Готов съм пак да играя за Украйна, ако имат нужда от мен

Нападателят Жуниор Мораес, който е роден в Бразилия, но взе украински паспорт, трябваше два пъти да бяга от войната. В момента 35-годишният ветеран се завърна в родината си, за да облече екипа на Коринтианс, а в България нашумя много покрай престоя си в ЦСКА през 2011/12. Именно след фурора у нас той започва украинското си приключение, за което разказа в интервю за сп. „4-4-2“.

Фелипе РОЧА, 4-4-2

Жуниор Мораес, вие се местите в Украйна през 2012-а, когато подписвате с местния Металург Донецк. Каква беше обстановката в началото?

– Беше всичко друго, но не и лесно! Вече бях играл в Румъния и България в продължение на 2 години, но зимата беше много по-лоша в Донецк. Освен това езикът се оказа по-труден за разбиране и стилът на игра много по-физически. Но въпреки всичко открих, че базата на клуба е много добра и имаше голям потенциал за развитие.

Как се промениха нещата, когато войната дойде най-напред в Донецк през 2014-а?

– В края на сезона започнахме да виждаме някои протести по улиците, но не беше нещо, от което да се страхуваме. Чак след това събитията се промениха.
Бунтовниците нахлуха в Донецк
и спечелиха контрол върху официалните сгради. Имаше барикади и хора, носещи оръжия. Ние разбрахме колко е екстремна ситуацията. Когато футболният сезон свърши, всички мои бразилски сънародници се прибраха незабавно у дома. Аз обаче бях длъжен да остана в Донецк малко по-дълго, защото ме избраха за най-добър нападател в лигата и ме поканиха да присъствам на официално събитие. Чак след това отлетях за родината. Щом пристигнах в Бразилия, веднага видях, че летището в Донецк е било бомбардирано. Погледнах моята съпруга и си дадохме сметка, че сме се измъкнали на косъм.
А какво се случи с клуба? Вие отивате в гранда Динамо Киев година по-късно?
– Металург Донецк се премести в Киев заради войната. Беше тежко. Моята съпруга беше бременна, но клубът направи всичко възможно, за да помогне. Заради несигурността, която витаеше около донецките клубове, не се знаеше какво ще се случи с тях и дали изобщо ще получат позволение да продължат. Затова аз реших да отида в Динамо.
Три години по-късно правите трансфер в Шахтьор. Как се случи, имайки предвид голямата вражда между Динамо и миньорите?
– Имах велики спомени от престоя в Динамо, но не се разбрахме с шефовете за продължаването на договора. Шахтьор ми направи оферта и това беше най-тежкото решение в моя живот. Не е лесно да отидеш от единия голям враг в другия, при това в същия град, защото по онова време Шахтьор вече бе базиран в Киев. Спомням си, че последните разговори с президента на Динамо не бяха никак приятелски.
През 2019 г. станахте и национал на Украйна…
– Още бях в Динамо, когато селекционерът Андрей Шевченко ми се обади, за да пита дали искам да играя. Аз му казах да почакаме малко, защото все още преговарях с моя клуб и не се знаеше изобщо дали в бъдеще ще остана в Украйна. Тогава обаче подписах с Шахтьор и реших, че е дошло време да стана гражданин на Украйна и да представям националния отбор. Бях горд да го направя. Прекарах много години в тази държава и определено в Украйна се чувствах у дома. Не беше като да играя за държава, с която изобщо не се чувствам свързан.

Вярвахте ли, че руската инвазия се задава, преди да се случи наистина тази година?

– Ние изобщо не бяхме в Украйна по време на подготовката за втория полусезон. Имахме среща с шефовете и нашия треньор. Като цяло отборът беше много притеснен. Аз попитах: „Какво ще направите, ако се завърнем в Украйна и войната започне?” От клуба ни отговориха, че най-вероятно всичко ще бъде наред. Според тях беше малко вероятно да се случи. Казаха ни, че напрежението може да започне на границата, а ние ще бъдем на сигурно място в Киев. Обещаха да направят всичко възможно да ни евакуират при нужда, затова ние се съгласихме да се върнем в Украйна. Но тогава бомбите в Киев ни изненадаха рано в онази сряда сутрин. Не виня клуба, защото беше трудно да се предвиди, но може би е било по-правилно да изчакат, преди да ни върнат в Украйна.

Какво помните от нощта, в която бомбите започнаха?

– Спах по време на първите експлозии. Тогава отворих очи и войната беше започнала. Чувството е като очакване да се събудиш наистина, защото вярваш, че всичко е било просто кошмар. Гледката е отчайваща. През прозорците на моя апартамент виждах светлините от експлозиите. Съседите се евакуираха, взимаха по нещо и просто бягаха. Можех да видя трафика, хората бяха в тотална паника. Приличаше на откъс от онези филми за края на света. Завариха ме абсолютно неподготвен. Даже нямах достатъчно гориво в колата и не знаех какво да правя. Обадих се на един от директорите на Шахтьор. Първоначалният план беше да изчакам у дома, докато се отвори възможност да се придвижим безопасно до хотела, в който отборът ни отсяда преди мачовете.

Как се развиха следващите дни?

– Бях с моите бразилски съотборници и техните семейства в хотела, но нямахме никаква представа какво може да се случи. Прекарахме 3 дни и половина в мъчение и психически стрес. Всеки един час чакахме позитивни новини и безопасен план, който да ни откара до границата. Но реалността беше точно обратната – постоянно ни заливаха с лоши и по-лоши новини. Клубът опитваше всичко възможно да ни помогне да избягаме. Било то с автобуси или с изпращане на гориво за нашите коли. Обмисляхме евакуация с влак, самолет и какво ли не, но беше невъзможно. Времето минаваше и ние знаехме, че руснаците се доближават все повече до Киев.

Верни ли са слуховете, че вие сте имали възможност да избягате, но сте останали, за да не изоставите вашите бразилски приятели?

– Двама приятели ми предложиха кола, която да ме откара на границата, но аз просто не можех да го направя. Бяхме група. Сред нас имаше новородени, жени и по-възрастни хора. Много добри приятели. Нямаше как да мисля само за себе си и да избягам. В същия момент моето семейство беше в Бразилия. Получи се огромно щастливо съвпадение. Жена ми и децата имаха билет да дойдат при мен в Украйна точно в неделята преди инвазията, но нашият домашен прислужник даде положителен тест за коронавирус и затова близките ми не пристигнаха тук.

Как се разви след това екшънът с вашето напускане?

– Президентът на УЕФА Александър Чеферин беше най-важният човек. Опитвахме се да намерим изход в продължение на дни. Чеферин се обади в петък  вечерта и ни попита от какво се нуждаем. Казах му, че ни трябват два автобуса до станцията, после влакове до границата плюс достатъчно храна за пътуването. В събота всичко беше готово за бягството ни и съм много благодарен на президента на УЕФА за това, което направи.

След кошмара се присъединихте към Коринтианс, за да играете отново футбол…

– Позволиха ни да подпишем с нови отбори. Когато се завърнах в Бразилия, осъзнах, че е дошло време да бъда по-близо до моето семейство. В Коринтианс засега всичко е страхотно. В първия месец се чувствах зле. Не можех да се концентрирам върху футбола, защото мислех само за войната. Все още имам приятели в Украйна и нямаше как да бъда на 100% концентриран в тренировките, тревожейки се за тях. Но от Коринтианс ми помогнаха невероятно много.

Възможно ли е някога да се завърнете в Украйна, след като войната приключи? Вече сте на 35 години… Възможно ли е да облечете отново екипа на националния отбор на тази страна?

– Когато напуснахме Украйна, директор в Шахтьор ми предложи роля в клуба. Той каза, че вратата за мен винаги ще бъде отворена, ако искам да играя в Европа отново или да се заема с някакъв друг пост след края на моята кариера. Със сигурност ще посетим Украйна колкото е възможно по-скоро. Не знам какво е бъдещето ми в националния отбор, но съм готов да играя, ако имат нужда от мен.