Националният стадион в Сантяго държи рекорда за най-бутафорния мач в историята на футбола

Внимавай какво си пожелаваш. Австрийският архитект Карл Брунер и неговият екип, разработил първия градоустройствен план на Сантяго, може би трябваше да помислят за това, залагайки голям спортен център с национално значение за чилийската столица. През 2003 г. той официално бе обявен за Исторически монумент с декрет на Министерството на образованието, но цената на непреходната му стойност бе много пролята кръв.

По плана на Брунер съоръжението е издигнато в стария спортен център в общината Нуноа, чийто терен е дарен от местния филантроп Хосе Доминго Каняс. В архитектурно отношение проектът е дело на Анибал Фуенсалида, Роберто Кормачес и Рикардо Мюлер, като за основа е използван „Олимпийският стадион“ в Берлин. Строежът започва през декември 1937 г. и завършва в рамките на година, а цената му възлиза на 18 милиона долара. Сумата е твърде голяма за тогавашните стандарти и поражда

сериозни

съмнения

за корупция

Все пак трябва да се отчита фактът, че в разходите влиза не само чашата на стадиона, а и цялостен комплекс, включващ тенис кортове, плувен басейн и съвременна гимнастическа зала.

Официалното откриване е на 3 декември 1938 г., а церемонията е водена лично от президента на републиката Артуро Алесандри Палма. Впоследствие Палма се оплаква, че първоначалният капацитет от 48 000 места е твърде голям и няма как да бъде запълнен, което прави поддръжката на съоръжението нерентабилна.

Ден след откриването стадионът отваря врати за първия си мач, в който Коло Коло побеждава бразилския Сао Кристовао с 6:2. По принцип на него играе домакинствата си Универсидад де Чили, както и националният отбор. През 1962 г. той е основната арена на световното първенство. По този повод колоездачната писта е премахната и капацитетът е увеличен до 74 000, но на практика на трибуните могат да се съберат и над 80 000 зрители.

Колкото до името, първоначално го наричат Колоса на Нуноа, но впоследствие се налага Национален стадион. През 2008 г. той е прекръстен на известния футболен коментатор Хулио Мартинес Праданос.

За съжаление, основната асоциация, предизвиквана от съоръжението, не е плод на спортните постижения, регистрирани на него, а мрачен спомен за

кошмарните дни

в началото на

септември 1973 г.

когато в Чили властта е взета от военните със силата на оръжието. Обективно погледнато, сблъсъкът е неизбежен и експлозията е въпрос на време. Часовниковият механизъм на бомбата започва да тиктака още от 1970 г., когато президентските избори са спечелени от Салвадор Алиенде, кандидат на Народно единство – коалиция от различни партии на чилийската левица. Неговата програма предвижда драстични промени в икономиката като аграрна реформа и национализация на някои ключови икономически сектори. Чилийското общество става все по-разделено. Уличните сблъсъци между радикалните представители на леви и десни са ежедневие. Големият коз на десницата е, че държи армия, която тръгва към насилственото отстраняване на Алиенде. Популярната версия е, че мозъкът на заговора е главнокомандващият на въоръжените сили Аугусто Пиночет, но истината е, че зад акцията стои целият офицерски корпус. Самият Пиночет изобщо не се занимава с оперативната подготовката на преврата и дава одобрението си за него в последния възможен момент. Ударът е нанесен рано сутрин в 06:30 часа на 11 септември. От самото начало е ясно, че барикадиралият се в президентския дворец „Ла Монеда“ Алиенде няма никакъв шанс. Военните му предлагат да напусне страната, но той отказва. Самоубива се при щурма на сградата. След това започват репресиите с масови арести на поддръжниците на левицата. 12 000 от задържаните, считани за най-опасни, са събрани на Националния стадион, превърнат в концлагер за провеждане на разпити и екзекуции. Счита се, че жертвите са няколко хиляди души (макар тези сметки да са правени за целия период на режима), като бройката им

варира между 1200

и 3197 убити или

безследно изчезнали

Междувременно насред целия този ужас Националният стадион става арена на най-бутафорния мач в историята на футбола. Става въпрос за плейофа в квалификациите за световното първенство през 1974 г. между Чили и СССР. Играе се в две срещи, а първият мач в Москва завършва 0:0. След това Сборная отказва да пътува за Сантяго, претендирайки че там няма нормални условия за футбол. По принцип вярна констатация, но направена чак след неудобния резултат у дома, регистриран на 26 септември, цели 2 седмици след преврата. В крайна сметка ФИФА праща в Чили генералния си секретар д-р Хелмут Кайзер и вицепрезидента Абилио де Алмейда, за да проверяват обстановката на място. Те не откриват нищо смущаващо на Националния стадион, след като затворниците междувременно са прехвърлени достатъчно далеч в пустинята Атакама. Опразнените коридори на мъчението са се превърнали в истинска къща на духовете в стилистиката на едноименния роман, написан от дъщерята на Алиенде – Исабел. СССР пък бойкотира докрай и в крайна сметка на 21 ноември 1973 г. на терена излиза само един отбор. Австрийският съдия Ерих Линмеайер дава сигнал играта да започне. Чилийците си разменят няколко паса и капитанът им Франсиско Валдес вкарва топката във вратата на отсъстващия противник. След това Линмайер свири край на мача, докато 18 000 по трибуните гледат целия цирк. В крайна сметка е присъдена служебна победа на домакините, които отиват на световното, а за съветските партийни и държавни ръководители остава удовлетворението на моралното превъзходство.

В следващите години обстановката в Чили постепенно се нормализира и репресиите стихват, макар Пиночет да управлява до самия край на 90-те години. Въпреки това в общественото съзнание, особено в международен план, стадионът си остава синоним на жестокостите на хунтата. Дори и фактът, че церемонията по встъпване в длъжност на Патрисио Ейлвин – първият демократично избран президент след края на диктатурата, се провежда именно там, не успява да изтрие кървавото петно.

Не пропускайте всеки понеделник в печатното издание на „Тема Спорт“ поредицата „Митичните стадиони“