1969 година е доста назад във времето. Вероятно доста от вас, които ще прочетат тази статия, все още не са били родени. Това е годината, в която за последно Нюкасъл Юнайтед печели трофей.

Какъвто и да било. На всичкото отгоре, ако трябва да сме съвсем обективни, тогава „свраките“ триумфират в турнира за Купата на Панаирните градове, която не съществува към днешна дата. Ако търсим кога за последно тимът е стигал до върха в домашен турнир, ще трябва да се върнем до 1955 година, когато боговете очевидно са били благоразположени и отборът от североизточна Англия е над всички в надпреварата за Купата на Футболната Асоциация. С други думи – дори под ръководството на сър Боби Робсън, дори с Алън Шиърър с лента на дясната ръка, Нюкасъл не печели нищо. След снощи на хоризонта се откри чудесна възможност тази предълга суша да бъде прекъсната и едни от най-отдадените запалянковци най-накрая да си отдъхнат. Александър Исак и комапния стигнаха до финала в турнира за Купата на Лигата.

Някои ще кажат: „Е, голям работа, този трофей е в най-маловажния турнир“. И няма да сгрешат. Но може ли някой да вини хората, че се радват, при все че не са виждали никога отборът им да печели кавкото и да било?! Финал, до който се достигна благодарение на две великолепни победи над един от най-стойностните състави на Острова в последните години Арсенал. Две победи с по 2:0. И в Лондон, и в Нюкасъл.

Реваншът снощи беше напрегнат. Въпросната нервеност се усещаше у привържениците още преди да започне играта, просто защото те са свикнали да преглъщат огорчението, да прегръщат и разочарованието. И е трудно за вярване, че финалът на „Уембли“ е факт и то по толкова убедителен начин. А след края на мача беше време за емоции и тържества, почетни обиколки, тур за овации, аплаузи, аплодисменти, “Hey Jude” на Бийтълс, „The Blaydon Races”, “Que Sera, Sera” във версия, специално подготвена за „Уембли“. Ехо, което всеки от присъстващите иска да отведе до столицата. Ехо, което да прекъсна неприятната поредица от пет последователни финала. Ехо, което иска да изолира спомените от финала преди точно 2 години, когато в същия турнир Манчестър Юнайтед надделя над „свраките“ благодарение най-вече на Маркъс Рашфорд, който в момента е персона нон грата на „Олд Трафорд“ и логично напусна „Театъра на мечтите“.

Ако Нюкасъл успее да спечели трофея през март, то Еди Хау и неговите играчи ще придобият по-различен статут в очите на хората. Просто защото когато си свикнал да си аутсайдер и да гледаш как всички около теб печелят, а за теб славата е табу, то рязката промяна на статуковото кара обществото да те запомни.

Самият мениджър на Нюкасъл мина през различни катаклизми, дори имаше период, в който смяната му не изглеждаше чак толкова невъзможна. Снощи Еди видя атмосфера, която символизираше доверие и любов. И никой дори не помисляше за последните загуби у дома от Борнемут и Фулъм съответно с 1:4 и 1:2. Трибуните ревяха и отправиха послание, което звучеше колкото простичко, толкова и красноречиво: „Грабнете ги!“ (Get Into Them). Мърфи, Гордън, черно-бели шалове във въздуха.

Еди Хау наследи Стив Брус през ноември 2021, когато Нюкасъл беше на 19-о място във Висшата лига на 5 точки от спасителната зона след 11 изиграни срещи. Години по-късно той посяга към своето футболно величие, озовавайки се на „Уембли“ за втори път. Успее ли, той ще остане във фолклора на тима завинаги.

Надали има по-точно описание от това на Алън Шиърър в X всъщност: „Какво предстаяне само! Арсенал просто нямаше как да отговорят на енергията! Бяхме по-добри от тях във всеки аспект от играта.“

Стефан Георгиев, bntnews.bg