Чиро Блажевич написа първата хърватска приказка с обаяние и самоувереност

Теодор БОРИСОВ

19 януари 2016 г. Загребското утро е студено, а улиците пред Философския факултет на местния университет са покрити със сняг. Авторът на настоящите редове също е с настроение под нулата заради битовите проблеми в неговата квартира, които са го оставили на студено през изминалата нощ. Всичко обаче се променя като с магическа пръчица с едно съобщение в Месинджър. Услужлив хърватски колега изпраща телефона на самия Мирослав Блажевич. Преди Ватрените да стигнат до две поредни места в четворката на световните финали през последните години, бронзовата генерация от Мондиал’98 бе на пиадестал, а Чиро се радваше на особено уважение като нейн предводител. Човекът, който нарича себе си Треньорът на всички треньори, никога не е страдал от липса на самочувствие и винаги е казвал това, което му е на езика. През 80-те години заявява на всеослушание, че ако от Роберт Просинечки стане играч, той ще си изяде треньорската диплома. Естествено, нищо подобно не се случва след триумфа на Жути с Цървена звезда, но нелеките им отношения продължават и по време на Мондиал’98, когато го оставя на резервната скамейка на полуфинала с Франция.

„Чиро обича новите лица. Затова ако искам да го предразположа и да науча нещо му изпращам мои студенти да го питат“, каза преподавателят ми по социология на спорта Дражен Лалич, окуражавайки ме да му се обадя. След кратък сигнал свободно и „Да“ от другата страната на линията изричам като скоропоговорка кой съм, откъде съм и заявявам желанието си за интервю. „Сине, много добре говориш нашия език. Може да дойде още сега при мен. Аз съм кафенето на Чарли Браун и ще говорим“. На по-утвърдителен отговор от това не съм се и надявал. Споменатото кафене се намира в началото на улица „Гайева“, недалеч от централния градски площад „Бан Йелачич“ и с възможно най-голямата скорост, на която съм способен, се озовавам там след половин час.

Само по себе си то не се различава с нищо от множеството си събратя в хърватската столица, но с една малка подробност – основано е от именития играч на Динамо Загреб от 60-те години Мирко Браун, наричан Чарли. След смъртта му през 2004 г. то е поето от неговите наследници, а мястото е притегателен център за спортисти, хора на изкуството и дори политици. Макар и от години да не носи белия си шал, с който извежда Динамо до титлата на Югославия през 1982 г. (любима генерация на всички пургери, както се наричат кореняк загребчаните), Чиро няма как да бъде сбъркан. В самото начало не знам какво да очаквам – все пак срещу мен е човекът, който запитан преди мача от Мондиал’98 срещу Аржентина как ще опази Батистута без колебание заявява „Да му…. майката на Батистута“.  Той обаче се оказва в добро настроение и се връщаме към началото на генерацията от 1998 г.

Блажевич е назначен за национален селекционер през 1994 г. по личното настояване на президента на страната Франьо Туджман и класира Ватрените на Евро’96, където те са елиминирани от Германия на четвъртфинала. Квалификациите за Мондиал’98 се превръщат в истински кошмар, който в крайна сметка завършва с хепиенд след плейоф с Украйна. На мачовете на „Максимир“ обаче все по-често за специалиста се скандират епитети, които от днешна гледна точка се възприемат за хомофобия. „Натискът от фенове и журналисти бе огромен. След третото място успях да сваля този товар от плещите си, но това не беше никак лесно. За сметка на това получавах допълнителна мотивация и до ден днешен твърдя, че селекционер, който не се критикува е непълноценен“, сподели той. Този момент на смирение бе последван от изказване в типично негови стил. „Ако се бяхме класирали на финал срещу Бразилия щяхме да сме световни шампиони. Тогава те бяха много слаб отбор и с който и да играеха на финала нямаше как да спечелят. За мен най-добрия тим на първенството бе Нидерландия, а това, че ги победихме говори достатъчно.“ Но защо не се оттегли по подобие на колегата си Еме Жаке, докато е на върха, а предпочете да остане. „С Еме имаме различно виждане за футбола. Аз въпреки успехите не спрях да съм треньор и не съм отказал на никого, който ме е поканил“.

Визитката на Чиро е потвърждение на думите му. В нея може да изброим 24 отбора с пълната палитра на емоции – от косоварският ФК Прищина, който превръща в страшилище за отборите в югославския елит по време на един деликатен политически период, през многобройните му швейцарски отбори, Китай, та чак до Хайдук Сплит. „Винаги съм подкрепял Динамо, но също така обичам и Хайдук. Това е световен феномен. Всеки жител на Далмация се ражда и фен на Хайдук. Никой не може да игнорира мощта на този клуб, която се манифестира от навиячите“, заяви той. През 2005 г. той печели Суперкупата на страната с Билите, като най-добрият играч на тима е доскорошния капитан на Динамо Нико Кранчар, който също като него решава да подсили големия съперник. Като място, където се е чувствал най-добре обаче Блажевич определи Китай. И точно когато казваше това покрай масата ни мина млад господин, с когото Чиро се прегърна сърдечно. „Ето, виждаш ли, съдба. Това е един от моите помощници в Китай“, каза той. Най-тежко му е било в ПАОК. „На гръцки научих само една дума – „аурио“ (утре). Всеки път когато питах кога ще си получа заплатата ми се отговаряше с нея“.

Нямаше как да не попитам и за спомените му от българския футбол. „Вашият отбор от 1994 г. бе кошмар за всички съперници. Веднага се сещам за Балъков. Фамозен играч. Когато бях селекционер на Босна и Херцеговина, официалният ми дебют бе домакинство на вашия национален тим. Много исках да победим, тъй като публиката ме прие изключително топло. България обаче спечели с 2:1, а Балъков отбеляза двата гола.“ Веднага съобразявам, че Чиро бърка Бала с Димитър Бербатов и му го споделям, но той така и не пада по гръб – „и Бербатов е много добър“.  Преди Ивайло Петев може би само той успяваше да поддържа баланса в един обременен от разногласия на етническа основа национален отбор, но за разлика от българина бе признат в страната, на чиято днешна територия е роден. Едва към края на разговора ни езикът ми, който от напрежение сякаш бе вързан на фльонга, се отпусна и се разделихме с най-добри пожелания.

Точно преди година отново се обадих на Чиро, който помоли да се чуем по-късно. Когато това стана думите му бяха: „Какъв българин си ти. Ти си си хърват и само си правиш шеги с мен“ и ми затвори телефона. Очевидно нямах късмет да го улуча в добро настроение. Знаех за борбата му с рака, но смятах, че със своя чар и непоправим оптимизъм ще успее да преодолее това изпитание. За съжаление не се оказах прав. Почивай в мир, Чиро.