Валентин и Александра Пейчеви са призвани да защитават фамилията и честта на ЦСКА. Той е на 23 години и вече успя да си проправи път към първия състав на армейците, играейки на поста либеро. Тя е само на 17, но също вече е част от женския тим на червените, с ролята на „четворка“. Брат и сестра, които горят в играта и нямат търпение да постигнат нещо голямо с екипа на любимия ЦСКА.

Брат и сестра в един клуб. Какво е усещането да сте заедно в ЦСКА и успявате ли да сте си упора един на друг?

Валентин: Чувството е много приятно. Засичаме се постоянно в залата, това дава допълнителна мотивация. Имаме възможност да си помагаме и когато видя нещо, което смятам, че може да се коригира в играта й, винаги казвам мнението си. А вече треньорите преценяват какво да правят.

Александра: Хубаво е, че имам по-голям брат в клуба. Той ми помага много, дава ми доста съвети, както за посрещане, така и за играта в защита. Каквото мога, попивам, общо взето го слушам.

Какво е за вас ЦСКА?

А: Това е най-големият клуб в България, така че е чест и привилегия, че мога да защитавам екипа на ЦСКА. Радвам се, че от малка съм част от отбора.

В: От малък съм запален фен на ЦСКА, още дядо ми ме водеше на мачове, първоначално тренирах футбол, но след това направих първи стъпки във волейбола, именно в ЦСКА. Като изключим една година наем в Севлиево, цялата ми кариера е преминала тук.

Как се стигна до избора на вашите постове – либеро и посрещач?

В: В моя случай треньорът прецени, когато бях в отбора до 15 години. Тогава вкараха и поста либеро, защото при по-малките няма такъв. Къде заради ръст, къде заради техника, бях избран да бъда либеро. Както се вижда, решението е било добро и съм доволен.

А: Аз съм играла на всички постове като по-малка. Беше треньорско решение да премина на поста посрещач. Много добре се чувствам на него, защото участвам активно в играта и има много елементи, с които да помогна на отбора.

Карате ли се за волейбол?

А: Не се случва, честно казано.

В: Нямало е причини да влизаме в спорове.

А говорите ли си у дома за волейбол?

В: Не, по-рядко засягаме темата. Може би само като се приберем си казваме по някой и друг съвет, но главно не говорим за волейбол.

А: Предпочитаме да говорим по други теми, волейбола го оставяме за разговор основно в залата.

Ходите ли си на мачове един на друг?

В: В началото аз не обръщах много внимание на нейните мачове. В последните две години обаче все по-често ходя и наблюдавам. Интересно ми е как се справя.

А: От малка винаги съм подкрепяла брат ми. С майка ми ходихме до залата, за да го гледаме. Дори когато беше преотстъпен в Севлиево, също ходихме.

Има ли допълнителна емоция от трибуните?

В: Разбира се. Надяваш се на добро представяне. Емоцията е много по-различна, отколкото аз като съм на полето. Вживявам се максимално.

А: И при мен е по същия начин. Гледам го с много силно вълнение, нервирам се, когато направи някоя грешка. Горим и двамата от трибуните.

Какви са амбициите ви за тази година?

А: Да се развивам постоянно, да се подобрявам на тренировка и в игра. Разбира се, това е ЦСКА, трябва да се борим винаги за първо място, както при девойките, така и с жените. Аз тренирам главно с жените, почти целият ни отбор е с тях, и се надявам, че ще постигнем нещо голямо тази година. За ЦСКА титлата винаги е цел, ще опитаме да се конкурираме с Марица за първото място. Можем да се борим, а ще видим какво ще стане.

В: Разбира се, максимално високи. Имах един период, в който не бях толкова мотивиран, но вече съм на 100 процента, давам всичко от себе си на всяка тренировка. Надявам се, че в близко бъдеще ще се преборя и за място в националния отбор. Колкото до клуба, ние винаги се борим за възможно най-предното място в класирането. ЦСКА е име, което задължава да даваш винаги 100 процента, че дори понякога и отвъд тях. Времето ще покаже докъде може да стигнем.