни поведе след злощастно отклоняване на топката в Кишишев. В края изравних за 1:1. Дори ни изпуснаха, но и това беше трагичен резултат. Плачеше ми се. В края на квалифи­кациите бихме Румъния и Словения, но поне единият хикс с Албания трябваше да е победа. Останахме на точка зад Холандия и извън финалите на европейското. Този път с Марто вкарахме по 6 гола. Бях голмайстор на България в четвърти поредни квалификации, но целите ми бяха много по-високи. Мразя да съм от губещата страна дори и на малки вратички, а какво остава за най-висшето ниво – с националния отбор на България!