Суплесът на Бат Сандо ужасяваше съперниците

  Александър Томов е един от най-великите български борци в историята. Той е петкратен световен шампион, петкратен европейски първенец и носител на три сребърни отличия от олимпийски игри. Най-ценна за него по думите му е световната титла от 1971  година, спечелена в София пред българска публика. Впоследствие става председател на любимия си клуб “Левски”. Член е и на Управителния съвет на Българската федерация по борба. След края на активната си състезателна кариера е и треньор, като открива част от шампионите ни в “Левски“ София.

Томов е истинско вдъхновение и мотивация за поколения български състезатели. Емблематична за него остава хватката хвърляне през гърди, като от неговия суплес са пострадали редица именити европейски, световни и олимпийски шампиони. Част от неговите съвременници и съперници споделят, че са изпитвали истинско притеснение и дори страх от факта, че трябва да се изправят срещу него и да преживеят хвърлянията му.

Носител е на орден “Стара планина” и член на Залата на славата на борбата в САЩ.

 Г-н Томов, как започна вашият път в борбата?

– Дойдох да уча в Ботунец. Бях първоначално в Кремиковци. За първи път на тренировка ме заведе един познат. И постепенно, да видя това как се прави, онова, започнаха да ми се показват хватки и така се случиха нещата. А така да направиш, а онова да направиш и разбрах как трябва да се движа. С такива хора започнах да тренирам – отдадени на спорта.

Какво беше началото на кариерата ви? С какви спомени я свързвате? И как направихте прехода към националния отбор?

– Помня, че една година станах втори, а след това и трети на българския шампионат. Но имаше още време, докато стигна до националния отбор и мъжете. Първият треньор ми беше Веселин Маринов. А след това другият Слав Славов, който беше на най-големите възрасти вече. Той направи селекция, събрала някои от най-добрите борци. И през 1971 година станахме световни шампиони, отборно. Шест човека бяха само от “Спартак” тогава, в София. И така на световното първенство и аз триумфирах. Преди това станах трети и в Сан Диего. Но после си върнах за това през 1979-а, когато и там бях номер едно в света.

Били сте щастлив от това, че уменията ви са забелязани и оценени?

– В интерес на истината беше попадането в отбора голяма радост и щастие за мен, да. Защото да си го кажа откровено, тогава имаше много състезатели, които бяха добри. Но постепенно започнах да налагам своя стил и движения.

И да налагате хвърлянето си през гърди.

– Да, да. Суплесът. Много ми се получаваше. Част от съперниците започнаха да бягат от мен. Това ми беше основната хватка. Така спечелих и европейската титла в Катовице. И в един от случаите на турнира “Никола Петров”. Това тогава си беше едно истинско световно първенство. Идваха много добри състезатели, което ме амбицира.

През 1973 година ставате световен шампион в Техеран. Всички знаем традициите на Иран в борбата и колко е трудно да станеш първи точно на такава враждебна територия.

– Иранците са голяма сила. Помня, че надвих един иранец веднъж. Беше по-скоро в началото на кариерата ми в националния отбор. Тогава всички си мислеха, че няма как да ми се случат нещата. Казваха, че съм загубил още преди началото. Но победих. След това този човек три дни ме вози с колата си и купуваше подаръци за семейството ми. Не ми се вярваше. Толкова сериозно е почитанието им към борбата. Но и схватките преди не бяха както сега. Имаше финалисти. Няколко. И се гледаха наказателни точки. Веднъж един имаше късмет, друг път съперникът.

Колко по-различна е действителността в борбата преди и сега? Бихте ли направили една такава съпоставка?

– Различно е всичко. Това, което е било преди, като че ли не важи много в наши дни. Сега може би го няма това уважение към определени спортове, защото има прекалено голям избор. Но донякъде е разбираемо. Ще дам пример – за националните отбори се взимаха от всички 30 човека по трима-четирима в категорията, от които се излъчваше един най-подходящ. Тези всички състезатели създаваха конкуренция, която ти ще трябва да преодолееш, за да можеш да станеш първи. Независимо че се намираш в България. От тази гледна точка сега не е така.

В тази връзка  коя от поредните ви световни титли беше най-трудна, между 73  и 75 година, включително в Минск?

– Имах конкуренция. Имаше много силни борци. Даже в единия случай другите завършиха наравно и така станах световен шампион. Но преди това, разбира се, си бях свършил моята работа. Важни бяха и самите кръгове, етапи, които бяха изтеглени. Да видиш какви срещи, с кои съперници ще се бориш, и така. Тогава регламентът не беше както сега. Да речем, ако на финала са трима, всеки се бори с всеки. Не беше толкова ясно, както стана след това.

Единственото неприятно нещо във вашата кариера е, че три пъти станахте сребърен медалист на олимпийски игри. Имаше преди време спекулации, че сте получили забрана да побеждавате съветските си съперници в решителните схватки…

– За мен никога не е имало значение кой какво ми казва. Аз винаги съм искал да ставам шампион! Да си побеждавам. Никога не го е имало това някой да ми настоява и да ми каже какво да правя. На олимпиадата през 1976-а пак така се случи, че загубих там една среща и трябваше на всяка цена да надвия руснака. Много пъти вече го бях побеждавал, където го бях хванал. Не вярвах, че така ще се случи да загубя от него. Но нещата се обърнаха и някак си се пречупи нещо в мен, което не можах да превъзмогна.

Имали сте необходимите условия, за да постигате успехи. Колко по-различно е сега, в наши дни?

– Имахме предпоставките за активна състезателна дейност. Имах възможността лично аз да се хващам с такива големи спортисти като Боян Радев. Да се готвим заедно на много високи обороти. През годините се виждаше подкрепата. От тях към мен, от мен към тях. Да мога да вървя с още една стъпка напред в големите състезания. Когато се хванеш с един сериозен състезател, един добър борец и си помагате взаимно, това с успехите са неминуеми.

Коя от световните си титли чувствате като най-скъпа, най-ценна?

– При всички положения тази на наша земя. Когато станах тук световен шампион. Пред българската публика на Националния стадион “Васил Левски”. Имаше толкова народ, толкова българи, които видяха какво можем ние, в отбора ни. Това беше за мен върхът и тая борба никога няма да я забравя.

Член сте на Залата на славата на борбата в САЩ. Как се случиха тогава нещата? Изпратиха ви покана или как точно процедираха американците?

– Много интересно се случи всичко около тази историята с Щатите. Те ми изпратиха покана, да. От името на Международната организация. Казаха, че е заради това, че успехи съм имал вече доста. На базата на тях ме определиха. Пазя си всичко в дома си. Всички такива отличия, награди…

Какъв е вашият завет към нашите бъдещи шампиони в борбата? Към тези момчета и момичета, които тепърва започват дългия си път в този изконен спорт, с който се гордеем?

– Да са хора. Да бъдат човечни. С каквото могат – да помагат. И в това, което правят, да не се пестят. Да бъдат на върха на възможностите си, за да са пример за подражание за онези, които идват след тях.

Роден на: 03.04.1949 г. в с. Склаве, Благоевградско

Стил: Класически

Категория: над 100 кг

Най-големи успехи:

5-кратен световен шампион: София (1971), Техеран (1973), Катовице (1974), Минск (1975), Сан Диего (1979)

5-кратен европейски шампион: Катовице (1972), Хелзинки (1973), Ленинград (1976), Букурещ (1979), Йоншьопинг (1984)

3-кратен олимпийски вицешампион: Мюнхен (1972), Монреал (1976), Москва (1980)

Двукратен европейски вицешампион: Мадрид (1974), Осло (1978)