Емил Спасов е роден на 1 февруари 1956 г. в София и днес става на 67 години. Легендата на “Левски” е част от няколко поколения на “Герена” между 1974 и 1988 г. Дългият престой в любимия клуб е с кратки прекъсвания – като войник рита в “Спартак” (Варна), а после играе за шведския “Браге” (1985/1986), белгийския “Антверпен” (1986/1987) и кипърския “Омония” (1988/1989). Шесткратен шампион на България с “Левски” (1974, 1977, 1979, 1984, 1985 и 1988), петкратен носител на купата (1976, 1977, 1979, 1982 и 1984). Голмайстор на “А” група през 1984 г. Бързоногото ляво крило, впоследствие радвало левскарите и с технични изяви като плеймейкър, има 313 мача и 83 гола в първенството и 68 мача и 17 гола за купата. В евротурнирите е с 34 мача и 13 гола. Шампион и носител на суперкупата на Кипър през 1989 г.
За своя път към големия футбол Емил Спасов говори в интервю за “24 часа” пред 2015 г.
– Господин Спасов, можем ли да наричаме Георги Аспарухов вашият селекционер и откривател за “Левски”?
– Имаше такъв момент в живота ми. Бях на 9-10 години. Гунди живееше в нашия квартал и точно срещу нашия блок. В сегашния “Хаджи Димитър” тогава живееха много футболисти на едно място – Кирил Ивков беше на втория етаж под мен, когато дойде от Перник. Преди това там живееше големият треньор Рудолф Витлачил, защото това бяха общински апартаменти. Отсреща живееше Гунди, Румен Горанов беше там. Иван Вуцов – също. Великия Гунди го гледахме като божество. Беше 1965-1966-а. А това му бяха най-силните години. Стана футболист и спортист на годината, класира България на световно първенство с двата фамозни гола срещу Белгия във Флоренция. Ние играехме почти всеки ден, но в събота и неделя се получаваха жестоки мачове на игрището пред блоковете. На няколко пъти той слизаше и играеше с нас. Аз бях мъничък. Но пък играех добре. И явно му направи впечатление първия път. Тогава още не ни познаваше. Но следващия път, когато дойде, каза: “Аз ще избирам отборите, ще ги направя равностойни.” И започна с мен. Това много ме възгордя. На третия път ме извика и каза: “Емо, ти левскар ли си?” А аз: “Как да не съм, тука други няма.” После ми каза: “Ела да те запиша в “Левски”, имаш качества. Защо да не тренираш футбол на “Герена”? Идваш, ще ме потърсиш, водя те при треньора и те записваме.” Съгласих се. Ама как да отида да търся точно Гунди да ме записва? Мина се време – два-три месеца. Той ме вижда. Тогава караше фолксваген костенурка. Познавах колата му и се загледах. Той слезе от нея и ме извика. Пита ме: “Ти защо не дойде да те запиша?” А аз: “Ами срам ме беше.” Той намери един колега и му каза: “Жоро, хващаш го за ръката и ми го водиш на “Герена”. И, между другото, ме викна по-близо:
купиш една кутия
цигари “Стюардеса”?”
Тогава разрешаваха и деца да купуват, те не купуваха за себе си. Казах “да”. А той: “Ама по-бързо.” Отидох на спринт до центъра на квартала – сега там е пазарът на “Макгахан”, тогава имаше една будка. На спринт се и върнах. А той: “Ама ти не само че си добър, ами си бил и бързак.” (Смее се.) После Георги ме заведе и ме записаха. Гунди го нямаше, беше с националния отбор. Та може да се каже, че Гунди е инициаторът да заиграя в “Левски”. Всички ми казваха, че трябва да се запиша да играя, но никога нямаше да отида сам. Да не говорим, че и баща ми ми забраняваше да ходя и да тичам. Най-важно беше училището. Даже първите две години той не знаеше, че тренирам футбол. Човекът работеше, прибере се чак вечерта. Майка ми ме переше, оправяше, криеше ме. Докато един ден някой не ме издаде.
– С кои футболни хора са първите ви спомени на “Герена”?
– Записах се при велик треньор, който е работил само в детско-юношеския футбол – Петко Николков. Направиха го и заслужил треньор, защото беше извадил доста футболисти за “Левски”. Той ме е изградил от началото до края при юношите с малки прекъсвания, защото беше болен и прави операции. Впоследствие започнах в “Левски” при Митко Дойчинов под давлението на Иван Вуцов, който ме познаваше от малък от квартала. За разлика от сега тогава ръководство и треньори наблюдаваха много юношески мачове и знаеха как се развиват талантите, кой може да попадне в първия отбор. Пък и тогава нямаше чужденци.
– А как се озовахте като дете в “синия футболен квартал”?
– Тоест всяко зло за добро – отнели са ви дома, но са ви пратили в големия футбол и “Левски”?
– Да. Взеха ни къща с 600-700 метра място в “Лозенец”… Така попаднах в “Хаджи Димитър”. Наистина за добро може би. Иначе кой знае дали щях да стана футболист. В “Лозенец” може би трябваше да ходя в ЦСКА. А аз съм си левскар от малък. Баща ми ме водеше на мачове. А като почнах да тренирам, вече си ходех и сам на “Герена”. Така съдбата ме прати да израсна между величия на “Левски” и националния отбор. До ден днешен поддържам отлични отношения с Кирил Ивков, при когото съм пораснал.
Ивков ми е давал
чорапи, обувки,
Веднъж и Стефан Аладжов ми даде обувки, той вече беше старша възраст. Той също поживя при нас. По онези времена нямаше екипи и обувки както сега. Да не говорим, че когато влязох в първия отбор през 1974 г., играх и с Кирил Ивков, и с Павел Панов. Заварих поколение с разлика в годините между 13 и 15. Заварих и Бисер Михайлов, и Васил Митков, Меци Веселинов, Бобата Жечев, Милко Гайдарски. Байко (Кирил Миланов – б.а.) също ми подаде ръка, прие ме с отворени обятия. Беше страхотен футболист и голям мъж. Той ме хареса като футболист, защото много добре подавах топката и обикновено търсех него като център-нападател. Байко ми помогна много да се адаптирам и да почна веднага да играя.
– Чувал съм, че Иван Вуцов ви е забранявал да играете за училищния отбор. Прескачахте ли забраната?
– В училище ме носеха на ръце. До 8-и клас съм завършил в 24-о, имам средношколски първенства, в които бях най-големият в нашия отбор. Печелихме доста първенства. Като завърших, се записах в механотехникума на “Стамболийски” до мола. Тогава стана страшно. Бях в трети курс, когато започнах да играя в “Левски”. Малко преди да се дипломирам, си играех титуляр в “Левски”, всички ме знаеха. Но си ходех на училище, когато не съм на лагер или мач, разбира се. Трябваше да играем квалификация за софийско първенство срещу “Вилхелм Пик”, те имаха силен отбор. Мачът беше на стадион “Септември” на обяд, а от три и половина имах тренировка на “Герена”. Освободиха ни от занимания след 11 часа и цялото училище се вдигна да подкрепя отбора. В деня преди мача се обадих на треньора Петър Петров-Петела. И му казах: “Шефе, аз не мога да дойда да играя, на тренировка съм. Вуцата, ако разбере, ще ми откъсне главата.” Той вече беше разбрал и ми беше казал да не се занимавам с глупости, защото съм играч на “Левски”. Та мачът за техникума щеше да свърши след 2 часа, тогава нямаше таксита, нямах и такива възможности – как да стигна до “Герена”? С тролей и трамвай. Но от “Красна поляна” до “Герена” не мога да стигна за по-малко от 40-50 мин. Но треньорът казал на директора и той ме привика сутринта. Вика ми: “Ти ученик ли си, или си футболист?” Беше футболен човек, но от противниковия лагер. (Смее се.) Другарят Драгнев беше много готин. Но тогава ме издразни. Обясних му, че Вуцата може да ме изгони. А той: “Ти си ни най-силният, ако не бием, няма да се класираме.
Ако не си на мача –
диплома няма
да видиш”
Решихме проблема така – да ида да играя едно полувреме, да се нагърбя и да помогна да поведем с 2-3 гола и да си тръгна. За щастие така се и получи. Вкарах два гола, поведохме с три. На полувремето събличам екипа и чорапите, а Петела: “Чакай още 15 мин.” Аз: “Водим 3:0, довиждане”. Облякох се набързо и газ да ме няма. Отидох на тренировката и никой не разбра, че съм играл.
Сега все по-малко им пука за училището. Бил съм и директор, занимавам се от години с детско-юношески футбол. А някои деца не разбират, че утре няма да станат футболисти, и после – дупе да им е яко. Без образование нищо не става. Но, за съжаление, и родителите им не го разбират.
– Помните ли дебюта си за “Левски”?
– Току-що бях навършил 18. Иван Вуцов беше директор на отбора. Дойде при юношите в началото на тренировката. Петко Николков ме извика. Вуцата дойде:
“Какво става, комшу?
Готов ли си, че в
събота има шанс
да играеш?”
А аз: “Ама как така, аз нямам и една тренировка с отбора?”. Той: “Нали играете контроли с първия отбор, те те познават.” Аз бях и капитан на нашия отбор. Тръгнахме за мача в Стара Загора. По пътя спряхме на едно заведение, черпиха ме с кебапчета, кюфтета. На другия ден – пълен стадион. Към 25-ата мин Митко Дойчинов и Иван Вуцов почнаха да си говорят за един футболист. Иван вика: “Какво ще го чакам, виж, че нищо не играе. По-добре пусни Емил.” Митко му каза правилно: “Как ще го пусна, той не е играл една минута с този отбор?”. Но преди да свърши полувремето, въпросният играч се хвана за крака. И аз – хайде вътре. Целият треперих, но като стъпих на терена това изчезна. Направих хубав мач. На другия ден във вестника ми сложиха две звездички. Представиха ме като бъдещата звезда на “Левски”.

Паметна снимка от 1976 г. преди “Левски” – “Барселона” 5:4. Току-що навършилият 20 г. Емил Спасов е най-вдясно от клекналите, точно зад топката.
– На 20 г. ви се случва нещо паметно. Сред най-великите ви футболни мигове ли е онова 5:4 над “Барселона”?
– Със сигурност. Има и статистика – ние бяхме единственият чужд отбор, вкарвал 5 гола на “Барселона”. 4 са им вкарвали, но 5 не. Това беше чудо, което ще ми остане завинаги в съзнанието. Да играеш срещу великия Кройф, Неескенс, Асенси… тогава тези футболисти ги познавахме само от световни първенства и изключителни мачове за КЕШ. Не можехме да ги гледаме по 10 пъти по телевизията, както сега. А великият “Аякс”, който мачкаше всичко по пътя си? Но изведнъж да застанеш до Летящия холандец Кройф и да го победиш – това е нещо велико. Ние играхме силно и в Испания, но съдията доста ни поряза. Загубихме катастрофално 0:4, но от 0:2 можеше да стане и 2:2. Дойдохме обаче тук и направихме грандиозен мач пред претъпкан стадион и 70 000 зрители. Билети се търсеха под дърво и камък. По онова време често имаше такива истерии – преди такива мачове, преди дербита с ЦСКА. Хората даваха цели агнета за билет, при положение че той струваше 2 или 5 лева.
– Коя от многото ви титли и купи ви е най-ценна?
– Ценни са всички, но една ще ми остане в съзнанието. Тази през 1984 г., когато победихме ЦСКА на стадион “Васил Левски” с 3:1 и станахме шампиони. Беше последен мач. Ние се нуждаехме само от победа, а тях ги устройваше и равен, тъй като водеха с една точка. През тази година спечелихме всичко – и трите купи, и столичен първенец, станах и голмайстор. Това ми беше най-силната година като футболист.

“Левски” – шампион и носител на купата от 1979 г. – Спасов е най-ляво сред седналите.
– Кои от победите над ЦСКА няма да забравите?
– Тази през 1984-а – 3:1. И още два мача, при които изпитах огромно удоволствие. През 1988 г., когато бихме 3:0 в осминафинал за купата насред техния стадион. И само след една седмица ги бихме за първенството от 0:2 – 3:2. Любо Пенев и Емо Костадинов вкараха за тях, а за десетина мин ние обърнахме с три гола. Така завърши полувремето, така завърши и мачът. И има и още един мач десетина години по-рано, когато пак от 0:2 ги бихме 3:2 с гол на Воин Войнов от дузпа в 90-ата мин.
Класацията ми е
такава – на първо
място 1984 г.,
на второ – 1988-а,
и на трето – 1976-а
– Какво ви отне скандалното вечно дерби №100 през 1985 г., когато хванахте Коце Янчев за гушата, а след искрите на терена ви изхвърлиха от футбола?
– Много. Това беше мач, в който бяха взети мерки да се спре серията ни от седем поредни победи. Аспарух Ясенов беше много добър съдия, но явно го бяха предупредили. Впоследствие ми е казвал, че не е видял, че Георги Славков играе с ръка, след което ни вкараха гол, който много ни подразни. Те играха много грубо – това им е бил начинът да ни победят. Има статистика – нарушенията им са два пъти повече от нашите само за едно полувреме. После нещата излязоха извън контрол. Второто полувреме моят колега Пламен Николов изкрейзи след поредица грубости и влезе много лошо в краката на Ради Здравков. Получи директен червен картон. След което Коце Янчев ме изнесе по същия начин на тъчлинията, аз скочих, потърсих саморазправа с него – защо ме рита така. Не беше тайна за никого, че това ми беше последният сезон за “Левски”, тъй като бях подписал договор с “Порто” 3-4 дни преди този мач. И то за страхотен договор, какъвто до този момент български футболист нямаше. За лош късмет не успях да го осъществя, тъй като бившата комунистическа партия ми забрани да изляза и да изпълня договора си с “Порто”. Пълна простотия. Политиката никъде няма общо с футбола, но тогава се получи пълно вмешателство от ръководството на БКП в лицето на Милко Балев. Може би подразнен, че любимият му ЦСКА не бе ни побеждавал дълго. Всички искри бяха на терена, нищо не е имало по съблекалните, както си измисляха. Но бяхме отстранени редица известни имена във футбола. Най-големият потърпевш бях аз, защото вече бях на 30 г. До 28 г. не ни се разрешаваше да излизаме в чужбина. Беше последният ми шанс. И то преминавах в отбор мечта като “Порто”, който през следващата година стана европейски шампион – би “Байерн” (Мюнхен). Може би щях да бъда първият българин – европейски шампион преди Стоичков.
– Имаше ли нечувана за нашите стандарти сума, която щяха да броят “Порто”?
– Тогава баснословни суми нямаше. Да не говорим, че аз все пак бях на възраст, макар и в най-силния си футболен период. А и “Порто” не са от величината на “Реал” (М). Сумата не е била повече от 100 000 долара, които обаче за онова време бяха много пари. Но аз щях да вземам много добра заплата.
За 2-3 месеца в
“Порто” щях да
взема толкова пари,
колкото съм взел
за цял живот като
футболист
А договорът ми беше за 4 години. Сигурен съм, че щях да играя, защото португалският футбол си е като за мен – техничен, с повече импровизации. А нямах контузии, нямах наказания преди онзи мач. Но това решение на Политбюро ми отряза крилата.
– Наистина ли за победа над шампиона на Германия ви дадоха само по стотина лева?
– Времената бяха такива. Парите се даваха от държавата. И всеки футболист знаеше какво се получава – при победа 80 лева, при равен 40. Последните години премиите ги вдигнаха на 100 лева. Мачовете от евротурнирите се класифицираха като двойна премия – вместо 80 – 160 лева. Когато елиминирахме “Щутгарт” през 1984-а, взехме по 160 лева. И с 80 лева ни награди министърът на вътрешните работи. Той имаше право един път годишно да награди свои служители за значими заслуги. Та за “Щутгарт” взехме общо по 240 лева. Има и друг момент – в провинцията имаше отбори с черни каси, които вземаха по-добри пари от нас. Тогава имаше предприятия, събират областният и партийният секретар директорите и им казват: “Играем с “Левски”, всеки от вас да осигури по 1000 лева.” събират 4-5 хиляди лева и футболистите получават по 400-500 лева, като ни бият. А ние получаваме 240 за “Щутгарт”. Това не е оплакване. А разказ каква беше системата. За сметка на това всичко беше точно и редовно. Биеш в събота, сутринта парите са на масата.
– Но за елиминирането на “Щутгарт” в КЕШ ви излъгаха, че ще вземете повече пари…
– Те ръководителите не са искали да ни излъжат, може би тях са ги подлъгали. Да дойдат и заместник-министрите на финансите и вътрешните работи и да кажат това – не са празни приказки. Но после е имало трудности при осъществяването. Или пък не са вярвали, че можем да спечелим. Не забравяйте, че ние две години поред елиминираме “Щутгарт” – първо за УЕФА, после за КЕШ. Все едно сега да елиминираш два пъти “Байерн” и “Борусия” (Дортмунд). Вестниците там бяха шокирани, футболистите им бяха глобявани. Но и ние си се борим за малко хляб. Проблемът с онова излъгване се показа в реванша с “Днепър” в следващата фаза, когато бяхме малко демотивирани. Никой не е искал или ламтял. Аз и до днес съм на мнение, че на футболиста ако му обещаеш 5 лева, трябва да му дадеш 5. Ако му дадеш 3, ще се говори под сурдинка и няма как да не се отрази. А тогава бяха дошли 60 000 на стадиона, билетите бяха по 7-8 лева… Взел си 400-500 хиляди, а не можеш да дадеш на футболистите по 400-500 лева? Ние не сме говорили за милиони. Бяха ни обещали допълнително по 600-700 лева над държавната премия. И всеки си ги беше предвидил за някакви нужди. Това ни попречи да осъзнаем какво се случва от отстраняване на “Днепър” и стигане на полуфинал за КЕШ срещу “Бордо”, който беше по-слаб от украинците. И след 3:1 в София отпаднахме с 0:2.
– Играете 121 поредни мача за “Левски” без прекъсване – колко ценна за вас е тази рекордна статистика?
– Когато един от големите български журналисти за онова време ми го съобщи, аз изобщо не бях се замислял. И действително – нито съм бил наказван, нито съм бил болен, нито контузван. Невероятно. Не мога да си представя, че футболист може да изиграе толкова мачове без прекъсване.От 1980 до 1984 г. – 4 сезона съм играл 121 мача без прекъсване. Наистина невероятно.
– Разочароваха ли ви обвиненията, че сте продали мача с “Днепър”, след като изпуснахте дузпа в 1/4-финала реванш за КЕШ и отпаднахте с 0:2 след 3:1 в София?
– Който не е бил, той не е изпускал. Така е и до днес – като вкараш – герой. Като изпуснеш – този е страшен левак. Та и тогава – глупости колкото искаш. Истината е, че дузпата в този мач не беше мое задължение. Година преди това беше последната дузпа, изпълнена от мен – изпуснатата срещу “Уотфорд”. Мишо Вълчев, Кокала, Пепи Петров биеха дузпи през тази година. Мишо беше притеснен, дойде момчето и каза, че не може да вкара дузпата. Другите се скриха и те. Когато Наско Сираков тръгна да я бие, Гибона се разкрещя, че Шпайдела е казал аз да изпълня. Как да съм искал да я изпусна? Просто времето беше тежко, теренът – много гаден. Имаше гьол и не можах да ударя хубаво топката. После съм си мислил – бий я с всичка сила в средата на вратата. Ама не съм бил такъв тип футболист. На тежкия терен обаче моят начин на изпълнение не е правилният. Спирах се и литвах вратаря. Предишната година срещу “Уотфорд” точно затова изпуснах, защото се подхлъзнах. Първата дузпа я вкарах, за втората се хлъзнах, вдигнах топката и уцелих гредата. Пак беше мокро време, ноемврийско. И в реванша завършихме 1:1, в продълженията ни биха с два гола след корнери. А тогава бях толкова убеден, че ще вкарам. Спокоен, сигурен. И си я вкарвах, ако не се бях подхлъзнал. но като ме обвиниха за загубата, му казах на Шпайдела: повече дузпи не бия. И до “Днепър” не бях изпълнявал. Но така било писано. Аз съм сигурен, че Насо, ако я беше бил, щеше да я вкара.
– Споделяте, че най-ценното ви дерби срещу ЦСКА е директният мач за титлата през 1984 г., спечелен с 3:1. Колко ценен момент от него е онзи, когато прокарвате топката между краката на Стойчо Младенов?
– Футболистите по принцип го възприемат за унизително, но и на мен са ми я прекарвали топката между краката. Това си ми беше някакъв прийом. Обикновено, когато някой те атакува и иска да ти вземе топката, си разтваря краката и може по най-елементарния начин да я чукнеш между тях и да го преодолееш. В случая се получи. Но аз обичах и да се забавлявам. Който не се забавлява и не изпитва удоволствие, не може да направи нищо интересно. Това беше част от играта, без злоба и ирония. Ние със Стойчо си говорим и сме добри приятели, защото той беше добър футболист и съперник, а сега е добър треньор. За това нещо обаче тогава получих картон от великия Дитер Паули, който след мача се беше изказал, че аз съм му направил най-голямо впечатление от всички футболисти.
– Участвали ли сте в уговорени мачове?
– Участвал съм, да. Но нека уточним – никога не е ставало дума за сегашния порок с уговарянето за финансова облага, за този голям проблем с черното тото. Тогава мачове се уговаряха в полза на двата отбора – да няма жълти картони и двата отбора да са доволни от точката, която вземат. При единия случай обаче ни излъгаха. Играехме със “Спартак” (Варна). Треньор ни беше Бобата Жечев. Май беше 1982 г. – трябваше да направим равен, но ни биха 1:0.
Другият уговорен
мач е срещу
“Локо” (София),
когато станаха
шампиони
през 1978 г.
Направихме равен, защото, ако ги бяхме били, щяха да станат ЦСКА. Но ЦСКА пък се бяха договорили със “Славия”. Те биха 4:0, а ние направихме 3:3. Даже с куриери предаваха как се движи другият мач. Доста време се задържа 0:0, но ЦСКА набързо поведе с два-три гола. А ние играехме гол за гол. Но никога не е ставало въпрос за уговаряне за пари. А за резултат, който удовлетворява и двата отбора.
– Кой е най-големият шампион, с когото сте се срещали на терена?
– Йохан Кройф. Това беше мачът с “Барселона”, когато ги бихме 5:4. Мина покрай мен, тупна ме по врата и ми пожела успех.