Георги Божков е един от най-успешните български треньори в женско направление. Той получи приза за №1 на второто десетилетие на този век, който му бе връчен по повод 100-годишнината на федерацията през 2019-а. Има 7 титли начело на Славия, ЦСКА и Дунав. Два пъти печели Адриатическата лига, като в единия случай е асистент на Таня Гатева в Берое. В момента специалистът, който днес навършва 60 години, отново е начело на белите, където стартира и неговият път като водещ треньор.

Хари ЛАТИФЯН

Г-н Божков, каква равносметка бихте си направили, навършвайки 60 години?

– Малко съм притеснен в последните години заради тази пандемия. Това е от гледна точка на здравето. Това се отразява и на целия баскетбол – не се води нормален тренировъчен процес, не се тренира както трябва. Изобщо всичко се промени. За съжаление ,и доста мои познати си заминаха, което също допринася за по-минорното настроение. Гледам да продължим в ритъм, но не е лесно. Трябва обаче да се нагодим към обстановката и да живеем малко по-различно.

Оставате обаче верен на баскетбола, което означава, че любовта към него не е отминала…

– Категорично. Харесва ми да съм в залата. Имал съм възможност да играем баскетбол и на високо ниво, сега в момента, бог да го прости Васко Йотов, ме помоли да помогна на Славия, но за съжаление той почина и сега малко трудно се оправяме.

Знаете и 2 и 200 обаче…

– Не искам да броя колко фалита съм преживял с отборите ми. Опитваме се с различни хора да говорим, за да продължи Славия да съществува. Да не стане така, че още един женски баскетболен отбор да изчезне.

Връщате ли се често назад във времето към хубавите години с Дунав, ЦСКА и преди това Славия?

– Връщат ме хората. Познати и приятели ми се обаждат, за да си припомним общи преживявания. Силни емоционални моменти съм имал със Славия, ЦСКА, Дунав, че и със Стара Загора, където бях две години. Приятно е. Но, за съжаление, сега картинката не прилича на тези години. Различна е ситуацията много. За съжаление,

само в България е така

Следя първенствата около нас, в Европа, там като цяло положението се запазва. Да, има криза, има намаляване на бюджети, но толкова драстично да изчезват отбори няма. Толкова аматьорско първенство няма.

Можете ли да степенувате кои са най-скъпите моменти в кариерата ви, която започва рано и вече 30 години продължава?

– Връщането ми в Славия преди 20-ина години. Тогава бях млад треньор, нещата се случваха много по-трудно от треньорска гледна точка. Говоря като селекция и тренировъчен процес. Тогава нямаше достъп до информация, нямаше скаутинг и такива неща, които помагат на днешното поколение. Тогава се работеше повече на място.

Така обаче изградихте и име в средите и успяхте да стане това, което сте сега.

– Да, така е. Със Славия направихме страхотни години, с ЦСКА спечелихме всичко възможно в една луда година, когато залата беше пълна. Имал съм удоволствието със Славия, ЦСКА и Дунав да играем пред пълна зала. Може би това е нещото, което най-ме е радвало.

Забравяме за титли и купи

но винаги ще си спомняме атмосферата от пълните зали. Помня, че имах един финал със Славия в „Универсиада“, вратите затворени, отвън хора, няма място. В Русе също е имало такива случаи, интересът бе много голям. Никога няма да забравя тези моменти.

По всичко личи няма да се върнат, така ли е?

– Нещата не са толкова трагични. Хората са зажаднели за интересен баскетбол. Ако има отбор, който побеждава, но и играе атрактивно, защото не опира само до резултати, тогава може да се върне и публиката. При това много бързо. Само да не са през една седалка да седят в залата.

С националния отбор ли остава най-голямата болка, че и вие като треньор преди това, а и след вас, все още не може да се стигне до реализация?

– Реализацията за мен

не е само участие

на европейско първенство. А поредица от класирания на шампионати. След което и спечелване на престижно място. За съжаление, не успяхме да го направим. Виждаме една Гърция, която не излиза от европейско първенство, говорим за жени. А не са много по-различни от нас.

Имаше моменти, не бяха толкова далеч, преди 15-ина години, когато бяхме на по-високо ниво от тях.

– Определено. Но това е много дълга тема. Няма смисъл да задълбаваме в нея. Тук сме обградени от много силни съседи на баскетболно ниво. Само ние изостанахме много. Потъваме някъде.

Какво си пожелавате?

– Повече здраве. Искам всичко да стане малко по-нормално. Да сме здрави със семейството и всички мои познати. Да няма контузии, което също много ме притеснява. През годините доста талантливи баскетболисти са страдали от това и не са реализирали пълния си потенциал.