Преди мача с Холандия умувахме как ще опазим Кройф, но по време на двубоя никой не успя да го види, толкова беше фин и бърз с топката.

Христо Бонев едва ли се нуждае от представяне. Безспорно една от най-големите фигури в историята на българския футбол. Достатъчно е да споменем, че на бенефиса му през 1984-а идват титани като Боби Мур, Лев Яшин, Оверат, Ковач и Митич и това сякаш казва всичко. Едва ли има по-удачен вариант от него да разкаже са мондиала през 1974-а и представянето на България, на която е капитан по това време.

Г-н Бонев, квалификациите за световното първенство във ФРГ през 1974-а са едни от най-успешните за България и в частност за вас. Вярвахте ли, че ще успеете да пратите тима на четвърти пореден мондиал?

– Дори и не се съмнявахме. Тогава в националния отбор играеха футболисти, които можеха да се подвизават на височко ниво във всеки един тим в Европа. И тук не говорим за средно ниво, а за големите първенство на континента. Проблемът беше, че тогавашното ръководство на футбола, а и партийното не разрешаваха да се правят трансфери зад граница. Казваха: Ние хора не продаваме в чужбина. Друг е въпросът, че по това време в Африка беше пълно с много наши строителни и медицински работници. Но това е минало… Квалификациите бяха изключително успешни за нас. Спечелихме убедително групата си с Португалия, Северна Ирландия и Кипър. Допуснахме две последователни равенства като гост на Северна Ирландия и Португалия през есента на 1973-а, които малко ни разколебаха. Но показахме голямо желание, отговорност и съумяхме категорично да се класиране за финалите във ФРГ. За мен кампанията също беше много успешна благодарение на труда на всички футболисти.

Вкарах 7 гола от

всички 13 на тима

Това не можеше да не ме прави удоволетворен, радостен и горд, че съм успял да помогна на отбора и българския футбол.

Как протече после подготовката за шампионата в Германия, защото за предишната, за мондиала в Мексико 1970-а, се носят доста легенди и че именно тя ни е провалила тогава?

– Тази беше много по-различна, може би защото шампионатът беше в Европа. Треньор ни беше един изключително добър и известен специалист с унгарско физкултурно образование – Христо Младенов. А знаем тогава унгарския футбол на какво ниво беше. Освен селекционер той беше човек, който бе обичан от всички играчи. Аз като капитан на онзи отбор бях човека, който във всяко едно отношение му помагаше. Но бяхме и футболисти, които държахме на собственото си аз и на това климата в тима да бъде прекрасен. Не ходихме на лагер в чужбина. Подготовката я изкарахме в България. Има един интересен случай преди заминаването, при определянето на окончателния състав. В последните два дни от подготвителния период се прибрахме в София. Бяхме отседнали в „Шератон“, преди да се качим на самолета за Германия. „Шератон“ беше в сградата където беше и Централният комитет (ЦК) на партията. Започнаха да викат един по един по-възрастните футболисти. После отиде и селекционера Христо Младенов. Като се върна той от срещата ние чакахме да каже какво е станало, защо са ни викали, но той не сподели почти нищо. На повечето им е било говорено за мобилизацията, за отговорността, която трябва да почувстваме преди да тръгнем за Германия, да браним името на страната и прочие. След това, като последен, ме извикаха и мен. Отивам в ЦК, в канцелариите на Борис Велчев. Аз го познавах изключително добре. Той беше много интелигентен и образован човек, беше дясната ръка на Тодор Живков. До него беше друг човек – Димитър Димитров, който отговаряше в ЦК за спорта. Започнахме да говорим за състава. Казах, че другаря Христо Младенов ни познава най-добре и ще избере най-подходящите. Тогава имаше един моливи, не химикали – моливи. Двустранни – половината червени, другата половина сини и наострени от двете страни. Когато двамата започнаха да пишат състава – вратари, защитници и се стига до средната линия, в която във всички квалификации играха Божил Колев и Иван Стоянов-Типеца, гледам обърнаха молива и името на Типеца го записаха в синьо. Викам си, какво става тук и попитах: Другарю Велчев, защо Иван Стоянов е в синьо. А той ми отговори: Виж, Христо, Типеца ми се вижда много нисък. А ние

в Германия трябва

да изпратим

стройни играчи

да представяме нашата страна перфектно. Продължих да упорствам – Ама ние толкова мачове сме играли заедно, знаем си и кътните зъби. Попитах все пак, какво значи синьото, а той каза – ще е резерва. Вече говорихме с Христо Младенов за състава. А селекционерът, като дойде при нас след срещата в ЦК беше много отчаян. Казах му пак: Другарю Велчев, така ще си развалим цялата концепция… Тръгнах си аз от канцелариите на ЦК И споделих на Младенов. А той ми отвърна: Питаш ли ме, Бона, на мен какво ми е… На мен ми е неудобно да ви кажа. Така отиваме в Германия и този Димитър Димитров, един дълъг мъж, постоянно с нас. Навсякъде с групата – на тренировките, на разходките, в хотела… Преди на старта на шампионата, на последната тренировка, Младенов по едно време вика на Типеца, защо куцаш, подуто ти е коляното. А Типеца прави здрави спринтове и казва: Нищо ми няма другарю Младенов, здрав съм, но Димитров слухти и така Типеца не го сложиха да играе. Решение на партията – синята и червената половина на молива…

Още в първия мач с Швеция обаче пропускаме да запишем дебютна победа на световно първенство – 0:0…

– Надиграхме Швеция по всички показатели. Те нямаха нито едно чисто положение пред нашата врата. Докато ние изпуснахме доста – и аз, и Гошо Денев – покрай гредата, над гредата, но гол не падна – 0:0. Бяхме разстроени, че не победихме, но запазихме самочувствие и желание за следващия мач с Уругвай. Те бяха голямо име в Южна Америка, но ги познавахме много добре. Христо Младенов ги беше разузнал отлично. Всичко вървеше в наша полза. Вкарах изключителен гол четвърт час преди края на мача. Воин Войнов проби отдясно, центрира топката, и аз с плонж

преодолях един

от най-силните

вратари в света

Мазуркевич. Само липсата на опит направи така, че не можахме да постигнем първата победа за България на световно първенство. В последните минути топката беше у вратаря ни Румянчо Горанов. Ако имахме малко повече опит и самочувствие вярвам, че щяхме да задържим преднината си. Та в онази ситуацията, аз бях напред, но започнах да му викам – падни на земята, задръж топката, имаше още две минути да издържим. Но той не ме чу и я хвърли, ако не се лъжа, на Цоньо Василев, който играеше като десен бек. Той обаче не успя да я задържи и му я отнеха. Оттам последва удар извън пеналта, кълбото мина под корема на Горанов и ни изравниха. Изключителен малшанс. Това беше много разочароващо за нас и се отрази и на последния ни мач с Холандия.

Какво е да се изправите срещу холандската машина, която по това време е предвиждана от Йохан Кройф?

– Всички се чудехме преди мача как ще опазим Йохан Кройф. Този ще го хваща персонално, онзи ще го хваща, ще си го предаваме… Стана така, че ние не можахме да го видим на терена -толкова беше фин и бърз с топката, а и без нея. Загубихме с 1:4. Кройф беше в изключителна форма тогава. Те бяха една добре смазана машина за победи и голове. Бяха много голяма класа. И все пак загубихме след две дузпи. Съдия беше един австралиец от български произход, псувахме го на майка, не знам дали е разбрал… Но все пак

Холандия беше

нещо различно

за онова време

Те промениха футбола тогава. Направиха го тотален. След края на мача взех фланелката на Кройф. Докоснахме се до магията. Динамиката и бързината във футбола ги въведе Холандия. Тогава не можеше да се мерим ние с тях. Най-лошото за нас и през 1974-а и през 1970-а беше, че не можехме да излизаме да играем навън. А какви изпълнители имахме. Като поколението 1994-а, но те имаха късмета да играят навън в големите отбори за разлика от нас. Това беше най-голямата загуба, че не и пускаха. А с опита и самочувствието щеше националния отбор да е на съвсем друго ниво и американското лято да е дошло 20 години по-рано. Искам да се върна към шампионата 1970-а и прословутата подготовка в Белкемен тогава. Начко Михайлов 1968-а участва на олимпийските игри в Мексико и после казваше на Божков – нас не ни измори надморската височина, ние не можахме да издържим на жегата, играехме в 12 часа на обяд при 43, 44 градуса. През първото полувреме, докато имахме сили, повеждахме, но накрая не можехме да ходим.  Нямахме сили… Имам една снимка, паднали сме на земята с Бекекбауер, на която съм толкова отслабнал, бях свалил 7 килограма. Може да си правите сметката какво ни е било от жегата… А те ни затваряха в един балон да дишаме сгъстен въздух.