Бившият нападател на ЦСКА Димитър Иванов е автор на най-бързия гол в дербитата между „червени“ и „сини“ – в 36-ата секунда на мача между двата гранда, игран на 30 октомври 1999 година и завършил 1:0 за ЦСКА. Димитър Иванов е роден на 7 октомври 1970 г. в Елхово. Бил е футболист на Стефан Караджа /Елхово/, Чирпан и „Розова долина“ /Казанлък/. С фланелката на ЦСКА има 55 мача в“А“ група и 19 гола. С ЦСКА е шампион на България през 1997 г., носител на Купата през същата година.
Играл е за южнокорейския отбор „Ю Конг“ и за китайския „Чин Дао“.
Автомобилна катастрофа през 2000 г. го вади рано от футбола.
Митко, помниш ли гола си в 36-ата секунда срещу „Левски“ на 30 октомври 1999 година, за който още се говори като за най-бързия гол, постиган някога във вечното дерби?
– Как няма да го помня, нали с този най-бърз гол в мачовете между ЦСКА и „Левски“ съм в историята на българския футбол. От „Левски“ изпълниха център, ние откраднахме топката. Организирахме атака и завършихме с гол. Доколкото си спомням, Бербатов изпълни тъч, подаде на Методи Деянов, той центрира отляво, топката прехвърли всички и отиде в Румен Христов. Той центрира отдясно, за топката скочи Бербатов и тя направи такава парабола, че попадна у мен. Стрелях с глава, вратарят на „Левски“ Димитър Иванков леко закачи с пръсти кълбото и то отиде в напречната греда. Аз последвах летежа на топката към терена и пак с глава я вкарах в мрежата. След два удара с глава, всичко стана много бързо, за 36 секунди.
Така и завърши този мач – 1:0 за нас. Но трябва да призная, че през 1999-а „Левски“ беше по-добър отбор, макар че ги бихме. На ЦСКА бе забранено да картотекира нови играчи заради неразбории с Димитър Трендафилов.
Много хора казват, че в такива моменти като при гола ми срещу „Левски“ късметът те покрива. Вярно е, че за да има голове, трябва и късмет, както с параболата на топката от главата на Бербатов в онзи момент. Но с моя приятел Петко Петков – легендарния голмайстор на „Берое“, много пъти сме разговаряли. Той има една приказка: важното е къде ще се пласира нападателят, винаги трябва да е на такава позиция, че да може да завърши атаката с гол.
В този мач носиш червена фланелка с номер 8…
– В ЦСКА играех най-често с номер 8. Зная, че за отбора този номер е легендарен след Стоичков, но с Христо не съм играл. Когато дойдох в ЦСКА, той вече си беше тръгнал. По принцип исках да играя с номер 13 още от малък, но Димитър Пенев не ми разрешаваше и много рядко това ми се случваше. А и тогава все още футболистите носеха стандартните номера от 1 до 11.
Кой те привлече в отбор като ЦСКА?
– Треньорът Георги Василев ме взе от Чирпан за първенството 1996/1997 година. Тогава играех за „Чирпан“ в „Б“ група. Малко преди това, през 1993-а, отборът бе все още във „В“ група. Тогава се игра знаменитият 1/16-финал за Купата на България, в който „Чирпан“ отстрани ЦСКА с победа у дома с 1:0, с гол на Стоев в 119-ата минута на продълженията. Аз обаче не играх в този мач по… административни причини. Тъкмо бях дошъл от „Розова долина“ /Казанлък/.
По онова време треньор на „Чирпан“ бе Тенчо Тенев от Пловдив, а собственикът на клуба Таньо Вълев – Малкото Тани, бе решил да прави отбор за „Б“ група и ми се обади. Аз преди това си бях в Чирпан, след това за година и половина Евгений Янчовски ме привлече в казанлъшките „рози“, сега пак трябваше да се върна. Дори бях картотекиран и играх няколко мача за чирпанлии във „В“ група, но за мача с ЦСКА се притесниха, че не съм имал някаква бележка от „Розова долина“, в смисъл, че отборът няма претенции към мен, и решиха превантивно да не ме пускат, за да няма после усложнения служебно. Така пропуснах победата над ЦСКА, но по ирония на съдбата тъкмо аз заиграх после при „армейците“. Но това не стана изведнъж. Помня, че в първенството 1995/1996 г. играх много силно за Чирпан. Идваха на място да ме искат от всички отбори, класирани между 2 и 12-о място в „А“ група. Дори „Берое“ казали, че дават за мен 100 хиляди лева и своя нападател Данчо Митев. Но президентът Таньо Вълев, който е заклет цесекар, ми викаше: „Спокойно, Митьо, ще дойде по-добър отбор“. В Чирпан, откъдето бе и жена ми, нас, Димитровците, ни наричат Митьовци… Тогава дошла и офертата от ЦСКА, която вече приехме. Мисля, че са платили за мен 250 хиляди долара, но не съм сигурен.
Вече си бил готов футболист?
– Помня, че бях много бърз, викаха ми Синът на вятъра. Бягах 100 метра за 11,2 секунди. Е, пушех по малко, но това не се отразяваше на формата ми. По-късно журналистът Сашо Диков ми измисли и прозвището „чирпанската кама“, защото съм идвал от Чирпан. Впрочем, бях на 21 години, когато се ожених там – на 22 март 1992 г., жена ми беше от Чирпан. С нея се разведохме през 2002 г., а от това лято вече съм дядо на зет, дъщеря ни се омъжи в Пловдив.
От онова време помня и друго – тогава се подиграваха с ЦСКА за моя трансфер: уж ще гонят титлата, а взели играч от „Б“ група… И в самото начало Георги Василев не ме пускаше титуляр, играех само през второто полувреме. Но на мача с „Левски“ излязох за първи път със стартовия състав и вкарах гол, завършихме 1:1, те бяха повели с гол на Тошко Зайцев. Така че голът в 36-ата секунда срещу „Левски“ не ми е първият, имам общо 3 гола срещу тях. През тази 1997 г. направихме дубъл с ЦСКА – спечелихме и титла, и Купа. А първия си гол с червената фланелка вкарах на „Волфсбург“, бихме ги с 1:0 в контролен мач, игран в Германия. Тогава Гочето пак ме пусна в игра след почивката.
След шампионската титла с ЦСКА през 1997 г. ти заминаваш в Южна Корея? Как те откриха корейците?
– Когато ме взеха в ЦСКА през 1996 г., отборът играеше в тогавашния турнир за Интертото. Имахме мач със „Страсбург“ в София, аз бях титуляр. Корейците от „Ю Конг“ бяха дошли за Петър Михтарски, беше се върнал от Испания в ЦСКА, но харесали мен. Гочето обаче не ме пусна тогава.
След 1 година те пак дойдоха и този път вече ме купиха от ЦСКА. Беше през 1998 г., 4 години покъсно те бяха домакини на световното първенство по футбол заедно с Япония. И футболът им беше на много високо ниво. Шампионатът им се провеждаше по интересен регламент – ако редовните 90 минути завършат наравно, се играеха 120 минути, при ново равенство се бият дузпи. Май и в Сърбия по една време било така… Но при корейците, ако биеш в редовното време – получаваш 3 точки. За победа в продълженията присъждаха 2 точки, при дузпите – само една. Групата беше от 10 отбора и никой не изпадаше. Имаха и университетски отбори с тяхно си първенство, водеха ги подолна група. Но за да има равновесие, най-добрите футболисти отиваха в по-слабите отбори и обратно. Няма изпадащи и влизащи, като в НБА. От моя отбор играчите с номера 5 и 10 бяха национали, имената им не помня.
Година и 3 месеца изкарах в Южна Корея, за мен бе добра школа. Докато на Запад за възстановяването на играчите наблягаха на медикаментите, на Изток държаха на здравослоното хранене. Имаха си специалитет – „калво“, това е месо от вратовете на специална порода телета, печено върху дървени въглища. Сервиха ни го често, защото връщало силите.
По това време изиграхме контрола с китайския отбор „Чин Дао“. От там ме харесаха, предложиха ми повече пари. Отначало не исках да ходя, но след това се полакомих, отидох. Бях им първия футболист, който купуват от чужбина. Оказа се, че разликата между корейския и китайския футбол е като от тука до небето, по това време футболът в Китай беше на много слабо ниво. А и не ми понесоха безкрайните лагери и дълги пътувания. Лагар и летиш, лагер и летиш… След 6 месеца там се върнах в ЦСКА.
Тогава ли Димитър Пенев ти е казвал: лесно ти беше на тебе в Китай на топло, а ние тук мръзнем?
– Видяхме са на „Армията“, когато ми каза така. Не знам защо, но той към мен се обръщаше с Иванчо, може би защото съм Иванов. А истината беше, че в Китай беше даже по-студено, отколкото в България.
Останах в ЦСКА след Китай, защото Стойчо Младенов ме излъга, докато преговаряше с мен. Ето я и тази история…
Както ти казах, когато корейците ме купиха от ЦСКА, треньор беше Георги Василев. Гочето, който ме привлече в отбора, много ме обичаше и косъм не даваше да падне от главата ми. Когато тръгвах за Южна Корея, той ми каза и няма да забравя думите му: „Митка, като се прибереш в България, първата ти работа е да ми се обадиш на мен“. Аз се прибрах и имахме среща със Стойчо Младенов в едно кафене в квартал „Младост“ на София. Казах му, че Гочето е поръчал първо да се обадя на него. А той ме уверява: „Снощи говорих с него, тази година ще почива, никъде няма да е треньор“. Преспахме нея вечер в София, на другия ден подписах договор с ЦСКА в ранния следобяд, качих се на колата и директно за морето – в Несебър бяхме на почивка с жена ми. В станцията излязох на терасата да изпуша една цигара.
Тогава бяха на мода тези, големите мобифони. Звъни ми непознат номер, вдигам: „Митка, здравей, обажда ти се Георги Василев, къде си?“. „На почивка съм“, викам. „Не, не, в кой отбор си?“. „Ами, г-н Василев, преди 3 часа подписах с ЦСКА“. Той малко ми се накара по телефона, защото искал да ме вземе при себе си в „Унион“ /Берлин/, където бил треньор. Каза ми, че Стойчо ме е излъгал. Вече не ми се сърди, след време се видяхме в Кипър, говорихме. Той живееше там, аз бях помощник треньор в Сандански.
Но Стойчо Младенов излезе прав за друго. Тогава ми каза: „Аз съм вкарвал много голове в кариерата си, но всички ми помнят головете срещу „Ливърпул“. Започни в ЦСКА, тук можеш да вкараш гол, който ще се помни винаги“. Стана така, че не той, а Димитър Пенев ми беше тогава треньор, а Любо Пенев – президент на клуба. Но тъкмо тогава дойде оня гол срещу „Левски“ в 36-ата секунда.
Тогава играхме като нападатели заедно с Димитър Бербатов. Беше много възпитано, скромно и трудолюбиво момче, виж докъде стигна. През сезон 1999/2000 г. двамата завършихме с по 14 гола за ЦСКА.
Знаменития си гол срещу „Левски“ помниш в подробности, а какво си спомняш за онази автомобилна катастрофа през август 2000 година, която те извади от футбола като играч?
– Било е през юни или през юли, даже не съм си правил труда да помня точната дата. Знам, че имах тренировка от 4 часа след обяд на Панчерево. Към София по магистрала „Тракия“ караше жена ми. Тогава имахме южнокорейски джип. Като че качихме на магистралата й дадох да кара тя, аз съм задрямал в колата. После тя казваше, че и тя нямала спомен от това, което е станало. Някъде над Елин Пелин джипът излиза от пътя вдясно и се обръща в едно дере надолу. Десният ми крак бе счупен при падането. Месото се беше отлепило от костта и всичко се беше набило с борови иглички от дърветата наоколо. Добре, че д-р Цачев в „Пирогов“ се наел да го изчисти, после идваше да ми сменя превръзките. Извадих голям късмет, че нервът ми не беше засегнат и не се наложи ампутация. Жена ми беше със счупени ребра и счупен прешлен, помня, че нарочно я приспиваха, за да не чувства болките.
Това ме извади от професионалния футбол като играч, трябваше да се възстановявам много време. Сега играя за ветераните, но не повече. Насочих се към треньорската професия, имам лиценз „Б“ от треньорска школа, сега ще запиша и за лиценз „А“. Първо бях помощник на моя треньор от Чирпан Тенчо Тенев в „Ботев“ /Пловдив/, минах през различни отбори, сега водя „Тунджа“ от село Ягода в община Мъглиж. Завършихме полусезона на последно място във „В“ група, но дойдох при заварено положение – без селекция, без подготовка. Президентът обещава напролет нещата да се опраят финансово, има надежда.
Като футболист си играл при различни треньори, все големи имена, какво научи от тях?
– Истина е, че имах щастието да работя все с добри треньори – в България тренирах при Тенчо Тенев, Георги Василев и Димитър Пенев, в Южна Корея треньор ми беше Валери Непомнящий, който беше стигал с Камерун до четвъртфинал на световно първенство през 1990 година. В Китай играх при треньора, който водеше Южна Корея на световното в Мексико през 1986 г. и завърши 1:1 с България – не му помня името, за съжаление. Дори в един момент Немопнящий ме искаше в „Торпедо“ /Москва/, но от ЦСКА тогава не ме пуснаха.
От всеки съм научил по нещо, смесвам техните методи в моята работа като треньор. Като нападател обичам атакуващия футбол, но от тези, при които съм бил, знам едно: можеш да изповядваш такъв футбол, с каквито футболисти разполагаш в отбора. Ако са добри защитниците, ще играеш защитно. Аз лично винаги съм харесвал играта на Фернандес от Франция, от българските футболисти – Стоичков и Емил Костадинов. Навремето наистина имаше добри футболисти, на които като деца искахме да подражаваме. Аз самият винаги съм бил от ЦСКА, защото в един мач ЦСКА победи „Левски“ с 3:2. Кой знае, ако е било обратното, може би щях да съм левскар. Бил съм на 10 години тогава, тъкмо съм започвал да играя футбол. Това е първият мач, който помня.
А кой те запали по футбола, кой ти беше първият треньор?
– В ученическите ми години в родния ми град Елхово треньорите ходеха по училищата в часовете по физическо възпитание и си набираха подходящи деца за различните спортове. Васил Маджаров ми стана първият треньор. Той ме извика на стадиона с една група приятели, бяхме във втори клас, за да тренираме футбол. Играехме на този пост, на който се освободеше място. Маджаров ме е пускал и бег, и халф, и дясно крило. Но Димитър Торлозов оконателно ме направи нападател, след като ми каза, че съм роден за нападател. Първия ми мъжки отбор бе „Стефан Караджа“ /Елхово/, при мъжете играя от 9 клас.
Растях буйно момче, дори успяхме да се скараме с първия си треньор. Играех при него в отбора на Елхово юноши, старша възраст. Веднъж той нареди двустранна игра на основните футболисти срещу резервите и обяви, че който падне, ще върти на стадиона толкова обиколки, с колкото е загубил мача. Ние паднахме с 5 гола разлика. А беше вече тъмно и ние, по-оперените, му се опълчихме, че няма да бягаме. Тогава той ни каза за напуснем отбора. След това другите се върнаха, аз отказах, на инат. Почнах да играя за селото на майка ми Мелница – по това време отборът им „Граничар“ беше в „Б“ окръжната група. Тогава се случи да изляза срещу връстниците си от Елхово – бихме ги с 3:2, аз направих хет трик. И тогава Данчо Йорданов от Ямбол, който беше треньор на мъжкия отбор на Елхово „Стефан Караджа“, ме покани при тях.
Бях на 17 години. Учех в Автотранспортния техникум в Ямбол, но ритах за мъжете на Елхово. В „А“ окръжна група станах голмайстор с 31 гола. Вече като войник на границата в село Раздел пак излизах от поделението за тренирам и да играя футбол. Тогава Елхово игра бараж за влизане във „В“ група срещу „Чирпан“. Те ни елиминираха, но мен ме хареса треньорът им Белчо Цонев и ме взеха в „Чирпан“. Така започна пътят ми към големия футбол.