В началото на 1991 г. грандовете на родния футбол Левски и ЦСКА попадат в странно каре. „Сините“ и „червените“ са в компанията на Хебър (Пазарджик) и Чумерна (Елена) в 1/4-финална група от турнира за Купата на България. Необичайният формат на състезанието праща мачовете от групата в Сливен и Ямбол. Така на 13 февруари на стадион „Тунджа“ в някогашния Дямполис се играе единственото в цялата история на българския футбол Вечно дерби извън София.

През въпросния сезон ЦСКА и Левски са далеч от познатата си форма, макар че са водени от светилата Аспарух Никодимов и Васил Методиев. В ЦСКА тъкмо са се разделили с мегазвездите Христо Стоичков и Емил Костадинов, поели към Барселона и Порто, докато в Левски не е останала нито една голяма фигура от златния отбор от 80-те години. Сред най-опитните играчи при „червените“ са бившите играчи на Ботев (Пловдив) Димитър Младенов и Марин Бакалов, а същевременно „сините“ са водени от нападателното трио Велко Йотов, Петър Михтарски и Георги Донков.

В деня на мача цял Ямбол тръпне в очакване на Вечното дерби. Стадион „Тунджа“ прелива като препълнена халба – 20 хиляди зрители едва се побират по трибуните, за да гледат зрелището между съставите на Паро и Шпайдела, въпреки че в този ден градусите са доста под нулата. Зрелище обаче няма. Дербито не предлага нищо специално. С попадения през втората част на Донков и Михтарски Левски печели мача и се класира за полуфиналите.

„Минаха много години от това дерби и честно казано не помня кой знае какво от него. Вкараха два гола на вратаря ни Апостолов, но като цяло двубоят не бе от паметните. Интересно бе само това, че се играеше в Ямбол. Тогава не се намирахме в добро състояние. Знаете, че тогава аз поех ЦСКА в движение. Беше преходен период. Вече през лятото на 1991 г. направихме добра селекция, която ни бе основа за шампионския рейд през следващия сезон“, споделя Паро Никодимов.

Мачът в Ямбол обаче се помни и до днес от позастарелите ултраси в синьо и червено. „Тръгнахме от София с влака. Бяхме само цесекари. Около 30-40 души. Водеше ни бат’ Дана (б.а. – Йордан Велков). Тогава нямаше организация. Всичко беше на самотек. Организации се правеха само за мачовете в Пловдив. Признавам, че на стадиона нашите „братовчеди“ бяха повече от нас. Не знам как се получи така“, спомня си ветеран от „червения“ сектор.

„Да се играе в Ямбол бе поредното изумително тъпо решение на футболните ни шефове. Нерде Ямбол, нерде Стамбул! Удивителна идиотщина. Тогава за първи път се организира екскурзия с автобус на привърженици на Левски. Организира я клубът. Имаше цифром и словом един автобус. Броят на желаещите да пътуват с него бе много по-голям от капацитета му. Изпокарахме се и за малко да се стигне до бой. Имаше и левскари, потеглили с влака, но повечето от тях бяха свалени поетапно на гарите преди Ямбол. Заради пътуване без билети, пиянски изцепки, сбивания и пр. Бяхме много повече от цесекарите. Повечето „армейци“ бяха от провинцията. Още при влизането на стадиона на половината от тези им фенове им бяха наказани шаловете. След мача пък ги гонихме из целия град. По доста от улиците се заформиха битки“, разказва Милен Панайотов – Пилето, автор на книгата „Ние бяхме (в) Сектор Б“.

„Дербито не беше нищо особено. През онзи сезон ние бяхме много слаби. Имаше много наши фенове от провинцията, но имаше и много неутрални, местни. При головете на Левски се радваха само техните фенове с шалове. Останалите си люпеха семки и зяпаха. Не си спомням за някакви битки по улиците или на гарата. Може и да е имало, но да е било с местните“, добавя „червеният“ ултрас.

„Имаше две момчета от Троян, които бяха тръгнали за мача с товарен влак. После, някъде по пътя, се бяха прекачили. Представяте ли си? Тогава тартори ни бяха Геле Супера, Мишо, Светляка, Коко, Къро, Петела. От по-известните ни фенове в Ямбол беше Пешо Перника. С него излезе култова цветна снимка във в. „Футбол“ как го арестуват. Снимката бе в близък план и наистина бе нещо забележително за онова време. Перника бе пиян и наказваше шалове пред входа на стадиона. Беше пълен хаос. Органите на реда не знаеха как да се справят с двете агитки от София. Няма маршрути, няма дявол. Добре, че не стана някоя беля. Насо Съндерланда и Тубата също бяха на мача. Бяха други времена. Например Гиби Искренов, макар да е играл и в ЦСКА, си остава идол за 90% от левскарите. Веднъж в Шумен, където следвах, го видях да играе комар с едни квартални пияници пред един фургон. 100 човека го бяха обградили и го гледаха като Господ“, казва още Пилето.

Днес времената са други, нали?

ФИЛИП ДРУМЧЕВ, SPORTAL.BG, РУБРИКАТА „ОТ СКРИНА“

Страницата от „Тема Спорт“, посветена на годишнина от мача: