Пол Мърсън си спомни деня, в който Джордж Греъм поема Арсенал. Преди това на топчиите са отказали Тери Венейбълс от Барселона и Алекс Фъргюсън от Абърдийн, но третият избор Греъм, също като своя сънародник Фърги, притежава рядкото умение да всява страх в своите футболисти.

„Греъм пое голям риск и изгони най-добрите ни играчи – Чарли Нъкълъс, Тони Уудкок, Греъм Рикс, Вив Андерсън и Кени Сансъм. След това взе Лий Диксън и Стив Боулд от Стоук, Пери Гроувс от Колчестър и Найджъл Уинтърбърн от Уимбълдън“, спомня си Мърсън, връщайки се почти години назад. Сега вече на 55, легендата на Арсенал дава интервю пред сп. „4-4-2“ преди година, в което разкрива интересни подробности от своята кариера.

FOUR FOUR TWO

За методите на Джордж Греъм

„Мениджърът искаше да изгради състав от млади хора, които щяха да го слушат. Управляваше Арсенал с желязна пръчка. Всеки се плашеше от Греъм, а той точно това искаше. Затова старата гвардия нямаше как да остане“, започва Мърсън, който тогава е само на 18.

Методите на строгия наставник се отплащат през 1988/89, когато артилеристите започват като аутсайдери, но печелят титлата с епичен мач на „Анфилд“ в последния кръг. Заслугата на Мърсън е голяма. Той е вторият най-добър реализатор след Алан Смит и печели наградата на PFA за Млад играч №1 през годината.

Разбира се, Пол знае, че отпускането е последното нещо, което може да си позволи. „Два пъти ме гонеха от Арсенал заради пиене, дрога и хазарт. Веднъж дори попитах Греъм защо още не ме е изритал за постоянно от клуба. Винаги изпадах в беди, но неговите думи бяха, че има Ролс-Ройс и трябва да го ремонтира. Ако ме смяташе за таратайка, щеше да ме е пратил по дяволите. Каза го по хубавия начин, но всъщност това е намек, че щях да бъда аут в деня, в който вече не съм достатъчно добър”, категоричен е той.

За най-паметната титла през 1989 г.

Пол Мърсън сравнява династията на Ливърпул през 80-те години с хегемонията на Тайгър Уудс в голфа. „По онова време да финишираш втори след Ливърпул се смяташе за феноменален успех. А да ги изпревариш? Това наистина беше едно от най-големите чудеса във футбола. Минахме ги с гол на Майкъл Томас в продължението на последния мач, при това насред „Анфилд“. Подобно нещо няма да се случи никога повече. Не може да се сравнява дори с шампионския гол на Агуеро за Ман Сити през 2012-а. Все пак той го вкара срещу отбор, който вече бе разбрал, че се спасява – КПР. Нашето бе в петък вечер между първите два отбора в класирането. Сезонът бе свършил и нямаше мачове по телевизията, но този се даваше. Ако си достатъчно възрастен, няма как да не помниш къде си бил. Дори феновете на Евертън идваха и казваха: „Господи, каква вечер!“.

Отново шампион две години по-късно

Титлата през 1989 г. е първа за Арсенал след 18-годишно чакане, а Мърсън се превръща от момче в мъж. Две години по-късно, през 1991 г., той отново е шампион.

„Мисля, че отборът от 1990/91 не е достатъчно оценен, защото остана в сянката на постижението от 1989-а, а всъщност бе един от най-добрите в историята на Арсенал. Грабнахме дубъл, допуснахме само 18 гола и ако не бе онова единствено поражение от Челси през февруари 1991-а, щяхме да бъдем нещо повече дори от Непобедимите на Арсен Венгер”.

За борбата с демоните

Само един играч може да претендира, че не е загубил мач през 1990/91 г., тъй като по време на поражението от Челси е бил в затвора за шофиране в нетрезво състояние – Тони Адамс. Самият Мърсън също се бори с алкохолна зависимост, за която разказва в следващите редове.

„Колкото и строг да беше Греъм, на него всъщност му харесваше това другарство, че играчите се събираха за питие. Но не можех повече да се крия от начина, по който животът ми се развиваше. Пиене, хазарт, наркотици… В същото време бях национал на Англия и играех за един от най-големите клубове. Трябваше да изляза и да кажа какво се случва. Шофирах към работа и исках да се самоубия всеки ден”, признава Мърсън.

„Всичко беше в краката ми, а аз мисля за такова нещо? Може би щяха да ме вземат за луд, но накрая смятах, че рано или късно аз ще отнема живота си. А не исках да го правя… Когато се появих, за да говоря, може би съм искал да бъда един от тези хора, които с действията си успяват да помогнат на други като мен. Трябваше да кажа на клуба за тежестта, която ме мъчи”, добавя Мърсън.

За ерата „Венгер” и алчността зад раздялата с Арсенал

„Колкото и велик да е Джордж Греъм, неговите тренировки бяха скучни и еднакви, докато при Венгер никога не ставаше въпрос просто да излезеш на терена и да играеш. Беше изпреварил времето си с десетилетие и това се видя по-късно във Висшата лига. При второто докосване топката вече трябваше да се движи напред. Аз участвах всеки мач, но напуснах през 1997 г. от алчност заради моите зависимости. Пристрастяванията ми тогава бяха направо летящи. Арсенал ми предложи договор за 4 сезона и 580 хиляди паунда заплата. В Мидълзбро обаче ми даваха по милион на година и наистина голяма част от решението ми да отида там бе заради парите, които хранеха моите зависимости”, откровен е Мърсън, който се събира с Пол Гаскойн и двамата се отдават на нощни дейности, които могат да бъдат описани като… ексцентрични.

За какво съжалява?

Въпреки премеждията си извън терена Мърсън постига много във футбола и ще бъде запомнен като любима легенда на Арсенал. Но все пак съжалява ли за нещо?

„Не, не, не. Всъщност най-много ме е яд за престоя в Уолсол като мениджър. Мислех, че ще се справя по-добре, защото винаги съм искал да бъда треньор. Получих прекрасна възможност, но моите зависимости отново я съсипаха”, признава той, карайки ни да се запитаме колко по-далеч можеше да стигне, ако не бяха проблемите извън терена.