Днес футболът просто не е същият без „острилки” като него. В мъжки времена, в които ако си дясно крило, трябваше да имаш безгранична смелост, за да се изправиш срещу леви бекове като Александър Марков. По трудния начин го разбра и действащ световен шампион като Бруно Конти на митичния „Ацтека” пред 95 000 зрители. Тогава, на 31 май 1986 г., в увертюрата на Световното първенство в Мексико, селекционерът Иван Вуцов реши да заложи на неподдаващия се на противниковите финтове Сашо, тогава играч на плевенския Спартак, вместо на конкурента му за поста Петър Петров, за да използва бързината и резкия му демараж срещу скуадра адзура. И с неприкритата мисъл да вземе страха на италианците, дори с цената на жълт картон, което в онази епоха, за разлика отсега, все пак си беше рядко събитие.
Мачът ще остане в историята обаче с друг ход на Вуцата, на другия фланг на отбраната ни, където като десен защитник се редуваха номиналният халф Радослав Здравков и нападателят Наско Сираков. Именно след фамозно центриране на Ради отдясно Вълка с глава донесе равенството 1:1, отекнало като истинска сензация. Марков пък изпълни задачата си да обуздава устремните набези на Конти и сменилия го през втората част Виали. Колцина като него могат да се похвалят, че са играли срещу единствения и неповторим Диего Армандо Марадона на световно? Беше вече незаобиколим фактор в националния ни тим, където си спечели мястото още преди да е навършил 22 години и…бе забравен още след първенството на планетата през 1986 г. До края на дългата си и успешна кариера изигра още само 3 мача за България, последният, 23-ият, бе световната квалификация с Израел в София по пътя към САЩ’94 редом до златната ни генерация на Ицо Стоичков, Краси Балъков, Туньо, Данчо Лечков и останалите. Бе принуден да преглътне на терена много неправди, като подаръка на рефера Тричлер за актуалния еврошампион Франция на „Парк де Пренс” през есента на 1984 г. – топката се отби от гърдите му, а германецът си измисли дузпа, превърната от Платини в гол за крайното 1:0 за петлите.
Русата му коса се развяваше навсякъде по терена, където имаше екшън и не случайно някой му лепна прякора Екшъна. Всъщност имаше щастлива съдба във футбола. Бе създаден от продуктивната локомотивска школа в столичния квартал „Надежда” и пътят към големия футбол му показа клубната легенда Георги Берков, който през 1981 г. направо го хвърли в дълбокото. Още в дебютния си сезон с червено-черната фланелка се утвърди като титуляр и спечели Купата на Съветската армия, тогава със статут на национална. После бе в единайсеторката на железничарите, срещнала Пари Сен Жермен на „Парк де Пренс” в турнира за КНК. Не се засече на терена с футболна „книга” като Начко Михайлов, но попиваше знания за играта от учители като Бумбо Стойков и Венци Арсов, Гелето Колев и Бобъра Величков.
Познат бе и като Магарето, а според народната мъдрост то е търсено, когато трябва да се свърши работа. През февруари 1992 г. Левски го намери на необичайно футболно място като Сливница, когато мнозина смятаха, че вече е превалил спортния си апогей, но Сашо бе вграден в темелите на един от най-силните отбори на сините във вековната им история, започнат от Иван Вутов и оформен в целия му блясък от Георги Василев-Гочето.
Марков, който заигра в центъра на отбраната, бе марков изпълнител на волята на предводителите и бе важна част от похода към трите поредни щампионски титли на Левски, както и от евроепопеите с Рейнджърс и Вердер редом до Емо Кременлиев, Петьо Хубчев и Цанко Цветанов. Сашо бе на терена в 7 вечни дербита с ЦСКА, от които загуби само едно. С него Левски стигна до 5 победи над вечния съперник, една от които влезе във футболната ни митология – 7:1 на 23 септември 1994 г.
„Ацтека”, Марадона, „Парк де Пренс”, купи, екшъни и култови резултати като 7:1 в напечени съперничества. Какво повече трябва за една преживяна с чест кариера?

ТОВА Е АЛЕКСАНДЪР МАРКОВ
Роден е на 17 август 1961 г. в София. Играе в Локо Сф (1981-1985), Спартак Пл (1985-1988), Славия Сф (1988-1991), Сливнишки герой Сливница (1991), Левски (февруари 1992-1996), Спартак Пл (1996-1997). 314 мача и 5 гола в Първа лига. Три пъти шампион на България с Левски през 1992/93, 1993/94, 1994/95 г. Двукратен носител на нац. купа – 1981/82 с Локо Сф, 1993/94 г.с Левски. Има 23 мача за А националния отбор (1983-1990).