Webcafe

„Ние мразим Нотингам Форест“, се лее от трибуните. С пълно гърло пеят хиляди – независимо дали на „Норд Банк“ на лондонския „Хайбъри“, от трибуната „Коп“ на ливърпулския „Анфийлд“ или от кошера с най-хард фенове на Юнайтед – „Стретфорд Енд“. Една от най-прочутите песни по английските стадиони се появява в края на 70-те, а днес малцина се сещат за нея.

В събота следобед Нотингам Форест прие Ливъпул и загуби драматично с 0:1 в 99-ата минута, а мачът отбеляза първата победа на гранда от Мърсисайд на „Сити Граунд“ от далечната 1984-та. Странно, нали?

Първо, ако сте фенове на английския футбол от твърде скоро, ще се объркате, че Форест е „йо-йо отбор“, който напоследък един-два пъти се появява във Висшата лига. Не е така. Този тим неслучайно се гордее с две купи на европейските шампиони. Също така не е случайно изобщо, че е уникален в световен мащаб, който е вдигал два пъти този трофей, а е бил само веднъж шампион на страната си. Казано иначе – това е клуб с невъзможен за подминаване статут и запазено със златни букви място в историята на английския и европейския футбол. И едновременно с това – в никакъв случай не е гранд или „голям клуб“.

До 6 януари 1975 г. Форест е малък отбор от Мидландс, който е по-популярен с това, че е от града на Робин Худ, отколкото с успехите си. Спечелил е два пъти Купата на ФА до онзи момент, както и веднъж е завършвал втори в първенството на Първа дивизия.

На онзи 6 януари през тесните врати на „Сити Граунд“ (те са си такива и днес) минава „човекът с голямата глава“ – така го наричат. И то, не защото физически най-важният атрибут от тялото му наистина е несъразмерно голям, а защото самочувствието и егото му са толкова силни, че помитат всички.

Брайън Клъф влиза в Нотингам с репутацията на човек, който много говори, винаги има какво да каже, но и постига резултати на футболния терен.

Клъф вече е шампион с Дарби от няколко години по-рано. Форест пък в този момент си живурка като средняк във Втора дивизия, без особени изгледи за промоция в елита. Голямата глава обаче е категоричен: „Тук ще настъпят промени. Твърде много хора са спали твърде дълго на този стадион.“

„Сити Граунд“ е живописно място. На брега на река Трент, като едната трибуна зад вратата е почти надвесена над водата. От другата страна на реката е стадионът на Нотс Каунти – „Медоу Лейн“. Двете арени са най-близките във Великобритания по права линия, но тя може да бъде измината само с плуване през реката… Иначе вървиш от „Трент Енд“ – споменатата трибуна, където седят най-запалените и шумни фенове на Форест, качваш се на моста, минаваш от другата страна, после тръгваш пак покрай реката и си на „Медоу Лейн“ – около 10-15 минути.

Градът също е странно място за раждането на футболно явление, от гледна точка на Форест. Нотингам по това време е с население от около 260 000 души (днес са към 330 хиляди). И повече от половината – даже може и да е меко казано – подкрепят Нотс Каунти. Това е най-старият професионален футболен клуб в Англия, а „тези оттатък реката“ са се появили доста по-късно.

Клъф не се интересува от история. Той събира отбора си по свое виждане, както и това на Питър Тейлър. Дясната му ръка е човекът, който препоръчва кой да бъде привлечен.

След два сезона във Втора лига, през май 1997 г. Нотингам влиза в елита. Клъф води отбора в Майорка на петдневен запой, за който се разказват истории, граничещи с абсурда. Но са истински. Отборният дух е изключително корав, а именно това е най-голямата тайна на успехите на мениджъра.

Но с Тейлър имат различия. Първият спор е около Кени Бърнс, нападател на Бирмингам. Питър е категоричен – този ни трябва. Корав тип, перде, безскрупулен на терена и не му пука от никого. Е, освен това е комарджия, пие до припадане и на няколко пъти участва в тежки сбивания, за едно от които изкарва и два дни в ареста.

Клъф първоначално е против, но приема аргументите на Тейлър. При едно условие – Бърнс ще играе като централен защитник, а не като деветка, както е в Бирмингам.

Странно. Но година по-късно Кени е Играч на сезона в Първа дивизия, а Нотингам Форест е шампион на Англия за първи път в историята си. Като новак!

Това е сезонът, в който репутацията на тима започва да се изгражда уверено като един от най-мразените в цяла Англия. Обикновено неутралните фенове симпатизират на такива отбори – аутсайдери, които изненадват фаворити и печелят трофеи в стил „Пепеляшка“. Но не и Форест.

„Те бяха гадняри – спомня си Алън Хансен, легенда на Ливърпул. – Много добри играчи, опитни професионалисти, които знаеха какво правят на терена. И винаги намираха начин да те изкарат от релси, за да вземат своето. Клъф бе направил чудеса и това, което правеха, бе отработено до автоматизъм. А като не вървеше мачът, влизаха в употреба гадните им номера. Не можех да ги понасям, но имам респект към това, което постигнаха.“

Никой не може да ги понася. На „Хайбъри“ ги освиркват, след като наритват здраво играчите на Арсенал рано-рано през онзи сезон. На „Олд Трафорд“ е още по-враждебно, след като Форест изнася лекция по футбол с 0:4, но и по арогантност, а Клъф се държи така, сякаш се подиграва на всеки от 70-те хиляди по трибуните поотделно.

Най-здравите мачове са с Ливърпул. Това е хегемонът в онзи момент и в Англия, и в Европа. Когато Форест печели титлата си, той сваля от трона именно „червените“ на Пейсли, а същата година те за втори път поред са шампиони на континента. И се чака с интерес сблъсък по европейските терени на двата английски представителя.

През същия сезон 1977/78 г. Нотингам е шампион, но и взима Купата на лигата, като на финала бие Ливърпул с доста спорна дузпа. Тоест – тя е безспорна като нарушение, но е на около метър преди наказателното поле.

„Категорично беше дузпа – казва невъзмутимо Клъф и се хили в свой стил. – Видях добре положението.“

Взаимната неприязън става направо омраза, когато през есента на следващия сезон още в първия кръг на Купата на шампионите Форест се пада с Ливърпул и отстранява носителя на трофея. А реваншът на „Анфийлд“ минава в 90 минути обиди и освирквания за гостите, които са взели назаем най-доброто от арсенала на италианските отбори в онези години. Падания, бавене на времето, провокации. А онзи ливърпулски отбор доста добре владее и мръсните номера в играта, затова е още по-раздразнен, че някой му изнася лекции именно в тях.

Оставяйки настрана, че това е гаднярски отбор (в добрия смисъл на думата), който ти вади душата с памук, Форест е и невероятно добре научен тим, който може да бие всеки. В първата среща с Ливърпул шампионите на Европа са надиграни тотално – 2:0, за да дойде 0:0 в онази мрачна нощ на омраза.

„Ние мразим Нотингам Форест“ вече се пее мощно и с пълно гърло по стадионите най-вече на грандовете в Англия от следващия сезон. А той носи европейската корона за отбора на Клъф.

Мениджърът е в стихията си. Телевизионните му изяви са абсолютен хит, той е бокс офис. Когато Нотингам привлича Тревър Франсис и го прави първият милионен играч във футбола, Клъф прави едно от най-великите си шоута.

Първо, той нарежда на босовете на клуба да впишат официално сумата във Футболната асоциация пред данъчните власти като 999 999 паунда. Това е официално обявената цена, въпреки че и Бирмингам признава, че преведената сума е милион.

Клъф просто не иска цената да тежи психологически на Тревър. А на представянето му, което е следено в целия свят, а медиите не могат да се съберат в малката стая за пресата на „Сити Граунд“, всички са елегантни, с костюми. Тревър, съпругата му, президентът на Форест… Това е изключително важен ден за клуба и за футбола. А Брайън го няма!

Мениджърът се поява в точния час, когато вече останалите се потят дали ще се появи. Влиза по анцуг, с ракета за скуош в ръка. Държи се, сякаш нищо особено не се случва и минава просто да уважи играча. Всички са втрещени, а Франсис се подсмихва. Това е начинът на Клъфи да свали напрежението около милионния трансфер.

Походът в Европа завършва с купата. През май 1979-а Форест вдига най-великия трофей в Мюнхен след 1:0 над Малмьо, а голът вкарва точно милионният нападател. Той не е имал право да играе в Европа по странно правило, в кръговете преди финала. Тогава обаче е на терена и бележи.

Година по-късно трикът се повтаря, а Форест бие на „Сантяго Бернабеу“ Хамбургер с Кевин Кийгън в състава. Един път шампиони на Англия – два пъти на Европа!

По стадионите у дома обаче освиркванията и обидите продължават.

„Те имаха най-дразнещите фенове и всяко гостуване на „Сити Граунд“ беше ужасна вечер на обиди, дразнене и атмосфера на голямо напрежение. Беше трудно да ги биеш на техния стадион не само заради стила на игра и добрия отбор, а и заради публиката. Онези от „Трент Енд“ бяха сред най-неприятните типове в страната.“ Думите са на големия зевзек и фигура Малкълм Алисън, който е начело на Манчестър Сити в края на 70-те и началото на 80-те за втори период.

Алисън говори за „Ред Догс“ – червените кучета, които са ядрото на агитката на Форест в онези години. Изключително надъхана група, макар и не голяма като численост, която дава тон за атмосферата от „Трент Енд“. Тя е направо гадна, въпреки че това може да се каже за доста стадиони в Англия през 70-те и 80-те. Това, което допринася за тази допълнителна неприязън точно към Форест и „Сити Граунд“ е, че там те и бият на футбол. Защото този отбор просто е силен.

Алисън не е единственият, който не може да понася срещите с Форест на Клъф.

Греъм Сунес, капитан на всепобеждаващия Ливърпул, ги нарича „банда дразнещи типове“. Разбира се, това трябва да се приема с усмивка под мустак, защото самият шотландец има точно същата репутация.

Но е факт, че и по европейските стадиони често този отбор е изпращан с освирквания заради провокации, дразнене и… е, най-вече, защото домакините не са успели да го пречупят. Този Форест не се предава и не скланя глава пред никого. Вероятно това е част от тайната на това да не го обичат.

Според Клъф, това е комплимент.

„Великолепно беше – казва по темата Брайън в интервю след края на кариерата му като мениджър. – Обиждаха Джони Робертсън, че е твърде стар и не може да тича. Той навързваше трима играчи и вкарваше победния гол, а после им се изсмиваше в лицето. Коментираха, че Шилтън е с наднормено тегло, но той не пускаше гол и феновете на съперника беснееха от това. Страхуваха се от нас, това е истината. Бяхме най-добрият отбор в Европа поне за две години и никой не може да ни го отнеме.“

През април 1979-а се играят два мача – две от най-великите вечери на Клъф и Форест, които са вероятно най-яркото потвърждение и за двете тези, които битуват и винаги ще са символни за онзи отбор.

На 11 април е първият полуфинал при първото участие на Форест в турнира на шампионите. Съперникът е Кьолн, който от четирите останали тима в надпреварата (другите два са Малмьо и Аустрия-Виена), е смятан за фаворит. Германският шампион е много опитен в Европа, докато Нотингам е новобранец.

На „Сити Граунд“ началото е шоково – 0:2 до 20-ата минута.

„Беше страшно, замеряха ни с предмети, а играчите им озверяха – спомня си Дитер Мюлер, звезда на Кьолн. – Сякаш някой им наля гориво в телата.“

Форест стига до 3:2 с голове на Гари Бъртълс, Йън Боуйър и Джон Робертсън, а Кьолн е в нокдаут на ръба на нокаута. Но в края Шилтън пуска евтин гол и – 3:3. Според треньора на германците Ханес Вайсвалер, това е била вечерта, в която е видял „най-добрия футбол в Европа за 60 минути и най-големите гадости в играта за 30“. Но той дори не подозира какво го чака на реванша.

Това е Форест на Клъф в най-чистата му форма. Топката хладнокръвно се разиграва между бранителите, връща се десетки пъти на Шилтън (тогава може да я хваща след пас от бранител), изритва се към нападателите и всяко единоборство е като война. „Червените“ се борят като лъвове и не се притесняват нито от 60-те хиляди германци по трибуните, нито от 11-те надъхани и доста по-опитни играчи насреща им. Боуйър вкарва единствения гол, а после „портите се затварят“ и до края стената пред вратата на англичаните не пада. Финал. Кьолн е съсипан, стадионът се тресе от освирквания към този ужасен съперник, който е пречупил психически цяла Германия в едни два часа.

Не повече от 1000 англичани стигат до стадиона в онази вечер. Форест като цяло не се радва на огромната подкрепа, която през 70-те водят из Европа Ливърпул, Лийдс, Арсенал, Юнайтед и останалите английски грандове. И причините са ясни – отборът от Нотингам просто не е гранд, никога не се и превръща в такъв. А дори в града си тогава не е най-популярният.

Но това е най-неприятният съперник, когото жребият може да ти прати в Европа. Когато трябва да се защитава, Форест е Интер на Ерера от 60-те. Когато търси голове, става Ливърпул на Пейсли, но с още по-силни флангови атаки.

И днес, ако вървите към „Сити Граунд“, ще ви направи впечатление, че там мащабите са си дребни – нищо общо с цитадели на футбола като „Олд Трафорд“, „Емиратс“, стадиона на Тотнъм или „Анфийлд“ в Ливърпул. Доскоро клубът нямаше дори музей за трофеите си на стадиона, а ги показваше от витрина в дългия коридор, който води от тесния вход към залата за пресконференции.

„Няма достатъчно купи за музей“, бъзикаха ги феновете на други отбори, които не са забравили старата омраза. Е, няма… Форест може и да не спечели купища призове, но има двата най-важни – шампион е на Англия и на Европа. Колко отбори могат да кажат това?

Малкият, неприятен и дразнещ трън в петата на грандовете на Острова, днес е с различен статут. И него Висшата лига го остави на няколко обиколки назад от водещите отбори.

Но времената на Клъф не се забравят и от „Трент Енд“ песните винаги ще са за славните вечери, в които тази „гадна банда“, срещу която никой не искаше да играе, бе анексирала Европа.