Тенденциите в световния футбол, започнали през 90-те години на ХХ век, продължават да набират скорост и през новото столетие. Захранени с парите от телевизионните права и Шампионската лига, клубове натрупват все повече мощ, а най-големите от тях дават заявка да се превърнат в брандове с глобално присъствие. Ограниченията относно бройката на чужденците стават толкова ефимерни, че сглобяването на суперселекции е напълно в реда на нещата за грандовете във водещите първенства. И все пак по пътя им към абсолютната власт все още има прегради. Поне през първата половина на началната декада от ХХI век битката за Европа е по-оспорвана от всякога.
Немската школа, която сериозно губи терен през 90-те години, бележи частичен реванш, след като два пъти поред класира отбор на финала в ШЛ. През 2000-01 Байерн печели, опирайки се на традиционния си директен стил и психическа устойчивост, изтръгвайки с дузпи победата срещу Валенсия. Това обаче е кратък епизод в период на преимуществено латинска доминация. През 2002-ра Реал Мадрид отново сяда на трона в Европа за трети път през последните 5 сезона. Флорентино Перес, който относително скоро е заел президентския пост на „Бернабеу“, изгражда

първия си галактически проект

събирайки Зидан и Роналдо Феномена в един отбор. Впоследствие се опитва допълнително да подсили мощта му, довеждайки Бекъм и Оуен, но липсата на вътрешен баланс между отделните игрови линии торпилира усилията му, принуждавайки го за известно време да се оттегли, докато подготви триумфалното си завръщане.
Прогресът на испанските клубове е несъмнен, но Италия все още може да претендира, че има най-силното първенство. Серия А предлага изключителна плътност на конкуренцията, но в международен план Милан безспорно е най-конвертируемият й представител. Както и през 80-те, росонерите правят нещо уникално, печелейки повече трофеи в Шампионската лига в сравнение с титлите, които вземат от домашното си първенство. През 2005 г. обаче академичната им класа не може да удържи неистовия устрем на Ливърпул в един от най-лудите финали на евротурнирите. Мърсисайдци стопяват пасив от три гола за едно полувреме, за да покажат, че дори и, бродейки по дългия път през долината на плача без титла в Англия, светлината на „Анфилд” не може за бъде угасена.
А междувременно в Европа изгрява една нова свръхнова звезда и тя е Жозе Мауриньо, който тепърва ще пише история. Стартирайки почти от абсолютната нула като треньор, той извежда Порто до евротрофеи в два поредни сезона. Първо с Купата на УЕФА през 2002-03, а след това и с Шампионската лига през 2003-04. В края на десетилетието Специалния вече е достигнал върха на славата си. През 2009-10 той реализира мечтата на Масимо Морати – собственика на Интер, който след 15 години чакане и стотици милиони, похарчени за трансфери, най-после вижда нерадзурите на върха не само в Италия, но и в Европа. Чакането за Морати може би си е струвало, защото, както и при баща му, отборът не просто печели, а го прави със запазената си стилова марка по ръба на антифутбола – бетонна защита и 100% ефективност в атака.
Барселона също не изневерява на традициите. Каталунците минават през труден период в началото на десетилетието, но постепенно усмивката на Роналдиньо успява да излекува раните им. През 2005-06 Барса за втори път в историята си печели КЕШ/ШЛ. Голямата звезда е бразилецът, но в състава има друг човек, за когото тепърва ще се говори. Лео Меси записва само 2 мача като титуляр в груповата фаза и изобщо не се появява на терена на финала с Арсенал, но светът вече знае, че се е появил гений.

Англия също се намесва в играта

уповавайки се на все по-нарастващата мощ на Висшата лига. През 2007-08 за пръв път в историята два английски отбора стигат до финала в ШЛ. В него Манчестър Ю побеждава Челси след дузпи, а няколко месеца по-късно вече с Бербатов в състава си става първият английски отбор, триумфирал със световната клубна титла.
Ако Англия върви напред, то Испания просто лети. Дори отбори, които нямат ресурса да се намесят в битката за титлата в Ла Лига, с лекота правят династии зад граница. Севиля два пъти поред печели Купата на УЕФА, втория път след изцяло испански финал срещу Еспаньол през 2006-07.
Последното издание на Купата на УЕФА преди ребрандирането в настоящия й вид е спечелено от Шахтьор Донецк. Украинският клуб заслужава да бъде споменат, защото на практика той е единственият в Източна Европа, който отбелязва впечатляващ прогрес спрямо стартовите си позиции при резките социално-политически катаклизми през 90-те години. Когато Шахтьор за пръв път влиза в групата на Шампионската лига, преобладаващите оценки са, че това е еднократен фойерверк, но в следващите години миньорите се превръщат в една от солидните марки на континента.
В Южна Америка доминиращият клуб е Бока Хуниорс, който печели 4 пъти Копа Либертадорес – местния еквивалент на ШЛ. При това Бока триумфира на два пъти и със световната клубна титла (във формат Интерконтинентална купа) в битка със страховити съперници като Реал Мадрид и Милан. Интернасионал Порто Алегре също може да се похвали с престижен скалп в колекцията си, удряйки Милан във финала на клубния мондиал през 2006.
При националните отбори Бразилия се връща към идентичността на жого бонито (в превод красива игра). На световното през 2002 г. селесао грабва титлата, воден от триото на мечтите – Роналдо Феномена, Роналдиньо и Ривалдо. Четири години по-късно Италия също покорява планетата на Мондиал 2006, следвайки прагматичната си историческа философия, след като в решителния момент на финала провокацията на Марко Матераци успява да извади от релси Зинедин Зидан и Франция.