Хари ЛАТИФЯН

Боян Радев е един от най-успешните български борци в историята. Той е първият ни двукратен Олимпийски шампион, след като печели златни медали на Игрите в Токио 1964 и Мексико 1968. Освен това има във витрината си и титла от Световното първенство в Толедо. Три пъти е избиран за Спортист №1 на годината в България. Удостоен е с място в Залата на славата на световната борба в Оклахома (САЩ). Награден е и с две от най-високите отличия на МОК – „Трофей на президента“ и медал „Пиер дьо Кубертен“. Носител е на „Златна огърлица“, най-престижното отличие на Международната федерация по борба (ФИЛА). Известен е също така и с филантропията си, като е обявен за дарител №1 на Националния исторически музей на България.

Началото на славната кариера на Боян Радев започва случайно, докато работи като миньор в Перник. Той самият разказва, че всичко е станало някак „без да иска“. „Един ден излизам от мината, гол до кръста, целият изцапан в черно, за да си налея вода на чешмичката, използвана от миньорите. В този момент бившият борец Тодор Иванчев ме вижда и ме вика в залата на „Миньор“. Така тръгна всичко. Каза – „много си як, трябва да станеш борец“. А аз тогава дори паспорт нямах. Представи ме на треньора, той ми даде едни гащета и каза да почвам да се боря. Пуснаха ме срещу един, аз го хванах и като го затръшках, не могат да повярват. Тогава работех на рудника, след това отивах в залата и тренирах. Тогава никога не ми е минавало на акъла, че ще стигна дотук. Мога само да съм благодарен на това, което направи за мен моят треньор Слав Славов. Живеех по таваните, пари за нищо нямаше, но успях“, връща се назад в годините легендата.

Първата олимпийска титла Радев печели на Игрите в Токио през 1964 година. Втората идва 4 години по-късно в Мексико. „Като отидохме в Токио, се чувствах много добре, вътрешно бях убеден. Бяхме обещали партийно, че ще спечеля златния медал. Безкрайно горд съм, че спечелих по категоричен начин. Още по-горд се чувствах, когато свиреше химнът, а след неговия край ме грабнаха моите противници, вдигнаха ме на раменете и направиха почетна обиколка с мен. Влязох в съблекалнята, седнах на пейката и около мен се струпаха колегите ми от България. Започнах да плача, не можех да спра. В този момент животът ми мина от самото начало, до златния медал – от общия работник дотогава. Най-як в моя живот обаче бях в годината на Олимпиадата Мексико 1968. Буквално ток ги удряше, като ги докопах на тепиха. Живеех като отшелник на Белмекен. Другите слизаха до София, качваха се, влизаха във форма, излизаха. А аз все там и все тренирам до полуда – кросове, плуване, акробатика, щанги и борба до умирачка. Бях подчинил всичко на мечтата да стана първият българин двукратен олимпийски шампион. За мен нямаше друг живот освен тренировките. В самолета за Мексико вадя спален чувал и лягам отзад, където са стюардесите. Другите се свили по седалките – гледат и мигат. Пестях сили, бях пресметнал всичко в детайли как да стигна до златото. В Мексико повече от месец маршрутът ми бе хотелът – залата – ресторантът – хотелът. Калявах си психиката с лишения. Щом усещах, че се огъвам, си представях черната филия с маслото, сухия хляб с мармалада, бедността и глада от детството. И мината, и каруцата, и това колко тежко е на безброй отрудени хора. И се връщах към целта – за победата, за химна, за България“, разказва още Радев. След Игрите в Мексико той слага и край на славната си кариера. Удържа дори на молитвите на тогавашния Първи – Тодор Живков.

Освен с невероятните си успехи на тепиха легендата става прочут и с филантропията си, както и с колекционерската си страст – картини и скулптури. „Не знам колко картини имам. Два апартамента, населени гъсто с платна. Хиляди шедьоври! Денонощно им се любувам, пия си уиски, плача… Няма как да го опиша, това е велико чувство, трябва да се преживее. Първата картина за колекцията ми е подарък от Стоян Илиев през 1975-а. С нея започнах и тогава приятели ми се подиграваха – Рембранд ми викаха. Талаш съм събирал, който струвал нещо само до Пирот, и такива работи. А аз си траех само и си следвах целите. За да успееш в България, в началото трябва да те подценяват. Иначе ще те смачкат още в зародиш. И трябва да позволиш да те подценяват до момента, в който си стигнал там, където не могат вече да те докопат и да те унищожат“, казва още двукратният олимпийски шампион.