Васил КОЛЕВ

Едно от най-красивите неща във футбола е субективната преценка. Според нея Испания играе най-хубавия футбол на Евро 2024, докато Англия върви напред със слабо представяне, съпроводено с тотално охулване на националния селекционер Гарет Саутгейт. И, разбира се, осмиване на ролята на Вечния претендент, който надува мускули преди всяко голямо първенство, но след това се превръща в обект на шеги и закачки заради поредния куриоз и нелеп инцидент, свързан с неизбежна елиминация.

В същото време испанците скъсаха с подобна роля от 80-те и 90-те години на миналия век, за да се превърнат в тоталния Доминатор на световната футболна сцена през сегашния. Искате доказателства? Статистиката никога не лъже. Испания и испанските клубове са спечелили последните 26 финала на четирите най-големи турнира, в които са участвали от 2002 година насам – световни и европейски първенства, Шампионска лига, Лига Европа и нейният предшественик до ребрандирането през 2009 г. – Купата на УЕФА.

Последните загуби на испански клубове са на двата финала в европейските турнири през 2001 г. За „успокоение“ и двата имат немски привкус – Байерн победи Валенсия след дузпи в Шампионска лига, а в същото време в Дортмунд Ливърпул се наложи над скромния Алавес за Купата на УЕФА с 5:4 и златен гол, всъщност автогол, на десния бек Делфи Хели.

Впечатляващата статистика

за серията от 26 мача включва всякакви параметри и нюанси. Голяма част от нея се дължи на доминацията на Реал Мадрид в Шампионска лига (шест трофея в последните 10 години), както и на Севиля в Лига Европа, където андалусийци спечелиха 7 пъти купата. Школата, философията и играчите на Барселона бяха в основата на триумфите на националния тим на две европейски и едно световно между 2008 и 2012 г., а самият каталунски тим има 4 победи в най-голямото клубно състезание в периода.

Испанци всъщност са губили финали от 2002 г., но само когато играят срещу тимове от собствената си държава. А това се е случвало 4 пъти, два от които на Атлетико Мадрид срещу градския съперник Реал. Любимите противници за побеждаване са именно англичаните – те са губили от испанците цели 9 финала.

Триумфите включват и победи над най-великите треньори на нашето време. Само Севиля в рамките на 8 години е печелил сблъсъци с Юрген Клоп (Ливърпул), Антонио Конте (Интер) и Жозе Моуриньо (Рома) в хронологичен ред. Липсва ви едно име? Естествено на Гуардиола, който обаче е испанец. Можем да добавим и друг испанец, Унай Емери, който има 4 триумфа (3 със Севиля и 1 с Виляреал), включително срещу Манчестър Юнайтед.

Всяка статистика обаче впечатлява и със своя край. Така, както червените фурии изглеждаха непобедими и отпаднаха срамно от Мондиал 2014 още в групата след унизителен разгром с 1:5 от Нидерландия в първия мач, така и всеки голям доминант в историята е стигал неизбежно до своя крах. 26 финала са твърде много, а англичаните натрупаха и твърде много загуби.

Трябва да се върнем само година и половина назад, до световното в Катар, където двата тима бяха с разменени роли. Испания започна с разгром (7:0) над аутсайдера Коста Рика, за да стигне до срамната и безлична елиминация срещу Мароко още на осминафинал. Англичаните пък точно обратното – вървяха с увереност и отлично темпо до отпадането си от Франция на четвъртфинал и изпусната дузпа от Хари Кейн. И както е при Испания днес, не бяха малко тези, които смятаха, че отборът на Саутгейт играе най-добрия футбол на шампионата в Близкия изток.

Но върху какво се базира репутацията на английския треньор и дали той е справедливо охулван? Трябва да започнем със

сензационното отпадане

на Англия от Исландия в осминафиналите на Евро 2016, последвано от логичната оставка на Рой Ходжсън. Тогава Саутгейт, който водеше младежкия тим, бе предпочитаният наследник от ФА и публиката, но самият той се извади от състезанието за поста. Тимът бе поверен на Сам Алърдайс и късметът за Англия се състоеше в избухналия корупционен скандал, довел до скоропостижната оставка на Алърдайс. В ролята на временен наставник Саутгейт започна убедително квалификациите за Мондиал 2018 през есента на 2016-а. Мачовете му включваха и нелепо изпусната победа над Испания, след като Англия водеше с 2:0 и получи два гола в 89-ата и 96-ата мин. След това, на 15 ноември 2016 г., Саутгейт пое поста за постоянно.

Оттогава Англия се представя доста добре за своите стандарти на големите първенства. Полуфинал на Мондиал 2018, финал на Евро 2020, четвъртфинал в Катар и сега финал с възможност за втори трофей изобщо в историята след 1966-та. Ако вдигне купата в Берлин, то Саутгейт ще се нареди до Алф Рамзи и ще чуе в следващите месеци мечтаното от всеки англичанин: „Изправете се, сър Гарет!“.

Но и в потока от хули, свързани със субективния слаб футбол, чак преди финала Саутгейт започна да чува и реалистичните оценки. Неговата Англия играе турнирен футбол, в който понякога трябва да се промъкваш просто напред, а отборът ти да се развива в самия турнир.

Днешната Англия скъса с драматичния стил, който носеше много забавление, но и неизменни разочарования. Всички съвременници помнят подвизите в Италия през 1990-а и нещастното отпадане след дузпи от Германия на полуфинала точно когато отборът на Боби Робсън беше заиграл хубав футбол. Или пък изгряването на звездите на Майкъл Оуен и Дейвид Бекъм, които никой не броеше за титуляри през 1998-а. Днес Англия има вече не само едно силно поколение, но и задаващите се нови такива с лидери като Джуд Белингам, които преливат в старото и го заместват постепенно. Казано с други думи, Англия на Саутгейт

скъса с наивността

и се прицели към успеха. С което пък заприлича повече на Германия.

В днешния финал ни предстои нов сблъсък не само на Доминатор срещу Вечен претендент. А и на такъв между Красивия футбол и Прагматичния футбол. Арената е Германия – държавата, която най-много е печелила в историята именно с прагматичен стил и е изградила репутацията си на турнирен боец. Дали пък това не е намигване от съдбата за край и на доминацията през този век, с която започнахме този текст?