-Там е работата, че нищо не се случва. Стоим на едно място от няколко години. Никакъв напредък. Всъщност, ако трябва да съм откровен – дърпаме назад. Погледнете какво правят отбори, които допреди няколко години ги биехме без никакъв проблем. Развиват се. Най-яркият пример е Исландия.

– Същата е ситуацията и в клубния ни футбол…
– За съжаление е така. И клубният ни футбол, и националният отбор са в криза. Бих казах – в огромна криза.

– Коя е причината за трагичното състояние на футбола ни като цяло?
– Причината не е една. Те са няколко и са комплексни. Но основната се крие в прекаленото много чужденци, които играят в нашите отбори. Същите тези чужденци изядоха хляба на младите ни състезатели и убиват футбола ни. Заради тях не може да се осъществи нито един сериозен трансфер на наш футболист от български в чуждестранен клуб. Кой е последният такъв голям трансфер, че нещо не се сещам… Едно време се извършваха редовно трансфери – както през зимния, така и през летния прозорец. Сега продуктът ни е евтин…

– И вероятно некачествен…
– Не, не е чак толкова некачествен. Може да не са много, но имаме качествени млади футболисти. Проблемът е, че

не им се дава
достатъчно шанс,

защото чужденците са с предимство.

– Бихте ли посочили кой е главният виновник за провала на националния отбор?
– Ако си мислите, че ще ви отговоря, че това е Ивайло Петев, жестоко се заблуждавате. Петев има най-малката вина. Както той, така и предишните селекционери Любослав Пенев и Лотар Матеус. Те каква вина имат, че българите в родното първенство не играят редовно. Че българите, подвизаващи се в чуждестранни клубове, търкат повечето време пейката. Вижте в момента „чужденците” в националния ни отбор. Там почти няма футболист, който да е твърд титуляр в клубния си тим. Е, след като им липсва елементарна игрова практика, как смятате, че ще се наложат и ще успеят в националния отбор. Знаете, че съм цесекар, но в последните години със свито сърце гледах как се налагаха само чужденци, а на българите им беше посочвана вратата. Пращаха ги в други клубове уж да се обиграят, целта беше да се отърват от тях. Да, в момента в ЦСКА играят само българи, но нима трябваше да се изчака отборът да отиде във „В” група, за да се сложи край на този проблем с чужденците ли?! В „Левски” отскоро започнаха да предпочитат българското. В „Лудогорец” разполагат с голяма детско-юношеска школа, но мъжкият състав е изграден предимно от чужденци. Единствено като че ли в „Литекс” от няколко години се дава предимство на младите момчета, което е похвално. Има и нещо друго – преди години на всеки пост имаше по трима-четирима футболисти, които се конкурираха за титулярното място в националния отбор. В момента на някои постове просто няма нито един играч, за когото да кажеш, че заслужава да е в стартовия състав. Навремето всичките национали, които играеха зад граница, бяха титуляри в класни, подчертавам – класни отбори. Не само титуляри, но и звезди. Днес имаме само Ивайло Чочев и Ивелин Попов, които играят в стабилни тимове и в повечето случаи са в стартовия състав.

– Не. Основната вина, както казах, е комплексна. Тя е във всички нас, футболните хора.

В БФС направиха
нещо разумно,

след като въведоха следния правилник в „Б” група. Всеки отбор трябва да пуска в титулярния състав по четирима футболисти, които са до 23 години. А един от тях трябва да стои на терена от първата до последната минута. По този начин се стимулират юношите. Моят съвет към БФС обаче е въпросното правило да важи и за „А” група. Според мен футболният съюз трябва да ограничи чужденците в отборите. Да ги сведе до минимум. Повярвайте, това ще бъде истински лек за оздравяването на футбола ни – както на клубно, така и на национално ниво.

– Следя, разбира се, защото ЦСКА винаги е бил и ще бъде в сърцето ми. А сърцето ми е свито, като гледам какво се случи с клуба в последните години. Предишните и по-предишните собственици имат основна вина за големия хаос, който настъпи на „Армията”. Направо да ти настръхнат косите, когато чуеш за какви дългове става въпрос. Тези дългове са натрупвани с годините и лошото е, че на никой не му е пукало какво ще се случи след време. И ето че това време настъпи – ЦСКА загуби лиценза си и сега е във „В” група. Радващото е, че попадна в добри ръце, но дано новото ръководство се справи с проблемите. Честно да ви кажа, доста трудно ЦСКА ще излезе от кризата именно заради милионите дългове.

– Аз не искам да изпадам в подробности, но много външни фактори пречеха тогава на ЦСКА. Когато румънецът Андоне пое отбора, напрежението беше огромно. След като той си тръгна, трябваше да поема в движение нещата. Както се казва – на пожар. Мисля, че успяхме да се измъкнем от тежката ситуация, завършвайки на второто място. Честно казано, тогава беше невъзможно да атакуваме титлата, защото Литекс разполагаше с много силен отбор. Другият проблем в ЦСКА беше постоянното текучество на футболисти. На всеки трансферен прозорец се вземаха по 10-11 играчи.

-Кои футболисти ви създаваха най-много проблеми?
-Ще ви дам пример с Мишел Платини. Той притежаваше страхотни качества, но нямаше характер. Не беше мъжкар, а

в ЦСКА оцеляват
само мъжкарите

Платини не беше лидер и се криеше във важните мачове.

– За съжаление не успяхме да изпълним основната ни задача и тимът изпадна от „Б” във „В” група. Причината за провала се крие най-вече в ниския бюджет. Парите не стигаха, заплатите са бавеха с по два месеца. Едно е да ти забавят да речем заплатата в ЦСКА, където вземаш хиляди левове и можеш някак си да се справиш с положението, но съвсем друго е в клуб от ранга на „Ботев” (Враца). Там заплатите варираха от 500 до 800 лева. И като те държат два месеца без пари, ела да видиш какво се получава. Едни се оплакваха, че майките им ги издържат и им е адски неудобно. Друг твърдеше, че в последните дни ходел да се храни при баба си с боб и лютеница. Как да ги мотивираш момчетата при това положение?

– В ЦСКА също ви бавеха заплатите?
– Да, бавеха ви, но вече ви отговорих, че като имаш по-голяма заплата, по-лесно ще изтраеш няколко месеца. Освен това ЦСКА е име, история, фактор в българския футбол. На „Армията” не отиваш, за да забогатееш финансово, а да забогатееш футболно. Тоест – да направиш кариера.

– Шест месеца. Това беше в периода, в който бях треньор на юношите.

– Ако трябва да съм откровен, повечето хора не биха издържали половин година да останат без заплата. А и вашата в школата на ЦСКА едва ли е била висока. Кое ви е мотивирало да ходите на работа?
– Две неща. Амбицията да се развивам като треньор и обичта към децата. Вероятно на някои ще им се стори, че не звуча откровено, но наистина беше така. Казвам го с ръка на сърцето…

-Бойко Бемберски и Петър Жеков са хората, които първи ми подадоха ръка в родния ми клуб. За един кратък период и моят баща ми беше треньор в детско-юношеската школа. Беше голяма тръпка, защото мечтаех да тръгна по стъпките на татко. Помня как той ставаше шампион, как постигаше успехи в Европа и исках и аз да изживея тези неща.

– Ходихте ли тогава на стадиона, за да подкрепяте ЦСКА?
-Иска ли питане?! Разбира се!

„Още от дете
запали моето
сърце”,

както се пее в един от рефрените на сектор „Г”. Та още от малък аз бях там – в сектора с червените шалчета. Бях на 11 години, когато ЦСКА отстрани Нотингам, а баща ми игра в историческия мач. От трибуните съм гледал и други велики двубои, като този с Байерн през 1982 година, когато татко вече беше приключил с кариерата си. Година по-късно – през 1983 година, пък като част от юношите бях на „Армията” и гонех топките на срещата ЦСКА – Рома. След края на мача стиснах ръката на големия бразилец Роберто Фалкао. Не можах да заспя през нощта от емоцията и огромния адреналин.

– Защо обаче професионалната ви кариера не започва в ЦСКА, в „Локомотив” (Горна Оряховица)?
– Ами така се развиха нещата… Аз играех редовно в юношеския състав на ЦСКА. Тогава бях на поста десен защитник. Бях забелязан от треньорите и Альоша Димитров ме извика в дублиращия състав, а това е само една крачка разстояние от мъжкия тим. Димитър Пенев, който тогава водеше представителния отбор на ЦСКА, обаче така и не ме повика. И след като не ме повика, отидох да играя в състава на ВИФ. Там бе забелязаха от „Локомотив” (Горна Оряховица). Или по-точно – забеляза ме Петър Кирилов. Преди това трябваше да изкарам проби в „Локомотив” (Пловдив), но нищо не се получи. Та така се озовах в Горна Оряховица. Много хубави години прекарах там. Местният тим разполагаше с качествени играчи. Само ще ви посоча Ивайло Йорданов, Гюджеменов, Печикамъков, Данчо Маринов, Сашо Ангелов, братята Гавазови, Шефкет Мустафов. Бяхме в „А” група. Стадионът беше пълен, играехме на осветление и не се стряскахме от големите имена. През втората година треньор ни стана Никола Велков, а в отбора дойде и друг юноша на ЦСКА – Филип Филипов. Оттам насетне ви е ясна моята кариера. После отидох в „Локомотив” (София), където заиграх като централен защитник, а впоследствие най-после се озовах и в мъжкия състав на ЦСКА. В „Надежда” бяха хубави времена – през 1995 година спечелихме Купата на България и завършихме втори в първенството. След това обаче

Николай Гигов не
си спази на думата

Не ми даде пари, които трябваше да получа по договора ми с клуба. Бавеха се заплатите. Цяла есен на 1995 година играех без пари.

– И през януари 1996 година бяхте привлечен от ЦСКА?
– Точно така. Взе ме Георги Василев. Той ме искаше още от периода, когато беше треньор на „Етър”, а за играех в „Локомотив” (Горна Оряховица). През следващия сезон – 1996/97 с ЦСКА спечелих всичко – титлата и Купата на България. При следващия ми престой на „Армията” – през 2005 година, отново триумфирах с титлата.

– При първия ви период в ЦСКА президент на клуба беше Илия Павлов. Какво си спомняте за него?
– Беше изключително точен човек, лека му пръст. Той ми беше президент не само в ЦСКА, но и в „Черно море” през сезон 2002/03. Управляваше добре и двата клуба. Илия Павлов и Васил Божков са двамата босове, при които съм се чувствал най-добре в ЦСКА.

– Помня, много добре помня…

– Екшънът се разигра в края на почивката между двете полувремена и никога няма да го забравя. Резултатът беше 1:0 за нас. След разбора тръгнахме да излизаме от съблекалнята. Аз, като капитан на ЦСКА, бях най-отпред, а след мен беше вратарят Иво Иванов. Пред вратата в коридора забелязах четири здрави момчета. Ама много здрави – типични мутри. Понеже аз и Иво бяхме първите, ние пострадахме. Без да ни казват нищо, здравеняците ни подхванаха. Мен ме удариха силно в корема и в краката, а Иво го бутнаха. Той се подхлъзна, падна на земята и мутрите му нанесоха удари в лицето. След това четиримата избягаха. Мачът не се доигра, а ние с Ицо бяхме закарани в болница, където ни извадиха медицински свидетелства. Това е цялата истина за случилото се. Впоследствие в БФС се стреснаха и предприеха мерки. След този случай започнаха да поставят камери в тунелите и пред съблекалните на двата отбора. Оттогава не е имало подобни екшъни на стадионите, на които вече имаше видеотехника за наблюдение.

– Имаше ли някакво обяснение защо ви нападнаха мутрите?
– Нямам представа и до ден днешен. Може би са искали да ни стреснат, след като водехме с 1:0. Има обаче едно комично обяснение на случая. Нещо като анекдот. Говореше се, че преди мача босът на „Велбъжд” Георги Илиев наредил да ни бият на всяка цена. В смисъл – да ни бият на терена, да спечелят задължително двубоя. Неговите бодигардове обаче, нали са с по-ограничен умствен багаж,

разтълкували
заповедта
буквално

И нахлули в съблекалнята да ни понатупат с юмруци (б.р. – смее се).

– Как са баща ви Иван и брат ви Мартин?
– Татко живее в Рибарица и вече е добре. Казвам „вече”, защото имаше проблеми със здравето. Смени двете тазобедрени стави. Лошото мина и в момента се движи нормално. Брат ми е в Драгоман и отговаря за целия спорт там. Няма нищо по-хубаво, когато всички семейства се съберем заедно. Нали може да се сетите от първия път, коя е основната ни тема на разговор между баща и двамата му синове, отдали се на футбола…
РУМЕН ИЛИЕВ

————————————————–

През януари 1998 година Адалберт Зафиров прави трансфер в „Арминия” (Билефелд), а по-късно играе в още един немски клуб – „Унион” (Берлин). „От престоя ми в Германия помня много неща. Все хубави. Най-вече факта, че се плащаше на секундата. „Арминия” изпадна през 1998 година, но въпреки това се противопоставихме на големите отбори. Тогава „Кайзерслаутерн” с Мариян Христов стана шампион.

Ние обаче не допуснахме загуба от „лаутерите” вкъщи. Двубоят беше много оспорван и завърши 2:2”, разказва Зафето.