Хелмут Дукадам отчая Барселона при дузпите през 1986-а

ЕКИП НА „ТЕМА СПОРТ“

Историята помни всякакви геройства и подвизи на вратари. Но стореното от Хелмут Дукадам е прецедент, който трудно може да бъде повторен. На 7 май 1986 г. румънският страж след 120-минутна битка в Севиля срещу Барселона спаси всичките 4 дузпи на каталунците, за да ликува с 2:0 Стяуа като първият отбор от Източна Европа с Купата на шампионите (б.р. – другият е Цървена звезда през 1991-а). 27-годишният Дукадам е на върха на славата, но два месеца по-късно му откриват аневризма и за него кариерата приключва. А на 2 декември след влошено здравословно състояние и претърпени 8 сърдечни операции, на 65-годишна възраст си отиде Героя от Севиля и бивш почетен президент на Стяуа. Предлагаме ви разказа от първо лице на Дукадам за епопеята през 86-та пред Four Four Two.

„Спасясал съм дузпи в миналото срещу Рома и някои много добри играчи в Румъния. Може да се каже, че това беше моята специалност. Оставах след тренировка с часове със съотборници, правейки залози колко дузпи мога да спася. Цялата тази практика беше доста полезна.Никога обаче не съм си представял, че Стяуа може да спечели Купата на шампионите. Клубът

не беше преминал

първия кръг

в предишните си шест опита. През ранните фази на сезон 1985/86 се изправихме срещу опоненти, които никога няма да видите в Шампионската лига днес: Вейле, Хонвед и Лахти.Валентин Чаушеску – син на диктатора Николае, беше неофициален председател на клуба. След като стигнахме до четвъртфиналите той ни каза, че отивамедокрай. Веднага щом излезе от стаята, изпопадахме от смях. Но Валентин всъщност изигра голяма роля за нашия успех. Той ни заведе в планината на зимен лагер и станахме яки като бикове. Тренираме на осветление, което иначе бе невъзможно заради режима на тока. И когато УЕФА ни каза, че трябва да сменим екипите си за финала, защото са сходни с тези на Барселона, Валентин осигури червено-бели.

В Севиля бяхме аутсайдери и никой не вярваше, че можем да докараме мача до продължения. Добрата ни физическа подготовка ни помогна да издържим. Дори в продълженията играхме по-добре. Нашата увереност и разочарованието на Барселона нараснаха с напредването на времето. Със сигурност не беше грандиозен финал, но имахме фантастична енергия и увереност в себе си.

Когато реферът свири края си помислих: „Това е моят момент“. Не ме интересуваше кой бие дузпите за моя отбор, бях 100% фокусиран върху собствената си работа. Дори не гледах нашите изпълнения, а чувах

реакциите на

публиката

Двама журналисти ни бяха помогнали със записи на мачове на Барселона от хора, работещи в посолствата ни в чужбина. По ирония на съдбата, единственият двубой, който не бях успял да гледам, беше полуфиналът им срещу Гьотеборг, спечелен след дузпи. Това означаваше, че не изобщо не знаех как изпълняваха Анхел Педраса, Пичи Алонсо и останалите.

Първата дузпа на Хосе Рамон Алесанко беше най-трудната за спасяване. Познах посоката и тръгнах по правилния път. Това беше ударът, който всеки вратар обича: не твърде висок и не много силен. Напрежението беше огромно, защото Урутикоечея бе спасил първите ни две дузпи. При изпълнението на Педраса опитах да се поставя на неговото място. Реших отново да се хвърля надясно, тъй като той би очаквал противното. Имах силни крака, изпънах се максимално и спасих.

Мариус Лакатуш вкара и най-накрая поведохме. Третата дузпа на Барселона беше най-лесна за спасяване. Алонсо сигурно си е помислил: „Добре, той отиде надясно два пъти, но няма да провокира късмета си. Ще бия там“. Аз обаче бях там, когато топката пристигна. Гаврил Балинт хладнокръвно завъртя топката в долния ъгъл, за да поведем с 2:0. И тогава всичко се сведе до следващата дузпа на Барселона.

За мен беше

въпрос на

вдъхновение

Ако гледате внимателно изпълнението на Маркос, ще видите игрите на ума, които играх. Първо го оставих да мисли, че отивам наляво. Докато той се приближаваше, аз се преместих леко надясно, след това внезапно скочих наляво. Той ме видя как сменям посоката, помисли си, че ще продължа да скачам отдясно и стреля слабо вляво. Когато го обясняваш по този начин, звучи почти лесно, но когато има 70 000 души, които те гледат на финал на европейска купа, се усеща много по-сложно!

Нямахме абсолютно никаква идея как да празнуваме. Това беше пълен шок за нас. Взехме купата, върнахме се в хотела, изпихме по чаша вино и може би малко шампанско, но това беше почти всичко. Следващият ден в Севиля обаче беше необикновен.Барса беше съперник на Севиля и Бетис, така че местните не спираха да ни предлагат бира и да искат автографи върху пари или салфетки. Бях поразен – само на 27 и току-що бях спасил четири дузпи, за да помогна на моя отбор да спечели най-ценния клубен трофей. Нямаше как да знам, че това щеше да бъде последният ми мач на най-високо ниво.

След финала се срещнахме с НиколаеЧаушеску. Имаше прием и той се смеси с нас, което не беше нещо, което бихте очаквали да се случи. Думите му обаче не бяха толкова приятелски или похвални. Дори каза, че ако бяхме по-добре подготвени, сме щели да спечелим в редовното време…

В Румъния имаше слухове за опит да продадем мача. Това беше абсолютна глупост. Нямам представа откъде дойде, но ако не друго бяхме още по-мотивирани от обещанията, които комунистите ни дадоха. Не че получихме това, което първоначално ни беше предложено… Казаха, че ще вземем по мотоциклет, после го смениха с автомобил Dacia, след това с ARO 4×4. Два месеца след финала най-накрая ни дадоха джиповете. Проблемът беше, че не бяха нови – взехме

стари и използвани

от армията

Нашият капитан Щефан Йован беше още по-изненадан, тъй като неговият бе сглобен от различни части.Джиповете бяха полезно превозно средство за овчарите, така че ги продадохме на прилични цени.

Тогава животът ми се промени към по-лошо. Няколко седмици след финала трябваше да играя в уреден мач. Идеята беше нашият нападател да спечели голмайсторската титла, но отказах да участвам. Той вкара хеттрик, но един младок от Спортул отбеляза повече и фишира с 31 попадения. Името му бе Георге Хаджи…

Заради отказа да играя бях отстранен за две седмици и глобен с две месечни заплати. После ми откриха аневризма на дясната ръка. Оперираха ме малко преди спора за Междуконтиненталната купа срещу Ривър Плейт (0:1) в Токио, но кошмарът не свърши. Лекарите казаха, че е твърде опасно да продължа да играя.

По-късно постъпих на работа в Гранична полиция и прекарах седем години там. А здравословните ми проблеми се задълбочиха.

Хората ме питат дали някога може да се случи отново, но представянето ми в известен смисъл е уникално. Бях в източноевропейски отбор, резултатът след 120 минути футбол и четири дузпи беше 0:0, а един вратар спаси четири от четири. Има много неща, които правят този финал уникален и не мисля, че някога ще има такъв отново“.