Саки призна, че е сгрешил, като не ме взе в САЩ’94, каза легендата

Fifa.com

Легендата на Интер Джузепе Бергоми (60 г.) е участвал на четири световни първенства. Първо дойде славата в Испания’82, след това добра кампания в Мексико’86, отговорността да бъде капитан у дома на Италия’90, шокиращото решение на Ариго Саки да го остави извън групата за САЩ’94 и завръщането на голямата сцена във Франция’98. Дисциплиниран, фокусиран и талантлив, Бергоми беше защитник, който се радва на дълга и знаменита кариера, която го превърна в световна звезда. Наричан Чичото заради мустаците, които носеше в младостта си, той се надява да види скуадрата отново в светлините на прожекторите на следващия Мондиал 2026 г. Човекът, натоварен да заведе адзурите там и да възстанови репутацията им, е Лучано Спалети, треньор, в когото Бергоми има пълно доверие.

Бергоми, очаквахте ли да направите такава запомняща се дълга кариера?
– В началото единственото, за което мислех, беше да играя. Имах проби в Милан и не ме одобриха. Когато се върнах в моето село, ме попитаха: „Ядосан ли си?“ Изобщо не бях. Върнах се да играя в моя селски отбор и това беше всичко, което исках. Човек не мисли за бъдещето и никога не съм предполагал, че ще участвам на четири световни първенства. Да дебютираш е лесно, трудната част е да държиш ниво 20 години.

Какви спомени пазите от участията си на мондиали?
– Последното световно първенство ми достави най-голямо удоволствие, но в крайна сметка просто се обръщаш назад и изпитваш удовлетворение. В личен план постигнах много. Когато си млад, просто отиваш и играеш. През 1982 г. имах всички тези страхотни играчи около мен и изключителен треньор в лицето на Енцо Беардзот. Само трябваше да го впечатля и да съм готов. Последното беше различно. Капитан беше Паоло Малдини и имахме момчета като Кристиан Виери и Филипо Индзаги, така че просто предоставих моя опит.

Какво беше чувството да те повикат толкова млад в националния отбор?
– Бях нервен, когато ме повикаха за първи път. Имаше тренировъчен лагер на езерото Комо с хора като Джанпиеро Марини, Габриеле Ориали, Ивано Бордон и Алесандро Алтобели, а след това заминахме за Източна Германия.

Краката ми
трепереха

Ето ме, само на 18, а Дино Дзоф беше на 40. Също Клаудио Джентиле и Марко Тардели. Всички ми показаха уважение, защото бях в националния отбор и бяхме заедно едно.

Триумфът през 1982 г. накара ли ви да мислите, че ще спечелите още?
– Очакванията винаги са много високи, когато носите синята фланелка и очаквате най-доброто от световните шампиони. Когато нещата станат трудни, Италия се държи заедно, за да преодолее предизвикателството. Имахме прилично световно първенство в Мексико. Имаше преход, а когато променяш нещата, не винаги се получава.

Мексико ще бъде домакин на мачове на следващия мондиал. Какво си спомняте от 1986-а?
– Бяхме на аклиматизиращо турне година по-рано и изиграхме контроли с Мексико и Англия. Играхме на голяма надморска височина и трябваше да се аклиматизираме. Това не беше обичайният лагер, но Мексико живее и диша с футбола и има много страст и талант. Те винаги са труден съперник и можете да го усетите.

Представянето на родна земя ли беше най-голямата отговорност в кариерата ви?
– Така мисля,

бях капитан и
все още ме боли

защото бяхме страхотен отбор и играехме добър футбол. Няма идеална възраст за поемане на отговорност, но всички я поехме. Жалко, че се получи така. Имахме няколко вълшебни нощи, както се казва в песента (б.р. – Notti Magichi бе химнът на турнира). Беше страхотно просто да пристигнеш на стадиона и да излезеш, за да загрееш. Жалко, защото направихме малка грешка на полуфинала срещу Аржентина.

Победителят във финала беше вашият приятел, покойният Андреас Бреме…
– Анди беше истински приятел и съотборник. Веднъж му казах: „Анди, Лотар Матеус беше този, който изпълняваше дузпите, дори в Интер. И след това във финала се засилваш и биеш с десния си крак (б.р. – Бреме е левичар)? Поел си дяволски риск!“. Имаше много силен характер. Анди беше идол в Германия и заслужаваше всички похвали.

Цяло поколение млади италианци пропуснаха да видят Италия на мондиал. Колко далеч е скуадрата от връщане на пътя?
– През 2026-а ще станат 12 години от последното класиране. Италия пропусна много, но може да се възстанови. Имаме гордост, технически сме надарени и тактически сме на различно ниво от другите отбори. Трябва отново да подхранваме таланта си и да имаме смелостта да го използваме на терена. Италианският футбол се променя. Това се вижда в европейските клубни турнири. Вярвам в Спалети и се надявам да се представим добре на европейското и да се класираме за световното първенство.

Най-голямото съжаление в кариерата ви ли беше, че пропуснахте САЩ през 1994 г.?
– Да, Ариго Саки ми каза години по-късно, че е сгрешил, като не ме е повикал. По онова време той мислеше като млад треньор и по-късно ми каза, че не иска да губи време да обяснява нови концепции на играчи, с които не е работил преди. Не тая злоба, но все пак се чудя какво би било да играя за Саки. Би ми харесало.
В Италия казват, че Роберто Баджо е единственият човек, който някога е „умрял на краката си“. Какво му е минало през ума, когато пропусна решаващата дузпа във финала през 1994 г.?
– Никога не съм изпълнявал подобна дузпа, така че няма да разбера, но какво можете да кажете на Роберто Баджо? Или на Франко Барези? Загубихме след дузпи през 1990-а и плаках. За съжаление, няма какво да се каже. Стоиш с момчетата и продължаваш. Това е просто част от живота и отговорностите, които идват с него. Играчите излизат на тези големи сцени, като целият свят ги гледа, но винаги могат да направят грешка.

Драматични моменти като този помогнаха ли на играта да се развие в световен мащаб?
– САЩ, Канада и Мексико се развиват през цялото време. Провеждането на мондиала там помогна и все още помага до известна степен, развивайки играта в страни, където не е спорт №1. Световното първенство през 1994-та беше повратна точка и

стандартът на
играта се подобри

в целия свят. Вече няма лесни мачове.

Какво трябва да направи Италия, за да се върне на върха?
– Класирането е задължително, дори не искам да си помислям обратното. Мисля, че Лучано Спалети е гений, с всичките си страхове и несигурност. Той все още предлага решения. Спалети може да е на 65, но продължава да се развива и това е нещо, на което Италия може да разчита. Можеш да спечелиш или да загубиш, но аз вярвам в него. Имаме класа във всички линии, въпреки че винаги казваме, че нещо ни липсва отпред. Може да нямаме играчи от световна класа в атаката, но те все още са добри и аз оставам уверен. Все пак сме действащи европейски шампиони и спечелихме мондиала в Германия през 2006-а.
–