Часовникът ми спря 15 минути преди да стартирам, споделя легендата по повод златния медал

 

В ранните часове на 9 февруари 1998 година България празнува първата си титла на зимни олимпийски игри. И до днес триумфът на Екатерина Дафовска на 15 км индивидуално в биатлона остава ненадминат. Тогава е повече от неочакван, а зрителите на националната телевизия стават свидетели на успеха на запис, тъй като състезанието не се предава на живо. По решение на тогавашното ръководство в 5 сутринта не си заслужава да се излъчва Олимпиада и предаването се дава на запис с два часа закъснение. И макар и отложена, радостта в България е огромна. Само на две десети от бронза пък остава друга българка – Павлина Филипова. 25 години след златото променило живота й, Екатерина Дафовска си спомня за шампионския ден пред „Тема Спорт“.

 

Петър СТОЯНОВ

 

Г-жо Дафовска, през лятото подадохте оставка като председател на федерацията по биатлон. Предполагам, че сега времето ви е запълнено с ангажименти към хотела ви?

– Да, точно така. И ми е доста по-спокойно, да ви призная. Няма излишни нерви, липсва напрежението, което имаше…

 

Сега основното, което ви вълнува, вероятно е дали ще има сняг?

– Да и много се радваме, че натрупа, защото януари беше доста безснежен. Сега в момента всичко върви под пълна пара. В междусрочната ваканция беше много пълно, сезонът вече е в разгара си. Заетостта е добра. Чужденците се завърнаха след пандемията от Ковид 19.

 

Как ще отбележите 25-годишнината от титлата в Нагано?

– Както всяка година общината в Чепеларе организира зимен празник на децата. В този ден те не ходят на училище. Започва се от сутринта с най-малките от детските градини – забавления, игри, дърпане на въжета. Следобед продължават по-големите деца, които тренират биатлон, сноуборд. Правят се малки състезания, награждавания. Това стана традиция и празник на целия град от 2003 насам.

 

А вие лично как ще го отбележите?

– Аз ще съм заета целия ден с празненствата. Иначе в тесен семеен кръг, като втори рожден ден. Това си е един голям празник за мен, особено кръглите годишнини.

 

Връщаме се отново назад – точно преди четвърт век. С каква настройка тръгнахте тогава за Япония?

– Не ми беше никак добър сезонът до Олимпиадата. Не ми вървеше нито бягането, нито стрелбата. На тръгването майка ми ме изпрати с думите: „Хайде, може пък да спечелиш медал“. Аз й отвърнах, че

 

ако не взема нищо, се отказвам.

 

Прибирам се и се отказвам. До Нагано през сезона имах 34-о място като най-добро класиране, но на този ден се обърнаха нещата.

 

Мислехте ли го сериозно това с отказването, защото все пак в живота на спортиста има върхове и спадове, някак нормално е.

– Да, абсолютно сериозно беше. В 6 кръга от Световната купа, това беше 2/3 от сезона, нищо не вървеше. Преди този медал имах два от световни първенства и вярвах, че може да спечеля още. От друга страна много бързо се отчайвах, ако не ми вървеше.

 

Връщам ви в дните преди състезанието. Имам спомен, че в Япония водите тренировки без треньор, така ли беше?

– Да, бях им казала само да ме оставят на мира. Исках само да ми прострелват оръжието без да ми казват какво да правя. Имах си малка програма, която следвах. Отидохме в Нагано 12 дни преди състезанието. Бяхме първият отбор, който стъпи на трасето. Раздадоха ни тренировъчни номера и бях с първи номер. Това го помня много ясно. Аклиматизирахме се  и започнахме да се готвим добре.

 

В деня на състезанието как се развиха нещата?

– Имаше доста странности. Нашите треньори бяха подготвили едни ски. Ние отиваме час и половина преди състезанието, почваме да тестваме.  И за този чифт, който бяха предвидили за по-рано ми казаха:

 

„Вземи ги, тези не са толкова добри, загрявай с тях.“

 

В последствие се оказа, че с този чифт тръгнах и на състезанието. Рискувах да тръгна с него, защото го усетих на загрявката, че беше много добър. Това беше и единственият път, в който до края на кариерата си съм бягала със ски за тренировка. Но за този старт те толкова много вървяха, че просто нямаха спиране (смее се).

 

Имаше и някаква история с ваксата тогава…

– Отделен ваксмайстор нямахме, треньорите се занимаваха с това на Олимпиадите. Чак 2005-2006 имахме такъв. Един от тогавашните треньори в Нагано ни занесе ските на структура, за тогава това не беше популярно, но вероятно изигра важна роля. Тази структура се полага от машина с диамантени камъни. Много фина. Прави шарка, набраздена на ската спрямо структурата на снега. Може да се сравни с гумите на автомобила – такива за сняг, дъжд, за различни условия.

 

Пазите ли тези шампионски ски?

– Да, в хотела са заедно с всичките ми най-важни отличия. Даже сега им направих специална секция.

 

Отиваме към състезанието…

– Да, дори ще върна лентата малко преди това. Бях с един часовник, който спря 15 минути преди да стартирам. Стори ми се много странно, но не изпуснах старта. Бях навреме в кошарата, както я наричаме. И тръгнах. Започнах с нула на първите две стрелби, на третата изпуснах един изстрел. На четвъртата на последния изстрел задържах малко. Просто се помолих да сваля мишената. И оттам насетне всичко беше бягане. 3 километра. Имаше 70 човека да завършат след мен, но знаех, че се боря за медал. Това бяха думите на един от треньорите ми.

 

Какво ви мина тогава през главата?

– Мина ми много. На последната обиколка толкова много се напъвах, че направо мислех, че ще умра по едно време (смее се). И си казвах:

 

„За един медал не си заслужава да се умира“.

 

И така – вътрешна борба на волята, да не се отпускам, да не се стопирам. Спортът е тежък и се тренира над всякакви възможности. Само който се е занимавал с него, знае.

 

Титлата преобърна живота ви.

– Да, обърна цялата кариера. Не се отказах. Изкарах още един сезон, след това направих пауза и родих.

 

Как виждате развитието на любимия ви спорт, макар и вече оттеглила се от управлението?

– Надявам се да върви в положителна посока биатлонът. Не мога да давам оценки, може би трябва да мине още време. Иска се много хора да работят в една посока и да бъдат един голям екип. Гордея се, че през годините успях да го направя. Но за съжаление се отказах. Сега има малка пропаст в това отношение, дано успеят да го преодолеят. Пари има в момента много, но организацията куца. И хората.

 

Къде Катя Дафовска е най-големият шампион – на рубежа, в хотела или на председателския пост на федерацията?

– Категорично на рубежа. Стрелбата ми беше много на сърце, отдаваше ми се много. В хотела помощта на Ники (съпругът на Дафовска Николай Василев, б.а.) е много ценна. Това е неговото призвание. Като председател свършеното може да се оцени след време.