Теодор БОРИСОВ
(ЧАСТ ОТ ПОРЕДИЦАТА „МИТИЧНИТЕ СТАДИОНИ“)

Характерна черта на стадионите в Южна Америка е официалните им имена да нямат нищо общо с названието, с което са познати. Не са много тези, които знаят, че зад „Ещадио Жорналиста Марио Фильо“ се крие световноизвестният „Маракана“, а „Сисеро Помпеу де Толедо“ всъщност е „Морумби“. При това положение ще е напълно обяснимо, ако „Ещадио Говернадор Магаляеш Пинто“ е напълно непонятен за четящите тези редове. Когато обаче става въпрос за „Минейрао“, ситуацията е съвсем различна. Стадионът в Бело Оризонте е дом на Крузейро, а за да достигне до настоящия си статут на петзвезден стадион с капацитет 61 927 зрители, той изминава дълъг път.

Към началото на 40-те години водещите отбори в главния град на щата Минас Жераисразполагат със стадиони, които не надвишават капацитет от 10 000. „Отасилио Неграо да Лима“ („Аламеда“), където играе Америка, „Антонио Карлош“ на Атлетико Минейро и „Жусилиньо Кубичек“ на Крузейро

вече са изживяли времето си

и всеки от клубовете мисли в посока намиране на нов дом. Атлетико е заявил тези амбиции още след спечелването на щатската титла през 1937 г., но финансовите проблеми го отказват от мечтата за стадион за 30 000 души. Тогава на преден план излиза журналистът Канор Симоеш Коельо, който предлага на Бразилската футболна конфедерация да включи Бело Оризонте в списъка на градове, където ще се провеждат мачове от Мондиал’50. Това се случва след споразумение между президента на организацията Ривадавия Кореа Майер и кмета Отасилио Неграо да Лима, което предвижда изграждането на нов стадион. По този начин се появява „Сете де Сетембро“, който става домакин на три мача от световните финали, включително сензационната победа на САЩ срещу Англия с 1:0.Скоро става ясно, че заложените 30 000 на „Индепенденсия“, както е известно съоръжението, не отговарят на глада на местните за футбол, а и останалите отбори също имат отчаяна нужда от собствено място, където да домакинстват срещите си.

Президентът на Регионалния спортен съвет на Минас Жераис Антонио Абрахао Карам е най-големият поддръжник на идеята за нов стадион и отхвърля внушенията, че разширението на старите ще задоволи потребностите на всички. Създаден е проект от екип, ръководен от Бенедикто Адами де Карвальо. След като той е готов, Карам, чието име днес носи улицата, водеща до „Минейрао“, се заема

да осигури финансирането

на неговото изграждане. Посредством лобито на Жорже Кароне Фильо е прокаран законопроект, който дава възможност идеята да намери своята реализация. Решено е парите за построяването на стадиона да бъдат набавени от местната щатска лотария, която ще отделя 10% от цената на всеки билет в специално създаден за целта фонд. На 12 август 1959 г. готовият закон е подписан от губернатора Жозе Франсиско Биаш Фортеш и може да се пристъпи към строителната дейност.

Избраната земя се явява собственост на университета на Минас Жераис и е предадена за ползване на федералното правителство посредством договор от 25 февруари 1960 г. Архитектите Едуардо Мендеш Гимараеш и Гаспар Гарето създават проект, за чието реализиране ще са необходими 5 години.

Първоначалният заем

от 100 млн. се стапя почти моментално, а работата едва върви. Когато през 1963 г. все пак се намират нови средства, строежът живва и близо 5000 души взимат участие в дейностите. Ръководител на реализацията е инж. Артуро Еуженио Жерман, а за самия строеж отговаря инж. Жил Сезар Морейра де Абреу. Те ползват като модел както „Маракана“ в Рио де Жанейро, така и стадионите, на които са играни мачове от олимпийския футболен турнир в Токио през 1964 г. Правени са множество тестове на различни елементи, като дори бива изграден и експериментален сектор, наречен Мини Минейрао.

В крайна сметка Гиганта от Пампуля, както става известно съоръжението, бива открит официално на 5 септември 1965 г. 73 201 души присъстват на мача на откриването между сборен отбор на щата Минас Жераис и Ривър Плейт. „Минейрао“ е най-модерният стадион в Бразилия, но

гълта рекордните
10 млн. долара

което е сериозна сума за времето. Тя обаче скоро се оправдава напълно, след като съоръжението става домакин на мачове от олимпийски игри, световно първенство, Копа Америка и Купа на конфедерациите. Първият клуб, който официално домакинства мачовете си там, е скромният Сидерургика, чието име подсказва, че е създаден като отбор на работници от желязната руда в Сабара. Впоследствие там своите международни финали ще играят Атлетико Минейро и Крузейро, като стадионът ще се сдобие с култов статут.

Между 1996 и 2003 г. са направени няколко козметични промени, а когато Бело Оризонте попада сред 12-те градове домакини на Мондиал 2014, се налага да се направи нова реконструкция. Тя запазва оригиналната фасада, по примера на „Олимпиащадион“ в Берлин, но останалите части от стадиона са модернизирани. В първите мачове съоръжението има проблеми със снабдяването с ток и вода, но впоследствие всички проблеми са отстранени.

В конструкционно отношение стадионът се състои от 88 стоманенобетонни рамки, разположени радиално около елипса. Той има система за

използване на слънчевата енергия

което го превръща в първия по рода си, на който са се играли мачове от световно първенство. За феновете са предвидени 60 бара и ресторанта, в които могат да бъдат открити и традиционни местни ястия като боб тропейро и сандвич с джолан. Музеят на бразилския футбол също се радва на сериозен интерес, макар фокуса логично да е върху местните отбори. Музикалната визитка е повече от солидна и включва изпълнители като „Кис“, Елтън Джон, Пол Маккартни, „Металика“, „Блек Сабат“, „Аеросмит“, Бионсе и Ед Шийрън. Със своите 143 гола легендата на Атлетико Минейро Рейналдо е вечният голмайстор на съоръжението, което едоказателство, че бразилският футбол не е само враждата между Рио и Сао Пауло.