Фабрицио САЛВИО

Sportweek

 

Висок, слаб, с черен екип, гологлав, авторитетен – в колективното съзнание Пиерлуиджи Колина (61 г.) беше реферът с главна буква. Преди него само Кончето ло Бело през 60-те години успяваше да вдъхне толкова уважение, ако не и страх на терена. През 2020 г. „Франс Футбол” му присъди „Златната топка” за заслуги като №1 в историята. Признание на база на цифрите – общо 502 мача (109 международни), включително финала на Мондиал 2002 г. Сега е шеф на Съдийската комисия на ФИФА.

 

Колина, връчвайки ви наградата от „Франс Футбол”, уточниха, че сте написали история. Така ли е, според вас?

• Няма да бъда този, който ще го каже, въпреки че се гордея с това твърдение. Вярвам, да, че съм допринесъл за промяната на подхода на съдиите към играта. Имам предвид подготовката на самия мач, което означава от събирането на цялата полезна информация, за да се предвиди какво ще се случи на терена, до загрявката на терена заедно с играчите. Малки и големи трикове, които бяха нормални за мен, но не и за моите колеги и които днес обаче са рутинни.

Очаквахте ли това признание?

• Не искам да бъда фалшиво скромен, но не искам и да бъда арогантен. Не за първи път се изказват ласкателни оценки за мен. Въпреки че спрях преди 16 години, хората ме

спират на улицата

за снимка и автограф

 

Дори и деца, които не са били родени, когато съм бил съдия.

Дали чрез съдийство задоволихте егото си?

• Не е въпрос на его. Всеки би се чувствал доволен след положителни оценки. Проблемът е какво правите, за да ги получите. Пътят зад това не се брои. Разбира се, ако някой практикува на високо ниво дейност, която има световен отзвук, като тази на рефера, е невъзможно да остане незабелязан.

Изберете три прилагателни, за да определите какъв рефер бяхте?

• Третото оставям на вас, но само ако е положително (смее се). Другите две са „симпатичен” и „маниакален”. Винаги съм преживявал моментите от мача, реагирайки по начин, който ми се струваше най-подходящ. В интернет можете да намерите широка гама от изражения на лицето ми: усмихнат, отпуснат, суров, съсредоточен. Запомниха ме с това, че се опитвах да вдигна от земята играчите на Байерн, отчаяни след втория гол на Манчестър Юнайтед във финала на Шампионската лига в Барселона през 1999-а. Стори ми се нормално да съм солидарен с отчаянието на германците, които в добавеното накрая време получиха два гола. Маниакален, защото винаги съм се грижил в детайли за подготовката на мачовете. И всеки е различен от другия. Например мач на Фоджа при Земан, чийто вратар Манчини хвърляше топката на 40 метра директно за нападателите без мъртвото време, което предшества рестартирането на играта и позволява на играчите и съдията да се придвижат. Големите рефери от моето поколение казваха, че е достатъчно да знаеш правилата и да бъдеш физически готов. Това не е така: трябва също да знаеш как играе един отбор, за да не бъдеш изненадан от неговите колективни тактически движения или от даден играч. Най-лошото, което може да се случи на тези, които са призвани да вземат решения, е да бъдат изненадани. Никога не можеш да кажеш: сгреших, защото не го очаквах. Трябва да си подготвен за всичко, което може да се предвиди.

Влязохте в историята с това, че пръв обяснихте решението си на треньор по време на мач…

• Случи на Интер – Юве през 1997 г. с треньора на нерадзурите Ходжсън. Стори ми се естествено да му обясня причината за едно нетипично решение. Гол, отбелязан от Интер, първоначално беше потвърден от асистента и едва след като чух обяснението му, разбрах, че той не е видял това, което ми беше ясно, а именно, че в момента, когато Саморано отклони топката с глава, Ганц е в засада. Винаги съм смятал, че най-добрият начин

 

да се приеме решение

е да се обясни

 

и това направих. Първо с Бергоми на терена, а след това с Ходжсън, който ми подаде ръката си и показа на всички, че разбира.

Имали ли сте модел за подражание?

• Опитвах се да черпя вдъхновение от всички. Казарин и Аньолин бяха две отправни точки за моето поколение, но си спомням и Фредриксон, шведския съдия, който по ярък начин показваше в чия полза е свирил. В Италия това не беше прието: на нас ни беше казано винаги да правим умерени жестове. Най-важното е да общувате: спестявате си протестите на поне единия от отборите. Стори ми се толкова тривиално, че не се замислих да копирам Фредриксон.

Най-смешният момент в кариерата?

• Оставаше час до финала на Шампионската лига между Байерн и Юнайтед в Барселона. С помощниците ми сме в съблекалнята. Флагчетата обаче ги няма. Тогава мотоциклетист от испанската полиция тръгна за хотела ни. Кой знае защо ги бяхме забравили на диван в антрето. Сега се усмихвам, но тогава настроението бе различно.

Какво ви липсва от годините като съдия?

• Щастие е,

 

 

когато страстта се

превърне в работа

 

 

Всичко ми липсва, особено 90-те минути на терена: емоции и чувства, които никой няма да ми върне. Толкова ми харесва, че приемам и негативите.

Отличете един?

• Със сигурност преекспонираното внимание, отделено на съдийските решения. Необходимо е по-добро разбиране на трудностите, срещани от тези, които контролират играта.

Ако след мач реферите говореха, разбирането към тях би се увеличило…

• Говоренето е лесно. Трябва да го направим в точното време и по правилния начин. Във всеки случай реферите, които могат по телевизията да обяснят решенията си, принадлежат към елит, който вече е в състояние да устои на натиска, дори и на медиите. По-скоро трябва да мислим за малкото момче, което е ударено в мач при юношите, за дузпа или изгонване. Там функцията на рефера е да позволи на връстниците да се забавляват заедно и да научат какво ще им трябва в живота: отборна игра. Недооценяването на нейното социално и образователно значение е много сериозно. И още по-сериозно е, когато родителите не го разбират.

Гледахте ли оценките си в медиите?

• Да. И бях разочарован, когато беше отрицателна. Това беше стимул следващия път да се справя по-добре.

Различният съдийски стандарт в Европа обяснява ли се с различна концепция, следователно на интерпретация на играта?

• Днес се усеща по-малко, защото навсякъде се смесват играчи от различни футболни култури, но със сигурност в северноевропейските страни, особено британските, се играе различно. Там са свикнали на по-свободен стил и съдийските намеси са ограничени.

За да бъде играта по-приятна, прекъсванията трябва да бъдат намалени…

• Статистиката показва, че повече време се губи при тъчовете, а не при фаловете.

Какво е необходимо, за да стане нормално жена да реферира мъжки мач?

• Време. Ще стигнем дотам. Реферът трябва да се оценява по качествата и способностите си, а не по пола.

Какво е мнението ви 5 г. след въвеждането на ВАР?

• Изключително положително. През 2014 г. присъствах на първата среща, на която се обсъждаше възможността реферът да има технологична поддръжка. Това е инструмент, който ще се използва все по-често. Затова ще опростим използването му, като намалим разходите и хората, които участват.

Утопия ли е да се мисли за еднакъв критерий за засада и игра с ръка?

• Изправени пред правило, което подлежи на тълкуване, унифицирането е трудно, особено когато играчът има различен футболен опит. Технологията също така служи за намаляване на несъответствията в преценката.

В интервю казахте, че при играта с ръка не трябва да се санкционира неволността на жеста, а съответствието между движението на крайника и това на останалата част от тялото…

• Така е. Ако наказвахме само неволни действия

 

дузпите щяха

да са рядкост

 

Кой би играл умишлено с ръка в собственото си наказателно поле? Именно поради тази причина правилото е променено: преди умисълът беше задължително условие, вместо това е само едно от условията, които правят наказуем контакта. Има и други ситуации, в които няма умисъл, а вина. И това също трябва да бъде санкционирано. Вината възниква, когато ръцете са в позиция, която не е оправдана от движението на играча.

Във време на пандемия нетолерантността към правилата се приема от някои като синоним на индивидуална свобода…

• Вярвам, че правилата сами по себе си са гаранция за свобода. Например свободата да се чувствате в безопасност.