Да събереш визитката на Матей Казийски в няколко изречения не е особено лесна задача. Защото за спечелените отличия на клубно ниво трябва отделна зала. За десетте години с националния отбор Матей беше и с основна заслуга за спечелването на последните три медала – бронзовите на световното първенство (2006), Световната купа (2007) и европейското (2009). Казийски върви към края на изключителната кариера, а за нас винаги е удоволствие да говорим с него. Без значение от темата.

Петър Стоянов

– Почти приключва 20-ият ти сезон в чужбина. Измори ли се?

– Да съм се изморил – не. Но в края на сезона се обаждат някакви болежки – дясното коляно, разни други неща. В добра физическа форма съм, не съм се пренатоварил. Това най-вече се дължи на факта, че не играя пълни мачове. Треньорът ме сменя след първия гейм. И може би затова е една идея по-лекичко и успявам да се запазя.

– А причината да не те пускат по дълго вероятно се дължи на факта, че няма да продължиш с Милано след края на сезона.

– Сигурно и това играе роля, но треньорът обича да сменя и да пробва различни състави. Според мен се опитва да даде повече игрово време на Оцука, който е единственият потвърден оставащ в отбора за догодина. Със сигурност и това играе роля, но ние цяла година се въртим. Не е нещо ново или изненадващо. Така си беше през цялата година.

– Върви плейоф за пето място, което не изглежда особено мотивиращо…

– Да, със сигурност да играеш в плейофите за класиране на финала е много по-голяма мотивация, но ще трябва да се раздадем максимално, защото има доста мачове, не един-два. Има какво да се иска.

– Защо не се получиха нещата в четвъртфиналния плейоф срещу Лубе? Стартирахте с победа навън, след което записахте три поредни загуби.

– Не е една явна причина, а сбор от много. Това, което най-очевидно ми се струва на мен, беше темата от целия сезон – че сме малко непостоянни в изявите си. Направихме страхотен първи мач, взехме много важна победа навън, след което едва ли не им подарихме втория вкъщи и това доведе до разочарование за нас. За тях пък беше глътка въздух, защото те бяха в лошо състояние в конкретния момент. И това ги зареди с енергия да играят по-силно у дома. При нас отлив, при тях прилив на енергия.

– Може и малко клиширано да ти прозвучи, но на мен това ми прилича и на смяна на щафетата. Опитният Казийски я предава в ръцете на младия Алекс Николов.

– Не съм давал нищо. Той сам си го взе. Игра много силно момчето и се радвам много, че е здрав. Поне така каза след мача. Това е най-важното. След страхотния успех, който направиха за Купата на Италия, му пожелавам късмет и занапред.

– Дълъг път извървя, Матей. Стана дума за това, че завършва 20-ият ти сезон в чужбина. Вижда ли му се краят?

– Да, макар че имам още някакви надежди за последен сезон. Но към момента договорът ми с Милано изтича и нямам друг. Съвсем скоро ще стане ясно, но сега се ориентирам към финалните мачове от шампионата.

– Но вече е в картите да закачиш фланелката на стената?

– Да, напълно е възможно, да.

– Изпитваш ли някакъв страх от това да сложиш край?

– Не. Честно казано, не. Може би това се дължи на факта, че още преди няколко години се бях замислил съвсем сериозно да приключа и тези няколко години допълнително са ми дошли в повече. Имам предвид, че бяха повече от това, което мислих да направя. Затова съм доволен и във всеки един момент съм с чисто съзнание, че това може да бъде краят и че нямам психологически проблем от тази гледна точка. Това, което е нямам, е представа какво ще правя след това. Но и това ще се изчисти.

– Кога ти мина през ума тази идея за пръв път?

– Не е веднъж, но със сигурност след сезона във Верона (2021, б.а.) се бях замислил със сигурност дали не е време да приключа. От тогава вече минаха 4 сезона. Така че 4 години подарък от времето, в което си мислех да сложа край, си е доста. И съм доволен.

– Това отлагане на края ли беше или естествен процес?

– Не, абсолютно естествен процес, защото се намери къде, как и защо. Освен това се и представих по доста добър начин. Не беше просто ей така, колкото да участвам в нещо, а си бях деен участник в отборите, в които играх. И се радвам, че го направих.

– Говорихме си наскоро с Маги Малеева за края на кариерата ѝ и тя сподели, че е изпитала огромно облекчение, че са спрели пътуванията и „животът в куфар“. При тебе има ли такова пренасищане?

– Да. Това е една от трудностите, които изпитвам. Все по-често събирам багажа не с такова приятно очакване на предстоящото пътуване, както беше преди 20-ина години.

– Предполагам, че това е обусловено и от факта, че вкъщи има кой да те чака.

– Това също играе роля, да. Желанието да прекарвам повече време със сина ми ме накланя повече към идеята, че да си седя вкъщи и да престана с тези пътувания би било добра идея. Човек иска това, което няма, и за нас професионалните спортисти да си на път е ежедневие. Затова и може би поне в началото да си бъда вкъщи ще ми е най-големият кеф.

– Тогава сигурно ще почнат да ти липсват пътуванията…

– Да. Казват, че максимум година отнема и след това отново започва да ти се прави, което си правил по време на кариерата. Нямам представа, но го очаквам.

– Значи да очаквам една година да косиш ливадата пред къщата преди пак да искаш да влезеш в екшъна?

– Сигурно, да. Семейна идилия – косиш си тревата с машината, сядаш си на масата, пиеш лимонада и след една година си казваш: „Абе, няма ли нещо да направим турнирче някакво, да идем на състезание? (Смее се).

– Излезе някаква информация, че може да продължиш в Падова. Има ли нещо вярно в това?

– Не, имаше преди време някакви разговори с клуба, но се разбрахме, че нямат желание да се присъединя към отбора им. Там е ясна ситуацията. Това са някакви информации на хората, които правят прогнози за съставите през следващия сезон. И тези информации след това се подемат от всички. Но няма нищо вярно в това.

– Досега си говорихме за това какво ще стане, ако сложиш край след края на сезона, защото ти твоето „последно 10“ си го взел 4 пъти. Може ли пето да има?

– Да, ще видим какво ще се случи. Не казвам „Не“. Чакам до последно за още едно приключение, но трябва да ми харесва и да ми отговаря на желанието да бъда колкото се може по-близо до семейството.

– Но същевременно говорим за нещо извън Италия, нали не бъркам?
– Да, за момента за Италия нямам никакви опции.

– Имаме яснота какво се случва, ако сложиш край на кариерата това лято – хващаш косачката. Но още нямаш идея какво се случва след това?
– Никаква идея. Времето ще покаже и със сигурност ще изкочи нещо междувременно. Ще се ориентирам. Нямам намерение да се пенсионирам от каквато и да е дейност. Само от активна волейболна кариера.

– Направи ли си някаква равносметка на кариерата?

– Всяка година си правиш по някаква малка равносметка и то накрая се натрупва.

– И каква е финалната?

– Мога да съм само доволен. Имах страхотен път във волейбола и даже наскоро си говорих с един мой съотборник, че като бях по-млад си мислех дали ако бях поел към друг спорт щях да имам сходен или малко по-голям успех. Сега все по-често си мисля, че е малко вероятно. Много е трудно да постигнеш това, което постигнах във волейбола в което и да било друго.

– И аз така мисля. Кое ти е най-щастливото събитие в кариерата, ако можеш да степенуваш?

– Трудно е да степенуваш, защото зависи в какъв аспект е въпросът.

– Това, което ти е донесло най-голям кеф.

– Може би идването в Тренто, защото е свързано със страшно много успехи, а не с един-единствен. Генерално. Подем. Страхотен момент в моя живот. Страхотно развитие на самия отбор. Много неща на едно място. Това е еднократното събитие, което е довело до спечелването в последствие на много купи, медали, приятни моменти.

– Тренто ти се превърна и в дом. Но като казваш „идването в Тренто“, се връщам назад и това нещо не мина така гладко.

– И това допринася, между другото. Защото след толкова борба, проблеми, самият факт, че успях да се добера до Тренто беше чудо и веднъж добрал се, да постигна всичко това в последствие…Контрастът между тези събития допринесе за усещането за страхотно изживяване и невероятно правилно решение от моя гледна точка.

– Ако се върнем към онзи момент, ти беше пред угрозата да ти спрат правата. Правилата бяха такива, че правата ти се държаха от Славия, без чието съгласие не можеше да отидеш никъде…

– От една страна Славия, от друга Динамо Москва. От двете страни се опитваха да ме спрат всячески. Драма си беше.

– Заплахи, какво ли още не. А ти тогава беше на 23 години, даже още ненавършени. Супер талант, който беше пред угрозата да бъде спрян за спорта.

– Супер талант…Но не можеш да кажеш на онзи етап.

– Не, нещата си се виждаха. Но мисълта ми е друга – как се впускаш в такава битка при положение, че могат да ти кажат „Пич, това беше. Ако не слушаш – спираме ти правата и край“.

– Колкото и млад да бях, аз бях абсолютно готов това да се случи и да го приема. Щях да изчакам нужните години наказание. Бях решил какъв ще бъде пътят ми, просто не беше ясно колко бързо това ще се случи. В крайна сметка съм изключително доволен, че ми позволиха това да се случи веднага, а не да търпя една, две или три години наказание. Но за мен нямаше друг вариант. Пътят беше този. Сега, като погледна назад е лесно да кажа, че бях прав. Но тогава не беше така. Но аз смятах, че съм прав и имах усещането, че това е правилното нещо.

– А какво те караше да вярваш, че този проект ще успее, защото тогава Тренто беше някакъв средняк, за който най-големият успех беше, да речем, полуфинал на първенството?

– Когато предварително проучвахме възможността за Тренто, се виждаше, че от година на година нещата там стават все по-добре и все по-добре. И проектът узряваше. Отборът беше готов да обърне тенденцията – вече да не е от средните тимове, а да от висшия ешелон. И беше въпрос на време и на усилия, разбира се. Всяка година преди това правеше малка крачица напред. И това допринесе за решението да видим дали проектът ще може да се реализира там. И естествено, беше въпрос на усилия и на старание.

– Но вашето не беше крачка напред, а направо скок.

– Да, но беше толкова неочаквано, че даде страхотен тласък. Това е така. Но според мен ако не беше станало през първата ни година там, следващата щяхме да имаме още по-добър шанс и в третата да сме на топ ниво. Както наистина стана.

– Другата голяма шумотевица в твоята кариера беше през 2012 година с оттеглянето ти от националния отбор. Това, което съм забелязал при теб в тия битки, е, че се хвърляш твърд и убеден в позицията и винаги си бил готов да платиш цената.

– По някой път човек трябва да стои зад нещо. И като вярва в това, което мисли, да може да застане зад думите и с действията си. Така е правилно според мен. Тогава беше голяма каша…Когато се изострят нещата до такава степен, че трябва да кажеш „Аз съм дотук и ако така продължават нещата, не може повече така.“ Когато се стигне дотам – край. Няма две мнения по въпроса.

– Тогава това решение обаче ти е било по-трудно, защото в предишното ти заставаш просто зад себе си. Докато през 2012 вече ставаше въпрос за националния отбор и бъдещето ти в него.

– Да, беше много голямо като събитие, но не беше трудно като решение, защото нямаше как да продължа по този начин, по който се вървеше напред с националния отбор. Аз и тогава го казах, че нямаше как да продължа така, защото трябваше да преглътна себе си. Трябваше да го направя въпреки себе си. И това не е нещо, което е лесно да се направи. И не е нещо, което допринася за добър спортен резултат. Защото когато правиш нещо въпреки себе си и трябва да полагаш кански усилия да вървиш напред, не постигаш 100% от това, което можеш, ако си в правилната душевна нагласа. Не усещах, че мога така, както се разви ситуацията, да продължа го правя. И веднъж, когато осъзнах това, не казвам, че беше лесно, но нещата се канализираха. И тръгнаха по своя ред.

– И тогава стигаш и до ситуацията, в която обществото е поляризирано. Едната част са зад теб и те подкрепят, другите казват „Абе, как можа да се откаже точно сега“. Сигурно и с това бреме не се живее лесно.

– Когато има поляризация, е нормално едните да те разбират, а другите не. Човек винаги има избор. Но така, както съм устроен аз, пред мен тогава имаше един избор. Нямаше два варианта. Нямаше двоумение или чудене какво да се направи в тази ситуация. Просто бях в ситуация, в която нямаше как да продължа напред, и просто сложих край.

– Понеже си говорихме за равносметки, казвал ли си си „Сега, ако можеше да променя това от кариерата ми…“?

– Не, единствената мисъл от тази гледна точка е била „Ако нещата бяха по-различни, можеше да стане еди-какво си“. Но нещата не бяха по-различни и нямаше как да се развият по друг начин.

– Но тук говориш пак за ситуацията с националния отбор, не генерално.

– Точно така. Това може би е допринесло с някакъв негативизъм за моята кариера. Единственото, за което съжалявам. Съжалявам, защото така се развиха нещата.

– Говорим си и за край и за продължаване. Виждаш ли се все пак във волейбола, защото с цялото ноу-хау, което имаш, можеш да бъдеш много полезен в бъдеще.

– Варианти имам, трябва да видя какво най-много ще ме привлече. И какво бих искал да правя. Нямам нищо реално, имам някакви варианти, но нищо конкретно в момента. Да, свързано ще е с волейбола най-вероятно, но най-вероятно първо ще кося ливадата, както вие казахте и след това ще решавам.