Йордан Стойков, който днес навършва 70 г., е пътешественик №1 в треньорската ни гилдия, но така и не стигна до „Надежда“

Любомир СЕРАФИМОВ

Кое е общото между българския футбол и екзотични държави, разхвърляни на различни точки от земното кълбо – Либия, Танзания, Бруней, Китай, Етиопия, Малдивите? Свързва ги пътешественик №1 в треньорската ни гилдия Йордан Стойков с колоритния прякор Бумбо. Кракът му стъпи на различни континенти и навсякъде остави незаличими следи и верни приятели. Футболен ерудит като него ваеше играчи и отбори сякаш от нищото. За Стойков не бе проблем да се впише прекрасно в страни с различен бит и религия, защото говореше перфектно универсалния език на великата игра.

Странно нещо обаче е треньорската съдба – за някои родни специалисти с успехи у нас бе непреодолима трудност да се докажат отвъд Калотина, за него пък сякаш бяха захлопнати вратите на елитните ни клубове. Негов брат по съдба в професионалните скиталчества по света – Иван Колев, сега върна столичния Локомотив на изконното му място в елита, а  Стойков, сам легенда на емблематичния тим от „Надежда“, никога не получи шанса да води любимия си клуб, въпреки че в началото на 80-те години наследи капитанската лента от великия Начко Михайлов, а малко по-късно, в заника на състезателната си кариера, бе играещ помощник на старши треньора Тодор Велев. В онези дни целеустремено се качваше нагоре по професионалната стълбица, но впоследствие не стигна у нас по-високо от второразредни отбори като Балкан Ботевград и Чавдар Бяла Слатина въпреки здравата си локомотивска закалка. Днес, когато празнува 70-годишнина и се обърне назад, ще си припомни с удовлетворение, че е от малцината български треньори, водили национален тим на друга държава (Малдивските острови), но горчилката, изразяваща се с библейските думи, че никой не е пророк в своята родина, остава в душата му…

Годините се нижат, а никой не може да се доближи до бройката на мачовете му за Локо. Когато настъпи времето за равносметка, остана фактът, че изигра 326 двубоя за първенство с червено-черния екип –

повече от

всеки друг

А дебютира в елита още с „белите сажди“, както се майтапеха на времето с абсурдно обединения клуб с името ЖСК-Славия. През декадата на 70-те години, а и в началото на 80-те всяка стартова единайсеторка на Локото неизменно включваше Бумбо, който в 9 от сезоните дори успяваше да обогатява и головата си сметка. Беше най-високият в състава и винаги обираше топките в борбата на втория етаж. Готов бе да защитава червено-черната фланелка дори и с юмруци, ако се наложи. Навремето запалянковците (тогава още не ги наричаха фенове) надълго и нашироко обсъждаха кървавата му свада с якия централен нападател на Левски Киро Миланов след провалена уговорка със сините във финал за купата, боксовите удари, които си размени с железния неустрашим бранител на ЦСКА Цоньо Василев в мач, в който локомотивци стигнаха до невероятен обрат от 0:2 до 3:2, както и

ръкопашната

му схватка

с Александър Хапсалис от киевското Динамо при знаменитото отстраняване на някогашната футболна гордост на СССР, предвождана от Валери Лобановски.

С него Локомотив спечели Купата на България, още два пъти игра на финал за отличието, взе Балканската купа и се подвизаваше с успех и редовно в Европа, но безспорната перла в клубната корона бе четвъртата шампионска титла през 1977/78 г. „Ще станете първенци, когато монетата застане на калъч“, бъзикаха верните локомотивски привърженици във времена на червено-синя хегемония – двата мастодонта си разменяха първото място цялото предишно десетилетие – 6 пъти ЦСКА, 4 пъти Левски. Всяка армия има своя пълководец, в случая това бе Васил Методиев с прякор Шпайдела – на името на страховития германски генерал. Той осигури приемствеността между предишното шампионско поколение на железничарите от средата на 60-те години и следващото, оказало се и последно засега. Първият му опит за летене начело на Локо от края на септември 1972 г. до ноември 1973 г. приключи със срамно поражение с 0:6 от Етър насред София, а когато се завърна в „Надежда“, завари същия гръбнак, на който се облегна и при първия си престой в клуба – националния вратар Румен Горанов, бранителите Йордан Стойков, Борислав Димитров-Боко и Сашо Костов, както и Атанас Михайлов-Начко, Венцислав Арсов, Трайко Соколов, Ангел Колев и Ради Здравков в по-предни позиции. Това си бе почти цял отбор със своите отработени механизми, към който се включиха левият защитник Георги Бонев и десният бек на Сливнишки герой Георги Стефанов-Печения и… пъзелът бе нареден. Тактиката на онзи тим? Един журналист  шеговито я бе обрисувал с крилатия лаф: „Отзад катеначо, отпред Бате Начо“. Колкото и да е пресилено, има истина – отборът не се боеше да приема играта в своята половина, да приспива съперника и да го умъртвява с мълниеносни контри. Бойците на Шпайдела бележеха пестеливо – основният конкурент ЦСКА вкара 20 гола повече, но непробиваемата защита на Локо с Бумбо в сърцето й допусна цели 19 попадения по-малко от отбраната на червените.

ТОВА Е ЙОРДАН СТОЙКОВ

Роден на 6 ноември 1951 г.

Състезателна кариера

Сезон  Отбор М        Г

1970/71           ЖСК-Славия 9          –

1971/72           Локо Сф         30        1

1972/73           Локо Сф         30        1

1973/74           Локо Сф         30        –

1974/75           Локо Сф         29        2

1975/76           Локо Сф         6          –

1976/77           Локо Сф         25        1

1977/78           Локо Сф         29        1

1978/79           Локо Сф         27        1

1979/80           Локо Сф         29        2

1980/81           Локо Сф         28        –

1981/82           Локо Сф         30        3

1982/83           Локо Сф         25        1

1983/84           Локо Сф         8          –

Общо              –           335      13

С 335 мача в Първа лига – 43-то място във вечната ранглиста. Шампион на България (1978). Носител на Купата на България, тогава Купа на Съветската армия (1982). Два пъти финалист за нац. купа (1975, 1977). Има 9 мача за А нац. отбор (1973-1979) и 2 мача за Б нац. отбор (1973-1978).

Треньорска кариера

Локо Сф  – помощник-треньор, първоначално играещ (1983-1985), Балкан Ботевград (1985-1986), селекционер на юношеския национален отбор до 16 и 18 г.(1986-1987), Итихад Триполи, Либия (1991-1992), Пирин Гоце Делчев (1992-1993), Малинди, Танзания (1993-1995) – купата и Суперкупата на Танзания , Шумен (1995-1996), Шенхуа Шанхай, Китай (1996-1997), Кремиковци Сф (1997-1998), Хебър Пз (1998), селекционер на нац. отбор на Малдивските острови (1999, 2005-2007), ДПММ Бруней (2002), Ню Рейдиант Малдиви (2004-2005), ДПММ Бруней (2007-2008), Чавдар Бяла Слатина (2010), ЕЕПКО Етиопия (2010-2014), Махибаду Малдиви (2015), Ню Рейдиант Малдиви (2016)