Теодор БОРИСОВ
Първата асоциация, която изниква в съзнанието на масовия фен при споменаването на световните титли на Аржентина, е образът на Диего Марадона или Лионел Меси с отличието. Вероятно мнозина от по-младите привърженици дори не знаят името на капитана от първия триумф на гаучосите през 1978 г. Той се казва Даниел Алберто Пасарела и днес ще почетем неговия 70-годишен юбилей.
Бъдещият именит бранител е роден в северозападния град Чакабуко, намиращ се на 200 км от столицата Буенос Айрес. По подобие на голяма част от жителите на Аржентина той има италиански произход – предците му по бащина линия са от град Молитерно, провинция Потенца. Още на 9-годишна възраст Пасарела и неговите родители претърпяват пътен инцидент, след като камионът, в който се возят, изхвърча от пътя. Малчуганът чупи крак и в продължение на 50 дни е в гипс. Преди това той е започнал да играе футбол и отиграва топката основно с него. По неволя му се налага да използва левия, който впоследствие ще стане неговият силен. „Бях в леглото и хвърлях топката към стената, опитвайки се да я отиграя с глава. Не можех да го направя и затова се съсредоточих върху играта с левия крак“, спомня си години по-късно Пасарела.
Първите си стъпки той прави в академията на Архентинос Чакабуко, въпреки че баща му е президент на друг местен клуб – Расинг. Малкият Даниел обикновено остава да тренира удари с глава, а твърде буйният му нрав го прави нерядък гост на местните лекари. Конфликт с треньора на Сармиенто де Хунин още на първата тренировка едва не му коства кариерата, но скоро човекът на пейката е сменен и Пасарела почва да играе редовно. Талантът му не остава незабелязан, но
младокът е отхвърлен
последователно от Бока Хуниорс и Индепендиенте поради ниския си ръст. През май 1973 г. обаче той блести в приятелски мач срещу Ривър Плейт и това кара Милионерите да го привлекат в редиците си. Само 3 дни след взимането му Пасарела е пуснат от треньора Нестор „Пипо“ Роси в Ел Суперкласико срещу Бока Хуниорс. Стартирал състезателния си път като ляв халф, постепенно се утвърждава на поста либеро и скоро всички съперници на Ривър ще трябва да се съобразяват с него.
Игрите му впечатляват селекционера Сесар Луис Меноти, който го вика в юношеския национален отбор за турнира в Тулон. Там той е капитан на спечелилите надпреварата гаучоси. През 1975 г. се стига до конфликт между ръководството на Ривър и федерацията, при който играчите на Милионерите трябва да избират за кой да играят. Присъединяването на Пасарела към албиселесте му бетонира мястото в тима. На Мондиал’78 той взима „шестицата“ и извежда страната си с капитанската лента в битката за трофея. Детайлите около крайния успех в условия на военна диктатура са известни на всички, а самият бранител се разписва при победата с 2:1 над Франция, белязана от грубата му игра срещу противниковите нападатели.
4 години по-късно той вкарва срещу Салвадор и Италия, но този път световните шампиони си остават само с надеждите за ново отличие. Попаденията са това, което отличава Пасарела от останалите защитници, като със своите 134 гола в официални срещи той е изпреварен само от нидерландеца Роналд Куман. Два от тях са отбелязани в контроли срещу българския национален отбор – през 1979 и 1982 г. Пасарела е принуден да лимитира включванията си в атака, след като непосредствено след испанския мондиал се присъединява към Фиорентина за сумата от 1,6 млрд. италиански лири. Президентът на Ла Виола Флавио Понтело търси в лицето на аржентинеца доказан лидер и го намира, макар и в съблекалнята на тима от Флоренция да се формират групички, което пречи на общото благо.
Формата му е достатъчно добра, за да бъде повикан от Карлос Билардо на Мондиал’86, но там той е застигнат от т.нар. Проклятие на Монтесума – колики и тежки чревни смущения. За капак разкъсването в левия му прасец става причина либерото да не запише
нито една минута на
финалите в Мексико
където блести Диего Марадона. Обтегнатите отношения между двамата са публична тайна и затова не е изненада, че Пасарела повече не облича националната фланелка. Каудильо, както е известен още бранителят, решава да опита късмета си в Интер, където представянето му е на приливи и отливи. По време на шампионатния мач срещу Сампдория на 8 март 1987 г. в Генуа той замеря едно от момчетата, подаващи топката с първия му попаднал предмет и така го контузва. Впоследствие му се извинява и му подарява своя фланелка, а Интер дори дават стипендия на младежа. Това обаче не е в състояние да спаси аржентинеца от наказание от една седмица, довело до намаляването на заплатата му. В дерби срещу Милан той удря с лакът в лицето новото попълнение на росонерите Рууд Гулит и с лукава усмивка му заявява: „Добре дошъл в Италия“.
Треньорската му кариера започва с дъжд от трофеи начело на Ривър Плейт и внушителен баланс от 105 победи, 65 равни и 45 загуби. След фиаското на Аржентина на Мондиал’94 той поема националната селекция и успява да класира олимпийския отбор на финала на надпреварата в Атланта’96, където губи от Нигерия. Пасарела обаче остава в историята с куриозната си от днешна гледна точка твърда линия спрямо играчите, носещи обеци и имащи дълги коси. Някои от звездите като Габриел Батистута се съобразяват с изискванията му, за да могат да играят, докато други като Фернандо Редондо и Клаудио Каниджа го игнорират. Неуспешното представяне в две поредни издания на Копа Америка срещу Бразилия и Перу плюс драматичната загуба от Нидерландия на Мондиал’98 стават причина Пасарела да подаде оставка. В рамките на следващото десетилетие
единственият
му успех
на пейката
е титлата в мексиканската Клаусура през 2003 г. с Монтерей (3:1 на финала срещу Морелия). През 2009 г. той става президент на Ривър Плейт в оспорвана надпревара с Родолфо д‘Онофрио, като впоследствие резултатите са оспорвани от опонента му в съда. По време на неговия мандат Милионерите за пръв път от създаването си губят своя елитен статут, така че когато той е победен от същия този д‘Онофрио през декември 2013 г., никой не е особено тъжен. Последните новини за Пасарела са, че има комбинирани симптоми на Паркинсон и Алцхаймер, поради което той прекарва времето си изолиран в своя дом. Тъжна съдба за една от големите фигури в историята на аржентинския футбол.