Г-н Петрович, щастлив човек ли сте?

– Мисля, че съм добър човек. Искам да помогна на всички, да разбирам хората и да им съчувствам. Тогава вече съм щастлив чоек, имам и късмет.

Сматате ли, че целият ви живот дотук е преминал под знака на щастието? Вие сте гражданин на света.

– Невинаги шансът е бил с мен. В някои ситуации съм получавал повече, отколкото съм заслужавал, а в други ми е било нужно толкова малко, но съдбата не е била с мен. Например с Литекс загубих финал за купата от Левски в Стара Загора с гол от дузпа в продълженията (б.а. – 24 май 2007 г.). А бяхме по-добрия отбор, ударихме греда, имахме три стопроцентови положения, но не спечелихме. Имам и един загубен финал в Гърция с Олимпиакос от Панатинайкос. Те, както се казва на жаргон, веднъж минаха центъра и ни вкараха.

Спечелената КЕШ с Цървена звезда през 1991 година след дузпи ли бе най-големият ви късмет в живота?

– Да. Но сега се сещам за едно изказване на Деян Савичевич след мача. Журналистите го попитаха, „днес имахте късмет?“, а той им отговори – късметът трябва да се заслужи. Ние го заслужихме на терена.

Вярвате ли, че някой ден подобен връх може пак да бъде изкачен от балкански тим?

– Футболът вече е много сериозен бизнес. Може би най-големият в света. Виждате, че вече има мачове почти 24 часа в денонощието. Заложните къщи работят на пълна пара, а някога футболът бе просто една игра за забавление. Затова не вярвам, че подобно нещо ще се случи пак. Трудно ще се пребориш с големите пари на великите отбори като Барселона, Реал Мадрид, Манчестър Юнайтед, Байерн Мюнхен. Това са машини за правене на пари и логично при тях играят и най-добрите футболисти в света. Помислете си само… над 100 милиона евро за трансфер. Къде сме тръгнали?! За нас самото влизане в групите на Шампонската лига вече е огромен успех. Това е достатъчно.

Защо според вас български отбор не успя да играе финал в евротурнирите?

– Не знам, може би така е било писано. Идва ми една идея. Може би на Балканите трябва да направим, както в баскетбола е Адриатическата лига. Да си направим Балканска купа. Да участват клубове от Румъния, Сърбия, България, Хърватска, Гърция, Македония, Албания… тогава вече ще може да стигнем пак до онзи момент, в който български, сръбски или гръцки отбор ще спечели межуданародно отличие. Преди време се заговори за подобно нещо и имаше среща в София. Идеята на Дуци Симонович бе добра. Така отборите ни ще могат да играят и през пролетта, а не още през септември да отпадат от евротурнирите. И ще можеш да гледаш страхотни мачове, като Звезда – ЦСКА, Партизан – Левски, Стяуа – Войводина и др. Отборите ще бъдат разпределени в групи по 4 отбора, както е в Шампионската лига и тогава стадионите ще са пълни. Това би било спасение за балканския футбол. Но не зная доколко ФИФА и УЕФА биха позволили един такъв проект. Там винаги се говори за много милиони, а футболът не е само пари. Във ФИФА и УЕФА са най-богатите хора на света. А както се пее в една наша песен: pare ljude kvare (б.а. – парите развалят хората).

– Интересен въпрос, досега никой не ме е питал за това. Ето сега се сещам за един интересен момент. Бяхме на лагер в Албена. След втората тренировка за деня той идваше в моята стая и ми взимаше записките. Превеждаше си ги, защото бяха на сръбски и всичко въвеждаше в компютър. Той е хитър и умен. Беше изключително любознателен. След няколко години, когато Мъри вече беше треньор на Левски, а Сираков директор, се чух с Наско по телефона. Той ми каза – станахме шампиони на България и да знаеш, че ще Стоилов ще бъде голям треньор.

– Не виждам кой може да обича повече Левски от тях.

 Защо сръбските треньори са по-поулярни от българските по света и вашите играчи се продават за пъти по-скъпо от нашите?

– Мисля, че и българите имат талант за добри треньори. Димитър Пенев ви изведе до четвърто място в света. По това време той бе най-добрия треньор на Балканите. Ето, досега си говорихме за Мъри Стоилов. Георги Дермендждиев, с когото съм работил в Литекс, вкара Лудогорец в групите на Шампионската лига. Херо също работи добре. Трябва да имате повече търпение към треньорите и техните резултати. Имаме силни школи и добре работим с младите, но след това се къса нишката. Когато дойдат в мъжкия национален отбор те вече са получили много пари и футбола не им е в главата. Мислят за жени, коли… Те са друго поколение. Треньорите трябва да си дадат сметка в какво време живеем. Трябва да разбираме живота на младите футболисти.

Работил сте с много и известни футболисти по света. Кои оставиха трайна диря във вас?

– Такъв беше Давор Шукер, когото имах щастието да открия в юношеските му години. Тренирах го две години. На 16 години и половина го вкарах в първия отбор на Осиек. Бях сигурен, че ще стане един от най-големите голмайстори в Европа и не съм сбъркал. След това много хора ми казваха, той не стана най-добрия стрелец на Европа, а на света. След него във Войводина открих Йоканович и Синиша Михайлович. Тях ги наложих на по 19 години. Йоканович го намерих във втора лига в Нови Сад, а Михайлович в трета. С Шукер, Михайлович и Йоканович станах шампион на Югославия с Войводина през 1989 година. После, когато дойдох в Цървена звезда привлякох от Рад Белград 19-годишният Владимир Югович. От всички футболисти на Балканите той има най-много трофеи. Това бяха четирима топиграчи, с които имах честта да работя.

В Уругвай с Пенярол ли са били най-свирепите ви мачове, като обстановка, публика…

– Да, определено. Над 100 хиляди души идват за мача с Насионал, цял Монтевидео гори. Не може да си представите какво става в града. Но, както се казва, всичко с времето си. Нищо не идва по-рано или по-късно.

Във вашето време съжалявате ли за нещо?

– Със сигурност има. Някои неща не бих ги направил, както тогава. Например, след като спечелих КЕШ с Цървена звезда започнаха проблемите в Югославия, дойде войната. Тогава ме покани Еспаньол и приех, а не трябваше. Защото няколко месеца по-късно щях да спечеля световната клубна титла със Звезда и да отида в Интер. Но това е съдбата.

Защо никога не поехте на мъжкия национален отбор на Югославия и после Сърбия?

– Все се разминавахме. Когато аз исках, федерацията не желаеше. После, когато федерацията ме искаше, аз не желаех и така.