Капитанът на баскетболния тим на Левски Асен Великов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Сините са актуалният шампион на страната и въпреки колебливия си старт, винаги се считат за един от фаворитите за златните медали. Великов е най-опитният играч на Левски, роден е в Плевен и играе на поста гард. Спечелил е 6 титли на страната. Рекордьор е по брой финали за Купата на България – 12. Има шест златни медала от турнира с три различни тима – Черно море, Лукойл-Академик и Левски.

Асене, здравей! Приветстваме те с добре дошъл в предаването „Код Спорт“! Първо да те попитам как върви възстановяването ти? Чувстваш ли се вече на 100% готов?

– Благодаря за поканата! Радвам се, че мога да бъда ваш гост. Чувствам се готов дотолкова, че коляното ми е добре, операцията мина успешно. Към днешна дата нямам болки и проблеми. Не съм 100% готов чисто физически и игрово баскетболно, за това ми трябва още малко време. Но смятам, че наистина съм на финалната права и остава много малко време да съм в ритъма и във формата, в която бях преди самата операция.

Колко време остана извън баскетбола и как го понесе?

– Доста. Досега това е първа контузия в моята кариера и в живота ми. Доста време стана, тя съвпадна с пандемията, която се получи в целия свят. Прекъснаха ни първенството, имахме една почивка от пет-шест месеца, в която не се играеше и не се спортуваше. При началото на следващия сезон реално тогава усетих тези проблеми. Минаха няколко месеца докато се установи какво точно трябва да ми се направи и реално декември – преди почти година ми беше операцията. След нея прекарах доста време, чисто възстановявайки се, без почти нищо да правя. Трябваше да съм с шина, неподвижен и наистина се събра много време, в което аз не практикувах никакъв спорт и никакви физически активности. Но се радвам, че отново имам възможността да играя баскетбол. Благодаря на БК Левски, че ми дава тази възможност все още да съм в клуба! Смятам, че наистина ми остава още много малко да върна физическата форма, в която бях преди операцията. Но времето е доста и беше тежко.

Колко години си вече в залата по баскетбол?

– Това е много труден въпрос. Ако трябва да ги разделя така нещата, над 20 години се занимавам професионално. Ако трябва да говоря от самото начало, най-вероятно съм от бебе в залата, защото моите родители – и майка ми, и баща ми са свързани с колективните спортове и пряко сили свързани в зала. Баща ми с баскетбол, а майка ми с волейбол. Реално от малък съм дали в баскетболната или във волейболната зала, израснал съм по залите.

Баща ти, както ти спомена, Дарин Великов бе баскетболист. Предполагам, че той е човекът, който те е запалил по този спорт, но можеш да ме поправиш, ако не е така…

– Не знам. Ако трябва да бъда честен, в началото не искаше да играя баскетбол.

-Защо?

– Нямам представа, но в началото изпитвах голямо желание да играя баскетбол. Той се опитваше да ме насочи към други спортове. Виждаше в мен, че може би ще стана добър футболист. Имаше интерес в Плевен, когато бях малък, постоянно се играеха ученически първенства.

-И баща ти е приятел с Пламен Гетов.

– Да. И като цяло ние участвахме във всякакви спортове, когато бяхме деца. Но дали на подсъзнателно ниво, дали по някаква друга причина, аз наистина исках да стана баскетболист и ме влечеше баскетболът. Още като дете по площадки в квартала, когато можех, винаги исках да играя баскетбол и в един момент той разбра, че колкото и да се опитва да ме подтикне и да ме насочи в други спортове, аз си държа на баскетбола. Реално мога да кажа, че дойде от мен, но със сигурност е повлияло, че той е такъв. Знаете, едно момче винаги гледа баща си. Както казах, от малък съм в залата и със сигурност на подсъзнателно ниво ми е повлияло това, че той се занимава с баскетбол.

Как реагира майка ти Стефка, която е волейболистка на това твое увлечение, че не може да надделее в семейството и да те вкара във волейболната зала?

– Тя никога не ме е натискала да ставам волейболист, поне в съзнателните ми години, от които имам спомени. Винаги ме е подкрепяла и като цяло в нашето семейство не сме делели спортовете на баскетбол, волейбол… Никой не се е опитвал да надделее кой е по-хубавият спорт, кой трябва да се практикува. Най-вероятно от факта, че от много ранна детска възраст се насочих към баскетбола, може би това е и една от причините, поради които тя никога не се е опитвала да ме насочва към волейбола.

Кога се получи синхрон между теб и баскетбола?

– Истината е, че в Плевен започнах да играя баскетбол. Чувствах се много добре в Плевен, но в момента, в който се преместих в Черно море (Варна), когато отидох да уча и да тренирам в клуба, тогава осъзнах, че бях много изостанал. Бях доста по-назад от връстниците си чисто баскетболно и тогава осъзнах, че ако искам да продължа с баскетбола, трябва да дам много от себе си. Мисля, че моето баскетболно развитие реално започна от отиването ми в Черно море. Факт – по това време и доста след това Черно море беше една от най-добрите школи и отборът винаги беше първи при подрастващите. Срещнах се с най-добрите и талантливи момчета на България, но пък това ми беше достатъчен стимул и конкуренция да давам най-доброто от себе си и да тренирам всеки ден, за да ги догоня тях. Може би там някъде – в този период се получи между мен и баскетбола, запали ме и ме накара да отдам живота си до момента изцяло на баскетбола.

След малко ще те попитам за периода в Черно море, а сега искам да ми кажеш имаш ли спомен от един паметен мач на Плама (Плевен), когато баща ти вече беше треньор, а в зала „Балканстрой“ гостуваше грандът Реал (Мадрид)?

– Ако трябва да бъда честен, спомените са ми много малки и са се запечатали конкретни моменти. Един от тях беше веднага след мача – еуфорията в залата, а другият момент беше отиването към нея. Отидох по-рано с баща ми в залата, най-вероятно час и половина-два преди мача, а целият площад пред залата беше пълен. Даже, сега настръхвам като се замисля за еуфорията в града! Реално това са моите спомени от този мач. Самата емоция и атмосферата на хората вътре и около залата. Впоследствие вече в по-късен етап съм гледал много пъти този мач на запис. Вече като баскетболист гледам по по-различен начин на самия мач. Но наистина детските ми ранни спомени са единствено емоциите и хората. Целият град живееше с този отбор!

Какво изискваше от теб баща ти? Какви уроци научи от него?

– Чисто баскетболно, много хора сигурно си мислят, че постоянно говорим на тази тема или че той постоянно ми казва какво трябва да правя. Не е точно така. Смятам, че той ми даде много по-важни уроци от баскетбола, които впоследствие ми бяха в плюс в баскетбола. Още от много ранна детска възраст на мен ми се втълпяваше и ми се обясняваше, че каквото и да искам да постигам, трябва много да се трудя. Ако се трудиш, след това се възнаграждава. Впоследствие, когато започнах да тренирам баскетбол, с разговори, примери и чисто житейските битовизми, не само той, а и майка ми като спортистка, успяха да ме научат на това, че ако искам да се развивам и да ставам добър в спорта, трябва да се отдам на него изцяло и ежедневно да практикувам допълнителни тренировки, а не само с отбора. Защото ако тренираш наравно със съотборниците ти, вие тренирате едно и също нещо и ти няма как да напредваш и да ставаш по-добър. Задължително трябва да има индивидуални тренировки, допълнително време, което да отделяш, за да може да гониш по-добрите и евентуално да ги задминаваш.

Началото ти в мъжкия баскетбол бе в Лукойл-Академик – лесно ли се адаптира? Кой ти помогна в тогавашния хегемон в родния баскетбол?

– Беше тежка година за мен от гледна точка на това, че предишната година с отбора на Черно море играхме финали с Лукойл. Бяхме предимно млади момчета, ядрото на отбора бяхме израснали заедно и много добре се познавахме, бяхме свикнали един с друг и ни беше много лесно на терена. В момента, в който се махнах от Варна и преминах в Лукойл, отидох в отбор с доста чужденци, с много добри българи, но съвсем различно поведение вътре в отбора. Всичко беше много различно от това, което аз бях свикнал и бях видял в Черно море. Трябваше ми време за адаптация, трябваше ми време да осъзная, че всеки е отишъл там да се доказва и не сме чак толкова добри приятели, колкото бях свикнал преди това. Наистина тогава в Черно море бяхме и приятели, освен съотборници. Съвкупност от това, че бях на 19 години и със сигурност не съм имал опита и рутината, за да знам как да отреагирам в различни ситуации, не ми беше много лесно, но смятам, че беше един много добър трамплин за мен, защото в една много ранна възраст успях да се сблъскам, да тренирам и да видя играчи на много високо ниво.

В нашия разговор много често става въпрос за Черно море – стигаме до морската столица, която беше запазена територия за легендата Симеон Варчев. Как се работеше с човека, който винаги гледаше строго и рядко оставаше доволен от постигнатото?

– С него се работеше много трудно, дотолкова, че той винаги беше максималист. Той изискваше от всички нас да даваме най-доброто от себе си по негов си начин, който смятам, че към днешна дата във времето се доказва, че е бил доста успешен. Изградил е доста състезатели преди мен, както и доста състезатели по мое време. Наистина ние взехме много от него. Много хора са го упреквали за начина му на поведение и отношение, но смятам, че в спорта е хубаво винаги да има един такъв човек, който в нито един момент да не ти дава шанса да се отпускаш. Да изисква дори невъзможни неща, но гонейки ги, даваш повече от това, което очакваш, че можеш да дадеш.

Съжаляваш ли, че не игра в чужбина и защо това не се получи?

– Не, в нито един момент не съм съжалявал. Смятам, че толкова са ми били възможностите. Истината е, че съм имал оферти от чужбина. Имало е отбори в различни периоди, които са проявявали интерес към мен, но не смятам, че са били отбори от по-високо ниво от тимовете, за които съм играл в България. За мен никога не е било фикс идея да отида в чужбина, само за да се водя в чужбина или за да може някой да говори, че съм в чужбина. Просто смятам, че хора като мен на тази позиция, с този ръст, с тази игра, има изключително много и качествата ми явно са само за територията на България.

Кои са най-големите ти успехи на клубно ниво? Само да спомена – 12 финала за Купата на България…

– Ако трябва да бъда напълно честен, за мен в колективните спортове е много относително да се говори за индивидуални награди. Има ги и е нормално да ги има, трябва да ги има. Но аз лично може би така съм възпитан, че никога не съм слагал себе си да се стремя и да гоня някакви лични успехи. Винаги съм се опитвал да давам най-доброто от себе си, помагайки на отбора. Ако трябва аз лично да разделя по някакъв начин спечелените купи и титли, със сигурност всяка една си има своя отпечатък в мен. От страна на Купата на България, мисля че най-сладката и хубава беше, когато с Черно море спечелихме в Плевен финала срещу Лукойл, защото тогава наистина имахме много добър отбор, но никой не ни слагаше в сметките. От ден първи в Купата всеки един мач ние бяхме фаворити – победихме Рилски спортист, Балкан (Ботевград), накрая и Лукойл-Академик. Наистина целият турнир беше невероятна емоция за всички нас като усещане и преживяване. Това наистина ще се помни! От гледна точка на шампионските титли, там наистина е малко по-относително, защото са дълги серии. За разлика от Купата, когато всичко свършва много бързо, титлата се печели в плейофи и след много мачове. Не мога да отлича някоя конкретна като по-специална. Но с всеки един отбор, всяка една титла или купа, която сме спечелили, наистина си носи своя отпечатък и са много приятни и хубави емоции.

В националния отбор си от юношеска възраст, бил си капитан на мъжкия национален тим. В какво отстъпваме на водещите страни?

– Определено бих започнал с това, че отстъпваме откъм конкуренция. Във всеки един друг отбор има много голям избор от състезатели, които играят в добри европейски първенства. Имат голям тимов лист, от който могат да избират и това им дава възможност от една страна да следят моментното състояние на играчите, от друга страна на самите състезатели им дава стимул да се борят и че не са сигурни в националния отбор. Смятам, че това е едно от основните неща, които пречат в България на националния отбор по баскетбол, защото ядрото на отбора е едно и също. Треньорите, баскетболната общественост знае преди всеки един цикъл на националния отбор кои играчи ще бъдат, няма я тази конкуренция. Конкуренцията със сигурност се изгражда от много по-ранна детска възраст. Чисто статистически се показва, че при националните ни отбори до 16-17-годишна възраст не отстъпваме толкова много на другите държави.

И след това се получава една пропаст.

– Там някъде се получава тази пропаст. За жалост, аз като всеки един човек, свързан с баскетбола, си имам собствено мнение защо са така нещата, но със сигурност проблемът е доста голям и от много места. Надявам се федерация, треньори и всички в един момент да започнат да намират проблемите и да се решават, защото там реално се получава тази пропаст между юношески и мъжки баскетбол, където ние започваме да отстъпваме. И стигаме дотам, че е имало мачове или моменти, когато нашият тим побеждава много силни европейски отбори, но е на база на моментно състояние, дори в някои срещи на подценяване, а не толкова на база на това, че разполагаме с наистина утвърден мъжки национален отбор по баскетбол.

Коя е идеалната петорка, откакто ти си бил в националния отбор?

– О, аз бях с едно наистина много силно поколение. Филип Виденов, Тодор Стойков, Стефан Георгиев, Тенчо Банев, Бойко Младенов, Хриси Димитров. Това беше момент, в който националният отбор в тези му години разполагаше наистина с тази конкуренция, за която говорим. Имаше на всеки един пост по няколко човека, не се търсеха чужденци, защото просто имаше българи.

Сега обаче имаме Сашо Везенков.

– Да, сега имаме Сашо Везенков. В момента доказва колко добър играч е, но сам не може да победи другите отбори. Идвайки с националния тим, с няколко дни подготовка, той не може да направи чудеса, както може би очакват някои хора. В днешно време баскетболът вече не е толкова един човек да може да решава мачовете. Промени се баскетболът и само един Сашо Везенков на този етап не ни стига. Надявам се, че на това европейско първенство, което предстои, имаме млади момчета, които сега играят в чужбина, с няколко човека от българското първенство, наистина ще покажат добро лице и националният отбор на България ще се представи хубаво на европейското първенство.

Къде е мястото на Левски в тазгодишната кампания?

– Амбициите са ясни – ще се борим за първо място за Купата на България, Балканска лига и шампион на България. Към днешна дата мястото със сигурност не ни е да сме шампиони и да сме първи. Ние сме настоящите шампиони и ще си отстояваме това. Но имаме нужда от още време, имаме нови момчета в отбора, имаме нужда от тренировки, мачове, в които отборът да се окомплектова и да играе по начина, по който трябва. Смятам, че към днешна дата мястото, на което сме в класирането… Рилски спортист в момента играе по-добре от нас и е по-добър отбор. Но мисля, че в края на сезона, когато всяка година се решават нещата, ние отново ще бъдем шампиони и за разлика от миналата година се надявам, че за Купата на България, когато дойде февруари-март месец, всичко при нас ще бъде наред, ще бъдем здрави и ще извоюваме Купата на България.

Каква е ролята на Тити Папазов в твоята кариера?

– Огромна е. По една или друга причина с него сме били не само на клубно ниво, а и в националния отбор. Видял съм много неща от него, имали сме много хубави моменти заедно, както и лоши, което е напълно нормално в един такъв дълъг период от време. Помогнал ми е много, към днешна дата също ми помага. Както казах – след контузия отново съм в отбора на Левски. В нито един момент не съм усетил, че нямам неговата подкрепа да съм в отбора и отново да се върна на терена. Така че със сигурност за целия ми период, в който играя баскетбол, има много неща, за които той ми е помогнал.

Как се играе на празни трибуни?

– Като на контрола. Истината е, че е тежко. Свикнахме, за жалост. В началото беше по-тежко, в един момент вече свикваш. Към всяко едно нещо човек се нагажда, приема го, съобразява се с него, но е много тежко. Истината е, че в една празна зала, в която да се чуваме ние на терена какво си говорим, на пейката какво се говори, няма го този заряд, няма я тази емоция. Смятам, че миналият сезон на финала се видя, когато отпуснаха хората за финалните мачове. И в Самоков, и в София имаше хора в залата. И двата отбора играхме по съвсем различен начин. Истината е, че емоцията и зарядът, който публиката може да донесе, без значение дали са 20 или 100 човека, е съвсем различно. Няма ли хора, сме контролна среща между два отбора. Такова е усещането.

Накъде ще поеме Асен Великов след края на кариерата си или още е рано да говорим?

– Ако ме беше питал преди година и нещо, щях да кажа, че е твърде рано. Предвид ситуацията, в която доста дълго бях извън терена, минаваха ми и тези мисли. Честно казано, не знам. Иска ми се да остана в спорта, иска ми се да остана в баскетбола, защото смятам, че дори и когато спра да играя, има какво да дам, най-вече на младите състезатели. Имам в главата си някакви идеи, евентуално как и по какъв начин мога да им помагам в тяхното развитие и като цяло в тяхното израстване от деца към юноши и мъже. Но когато спра да играя, тогава ще помисля по-детайлно, защото не знам как ще се усещам, какви ще са ми желанията, какви ще са ми приоритетите, какво ще искам от себе си и т.н. Но със сигурност се надявам да съм около спорта, защото всичките тези години, в които съм бил в спорта, смятам, че ще ми е много трудно да се откъсна.

Виждам, че си активен в социалните мрежи – защо в България има толкова много хейтъри?

– Защото е по-лесно. По-лесно е да видиш негативното в някой, отколкото да се опиташ да намериш доброто в него. Смятам, че социалните мрежи са много въздействащи в тази насока, защото някой качва или написва коментар и много по-лесно се намират хора, които да подхванат тази вълна на обиди и на упрекване към някой за нещо, отколкото да намерят причината защо някой човек е направил това нещо. И да се опитат да разберат, че може би има причина за това нещо и да му помогнат да не го прави отново. За жалост, смятам, че ние, българите малко манталитетът ни е такъв, че повече гледаме да обиждаме, отколкото да оценяваме хората. Оценяваме ги, когато или вече не са сред нас, за жалост, или когато те вече са се отблъснали или отдалечили от сферата, в която се занимават. За жалост, има доста такива примери.

„За“ или „против“ ваксинирането си?

– Ако трябва да съм честен, съм по средата. От една страна съм „за“. В годините досега е доказано, че има ваксини, които предотвратяват и помагат при болести. Специално за тази ваксина не съм „за“, защото в нито един момент лекарите или държавата, или хората, които ни запознават с това, не успяха да ме убедят, че тази ваксина би ми била полезна на мен. Смятам, че органите, които се занимават с това, можеха по много лесен и достъпен начин да излязат и да обяснят на хората какви ще са плюсовете от тази ваксина, а не да се излиза и да се казва: „Вие трябва да си сложите ваксината, защото иначе ще е тежко.“ Какво значи „иначе ще е тежко“? Всеки има право на личен избор.

Къде се чувстваш най-добре, когато не си ангажиран с любимия си спорт?

– Зависи от сезона и от периода. Чувствам се много добре, когато имам време да се разхождам, дали по планини, дали в паркове. Обожавам да ходя и да се разхождам с приятели. Извън залата движението и спокойствието, което намирам в разходката, наистина ме кара да се чувствам много добре.

Накрая нещо за финал на нашия разговор?

– Иска ми се хората в България и държавата да осъзнае, че спортът е един феномен, който зарежда и дава много положителни емоции на един цял народ. Иска ми се хората, от които зависят финансиране, изграждане на спортни съоръжения и площадки, да осъзнаят, че ако децата и родителите с тях имат възможността да спортуват, не говоря професионално, а чисто спорта като спорт, ще имаме една много по-здрава и стабилна държава. И на последно място – иска ми се положителните емоции, които това лято ни донесоха нашите спортисти, които бяха на олимпийските игри, да се случват много по-често и не само в спорта. Да имаме много повече положителни емоции да се чувстваме горди българи и нашето ежедневие да не е изпълнено само с ангажираността какво трябва да свършим, а и да я има и тази страничната емоция, която някой друг ти я дава и ти прави деня по-хубав. И не на последно място всички да бъдем много здрави!