През 67-а бях никой в казармата и ЦСКА, а година по-късно играх на олимпиадата в Мексико, спомня си легендата

Хари ЛАТИФЯН

Българският волейбол се е радвал на изключителни личности, допринесли за издигането му до най-успешния колективен спорт в историята ни. Такива, които са оставили трайна и незаличима следа. Дори и сред тях обаче има един, който се отличава и изпъква, за да блести сякаш малко по-ярко, както го прави звездата „Сириус“, когато погледнем към небето. Днес, тази легенда, истинско олицетворение на това определение, празнува 75 години.

Роден на 9 ноември 1948-а в Ихтиман, Димитър Златанов е човекът, по който може да се сравняват всички след него. Универсалният войник на българския волейбол, който докосна върха, както сам озаглави и автобиографичната си книга. Успехите му като играч са повече от впечатляващи. А още по-невероятното е, че на фона на всички титли и медали, които е постигнал през годините, никога не е парадирал с тях, оставайки здраво стъпил на земята, скромен и трудолюбив. Което още повече го превръща в икона за всички любители на спорта.

Прави първите си стъпки към върховете с екипа на ЦСКА. Като част от армейците

печели 9 титли на страната

и е сред водещите имена в редиците на тима, воден от Милко Караиванов, който вдига КЕШ през 1969-а след триумф на финала над Стяуа. Във визитката му с червените личи и спечелването на КНК.

„Първият ми мач беше срещу Левски-Спартак. Влязох да играя след контузия на Младен Гоцев, невероятна емоция. Бяхме се наредили на пейката и аз бях в края. Когато стана травмата на Гоцев, треньорът се обърна назад и каза „Ей, ти, ставай“. Всички гледат, никой не знае кой сочи. Аз се огледах, а той „Ти, ти, идвай“. През същата тази 68-ма година в Кърджали играхме финал на републиканското първенство, отново срещу Левски-Спартак и спечелихме с 3:2. След това се наредиха все силни мачове, начело с финала на КЕШ срещу Стяуа през 1969 година. Анализирайки го сега, моето влизане в големия волейбол стана за една година. От никой в казармата през 67-а до олимпиадата в Мексико през 68-а. Много бързо се наложих и нямах смяна до 82-ра“, спомня си част от славните мигове Златанов.

В годините на универсалните състезатели, той е сред тези, които могат всичко. Играейки като център и посрещач, легендата прави смъртоносен тандем с Митко Каров. „Най-ми допадаше играта в центъра, а той ми даваше бързи топки, с които

забивах все едно пирони

в полето на противника. При мен така се получи, че играех както при центъра, така и в краищата. Имаше универсален състезател, какъвто бях аз. Не мога да кажа, че съм бил строго позициониран, вече към края на кариерата ми, когато в световен мащаб се избистриха постовете, станах център“, казва още Златанов.

Докато трупа титли и победи с екипа на ЦСКА, той става и основен волейболист в националния отбор. Големият връх за него е през 1970 година, когато само на 21 печели сребърен медал от световното първенство в София и е посочен за Най-добър нападател на планетата. Признание, което отговаря на страхотния му инстинкт да намира пролука между противниковата блокада и да не знае какво означава топката да се върне от неговата половина на мрежата.

Участник на три олимпиади, Златанов помага на България още веднъж да изпита от вкуса на финален мач – този на Игрите в Москва през 1980-а, когато волейболистите ни постигат най-големия си успех на национално ниво и печелят сребърно отличие. 8 години по-рано пък получава привилегията да е знаменосец на делегацията ни в Мюнхен. „Чувството да развея флага през 1972 година бе уникално. Това е огромна чест, която бе дадена точно на мен, страхотна отговорност“, връща се назад в годините Златанов.

След като мисията му с ЦСКА е изпълнена, той заминава за Италия, където продължава да трупа успехи и победи. С екипа на Робе ди Капа Торино печели титлата в първенството през 1981-а, а година по-късно води състава до финал за КЕШ, втори в кариерата му. През есента на 82-а Златанов става първият български волейболист, който играе в Япония, носейки екипа на Нипон Осака и

отново достига до върха

за да сложи край на кариерата си като шампион – така, както и започва!

Легендата се завръща в България и продължава с ролята на помощник треньор на Васил Симов, с когото заедно водят националите до третото място на европейското първенство в Берлин през 1983-а. След като наследява едно от най-квалитетните имена в треньорското поприще, Златанов сам печели три титли като наставник на ЦСКА. През 1988-а се завръща със семейството си в Италия и продължава да работи като треньор, а синът му Христо се превръща в достоен наследник на славната фамилия, ставайки един от най-успешните ни състезатели в началото на този век, макар и с италианския флаг на гърдите.

За всичко, постигнато през кариерата, Златанов е удостоен с най-високото държавно отличие – орден “Стара планина“ I степен. Посочен е за волейболист №1 на света за ХХ век и приет като член на Залата на славата от випуск 2007. А как се става легенда с главно „Л“? „Такива успехи се постигат с тонове пот, часове изкарани на игрището и с много любов към играта. Обичаш ли тази игра, тя доставя ли ти удоволствие, нищо не ти тежи. Всичко минава неусетно. Разбира се, има технически и физически показатели, без които не може. Но в основата е пот, пот, пот, много лишения и себераздаване“, разкрива тайната в своята рецепта.